Определение № 292 от 08.04.2026, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 292 гр. Пазарджик, 08.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в закрито заседание на осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иванка Г. Илинова като разгледа докладваното от Иванка Г. Илинова Гражданско дело № 20255200100646 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.

Съдът е сезиран с молба вх. № 2268/24.02.2026 г. от ответника „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт К. З., съдържаща искания по реда на чл.248 ГПК - за изменение, а също и за допълване на постановеното решение по делото, в частта за разноските.

Сочи се, че в случая неправилно били присъдени разноски, както за уважения главен установителен иск, така и за уважения осъдителен иск по чл.55, чл.1 ЗЗД. В разглежданата хипотеза претенциите се основавали на един и същ правопораждащ факт – недействителност на процесния договор, поради което разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не следвало да се прилага, а адв. възнаграждение следвало да се определи само на база главния иск. Изтъква се също , че присъдените разноски били прекомерно високи.

Същите следвало да бъдат определени съобразно релевантната практика на СЕС и ВКС по този въпрос, като предвид липсата на правна и фактическа сложност на спора, е отправено искане присъденото адв. възнаграждение в полза на ищцовата страна да бъде намалено. Изложени са подробни съображения.

По отношение искането за допълване отделно се навеждат доводи, че с крайния си акт, съдът не присъдил разноски в полза на ответника съобразно отхвърлената част на претенцията по чл.55, ал.1 ЗЗД, поради което се иска произнасяне в посочения смисъл, като се присъди на банката дължимото се юрисконсултско възнаграждение съразмерно отхвърлената част на този иск.

В срока по чл. 248, ал.2 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, в което се излагат съображения за неоснователност на искането за изменение на решението.

Поддържа се тезата, че по делото са предявени два самостоятелни обективно съединени иска, които не защитават един и същ правен интерес, поради което се дължи присъждане на отделни адв. възнаграждения, определени за всяка от тези претенции. Изложени са подробни съображения. Цитирана е съдебна практика на СЕС и ВКС.

Съдът намира, че молбата за изменение и допълване на крайният съдебен акт в тази инстанция е подадена в законния срок от легитимирана страна, поради което искането, като процесуално допустимо, следва да бъде разгледано.

1

І. По искането за изменение на решението:

Съдът приема, че молбата за изменение на решението се явява основателна.

С крайния си акт по делото съдът е уважил изцяло предявения главен иск с правно основание чл.26 ЗЗД във вр. чл.22 ЗПК за обявяване на договор за потребителски кредит № 720031220958/01.08.2022г. за недействителен, като с оглед данните от приетата по делото от приета СИЕ е уважил и предявената претенция по реда на чл.55 ЗЗД за връщане на сумата от 2022,26 евро (3955,13 лв.), ведно със законната лихва от 14.05.2025 г. до окончателното изплащане и е отхвърлил иска разликата над тази сума до 2132,66 евро (4171,13 лв.), като неоснователен. С оглед на този изход на спора съдът е присъдил в полза на ищцата сторените разноски за платена ДТ и депозит в общ размер на 2498,06 лв. (1277,42 евро), а в полза на процесуалния й представител, е присъдил адв. възнаграждения по чл.38 ЗА в размер на 3889,48 лв. (1988,66 евро), дължими за уважения главен иск по чл.26 ЗЗД, както и 829,62 лв. (424,18 евро), изчислени по съразмерност с оглед уважената част на заявената осъдителна претенция по реда на чл.55 ЗЗД.

Следва да се отбележи, че съдът не споделя доводите на ответната страна, че дължимото възнаграждение по чл.38 ЗА следва да се определи само за главния иск. В конкретния случай са предявени и уважени два обективно съединени главни иска – установителен иск за нищожност на процесния договор и осъдителен иск за връщане на недължимо платени суми. Същите претенции макар и свързани помежду си имат различни правопораждащи факти – в единия случай, противоречието на определени клаузи с императивни разпоредби на закона, а за при втория – самата недействителност на договора, обуславяща поисканото връщане на конкретните недължимо платените суми. Затова и по отношение на всеки от тези претенции с оглед изхода на спора, следва се определи заплащане на съответното възнаграждение.

При предявено искане за присъждане на адв.възнаграждение по реда на чл.38 ЗА, съответния размер на хонорара се определя от съда. В случая, на база действителния материален интерес по всеки от исковете съобразно релевантните текстове на Наредба № 1/09.07.2004 г., съдът прие, че размера на дължимите адв. възнаграждения възлизат съответно на 1390 лв. без ДДС (или 1668 лв. с ДДС) по иска за нищожност на договора, изчислен съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата и в размер на 695,51 лв. без ДДС (или 834,61 лв. с ДДС) по иска с правно основание чл.55 от ЗЗД, изчислена съгл. чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата.

