Решение № 11032 от 07.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11032 гр. София, 07.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело № 20251110126243 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявен е отрицателен установителен иск от Г. Х. Я. срещу ДРУЖЕСТВО, ЕИК **********, за прогласяване за нищожността на Договор за потребителски кредит № 895546/25.10.2024 г.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 895546/25.10.2024 г. по силата на който е предоставена парична сума в размер на 1 500 лева, при уговорен фиксиран ГЛП в размер на 39.96% и посочен ГПР в размер на 48.063 %.

Съгласно погасителния план кредитът следвало да бъде погасяван чрез 13 месечни вноски по 266 лева, включващи главница, лихва и неустойка за непредоставяне на обезпечение.

Излага доводи за нищожност на целия договор за кредит, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК. Не било посочено кои точно разходи формирали ГПР, а посоченият в договора процент на разходите не е бил действителният, т.е. прилагания в отношенията между страните. Излага доводи, че клаузата на чл. 6 от Договора е неравноправна, тъй като задължаваща потребителят да предостави едно от описаните обезпечения, като неизпълнението по чл. 6 води до възникване на вземането на кредитора за неустойка.

Твърди, че липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Счита, че съдържа погрешно посочен ГПР, което е заблуждаваща търговска практика и не й е позволило да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Поддържа, че в посочения ГПР не е включена дължимата по Договора неустойка за непредоставяне на обезпечение. Аргументира подробно, че клаузата, предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение, противоречи на закона и на добрите нрави. Излага, че тя води до значително увеличаване на задълженията на заемателя 1 и представлява скрито оскъпяване на кредита. Излага, че клаузата е неравноправна и незаконосъобразна, като излиза извън присъщите й функции и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Доколкото счита, че договорът за кредит е недействителен, излага, че следва да върне само чистата стойност на кредита. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество, с който исковата претенция се оспорва като неоснователна. Излагат се правни доводи, обуславящи действителността на процесния договор. Оспорва се същият да съдържа нищожни клаузи или да е сключен при неспазване на законовите изисквания. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото действителността на договора за предоставяне на потребителски кредит № 1236458/03.02.2023 г. Правна квалификация на претенцията е чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, че процесният договор е валидно сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК, както че и клаузите отговарят на изискванията на ЗПК и по-конкретно на начина и методиката на определяне на размера на ГРП, индивидуално договаряне на клаузите, т.е. че процесният договор не съдържа неравноправни клаузи, наличието на които обуславя недействителността на договора.

Настоящият съдебен състав с доклада по делото е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № 895546/25.10.2024 г.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на 2 защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

По отношение на чл. 6 вр. чл. 8 - клаузата представлява неустойка, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява неустойка, платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет 3 на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.

Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса, че следва уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – подробно съображения виж Решение № 529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС, III-б състав.

След съвкупен анализ на събрания доказателствен материал настоящата инстанция счита, че клаузите на чл. 6 вр. чл. 8 от процесния договор за потребителски кредит са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО. Същата не отговоря на изискванията за добросъвестност и е във вреда на потребителя, т.е. поради което договорът се явява недействителен и не обвързва страните.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на ответника. Ищецът е представил доказателства за платена държавна такса в размер на 139,32лева.

Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение за предоставяне на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което съдът определя за двата иска в общ размер на 2 евро с ДДС. Адвокатското възнаграждение е съобразено с основателността и размера на претенцията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Настоящият състав не е обвързан от минималните размера на НМРАВ. Определеното възнаграждение е справедливо и съобразено с фактическата и правна сложност на делото.

От служебно изготвената справка се установява, че настоящият ищец, представляван от настоящия процесуален представител, с абсолютно идентичен договор за правна защита и съдействие е инициирал 20 бр. искови производства срещу същия ответник. Доколкото в договора не е посочен и индивидуализиран номера на 4 делото по който се претендира заплащане на възнаграждение, то възниква съвсем основателно съмнение за наличие на злоупотреба с процесуални права, тъй като трудно може да се установи по кое от всичките 20 броя еднотипни дела е предоставено безплатна адвокатска защита.

Отговорността за разноски е санкция срещу страната, която неоснователно е инициирала правния спор, но не и средство за обогатяване. Отговорността е деликтна и целта е да се възстанови имущественото положение, съществувало преди образуването на процеса, т.е. извършените от страната разходи във връзка с хода на производството, сторени при защитата на едно нарушено или застрашено спорно материално право. Не следва съдът да оставя без необходимата санкция воденето на хиляди съдебни процеси годишно, нямащи за цел защитата на твърдяното, респективно отричаното спорно материално право, а генерирането на доход под формата на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.