При тези данни се налага извода, че присъдения с решението хонорар по чл.38, ал.2 ЗА относно установителния иск за нищожност в размер на 3889,48 лв. (1988,66 евро), действително се явява прекомерно висок и следва да бъде редуциран до сумата от 2000 лв. без ДДС или 2400 лв. (1227,10 евро) с ДДС, която според съда се явява напълно адекватна за обема на предоставеното процесуално представителство, защита и съдействие по конкретното дело, като кореспондира с критериите по чл.78, ал.5 ГПК вр. чл.36, ал.3 ЗА, в т.ч. със степента на фактическа и правна сложност на спора и действително защитения интерес, както и при съблюдаване на релевантната съдебна практика на СЕС и ВКС по този въпрос, на която се позовават страните. С оглед на тези изводи, решението следва да се измени в частта за разноските, като в полза адв.Д. бъде присъдено адв.възнаграждение за предоставената от него безплатна правна помощ на ищцата в размер на 1227,10 евро (или 2400 лв.) с вкл. ДДС по предявения установителен иск за недействителност на договора.

В случая присъденото с решението възнаграждение в размер на 424,18 евро 2

(829,62 лв.), съразмерно уважената част на осъдителния иск обаче не се явява прекомерно. Направеното възражение в тази насока се явява неоснователно. При извършване на преценката си съдът на основание чл.78, ал.5, изр.2 ГПК вр. чл.36, ал.3 ЗА съобрази фактическата и правна сложност на случая, засегнатия интерес, размера на претенцията и извършените процесуални действия. Настоящият спор се отличава с известна фактическа и правна сложност, която предполага заплащане на възнаграждение, което да съответства на положения от адвоката труд и да бъде съответно на критериите, предвидени в чл.78, ал.5 ГПК. Затова и присъденото възнаграждение съразмерно на уважената част на осъдителния иск в конкретния случай не може да се третира като прекомерно и не следва да бъде редуцирано допълнително.

ІІ. По искането за допълване на решението:

Съдът намира, че това искане се явява неоснователно.

По отношение договора за потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 от ЗЗП. Затова и според съда в случая следва да се приложи разрешението на т.5) от диспозитива на Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С224/19 и С-259/19 и т.5) на Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, съгласно които, когато националните съдилища уважават само частично кондикционна претенция, заявена от потребител на основание неравноправна клауза в потребителския договор, съдилищата не следва да възлагат в тежест на потребителя заплащане на разноски, съразмерно на отхвърлената част, тъй като това би имало върху тях възпиращ ефект да търсят защита на правата им, произтичащи от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи. Това разрешение е възприето и в практиката на ВКС, обективирана в Определение № 216 от 23.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1405/2023 г., I т.о., с което се приема, че задължителното тълкуване на СЕС не намира приложение при частично отхвърлени установителни искове за нищожност на договорни клаузи, но се прилага при частична неоснователност на кондикционните /осъдителни/ искове, обусловени от призната неравноправност на договорните клаузи, на основание които са били недължимо събрани суми от потребителя.

Именно такъв е и настоящия случай с частично отхвърления иск по чл.55 ЗЗД, поради което в тежест на ищцовата страна при този изход на спора, не следва да се възлагат сторените от ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение по тази претенция.

Предвид на гореизложеното и на основание чл.248, ал.3 ГПК Пазарджишкия окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ИЗМЕНЯ Решение № 44/10.02.2026 г., постановено по гр.д. № 646/2025 г. в частта за разноските, като:

ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД да заплати на адвокат А. Д. ,член на САК, личен номер №***, гр.С., р-н С., ул.***, адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищцата при условията на чл.38 ал.1 във вр. с ал.2 от ЗА в размер на 1227,10 евро с ДДС по уважения установителен иск за недействителност на процесния договор.

3

ОСТЯВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за изменение на Решение №

44/10.02.2026 г. по гр.д. № 646/2025 г., в частта за разноските - за намаляване на определеното адвокатско възнаграждение адв. А. Д. за оказаната безплатна правна помощ на ищеца при условията на чл.38, ал.1 ЗА в размер на 424,18 евро с ДДС, съразмерно уважената част на иска по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД, като неоснователно.

ОСТЯВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ и с к а н е т о за допълване на Решение № 44/10.02.2026 г. по гр.д. № 646/2025 г., в частта за разноските - за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника, съразмерно отхвърлената част на иска по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД, като неоснователно.

Определението подлежи на обжалване пред Пловдивски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Окръжен съд – Пазарджик: _______________________ 4