Решение № 22155 от 05.12.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22155 гр. София, 05.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско дело № 20241110126460 по описа за 2024 година

Предявени са кумулативно съединени искове по чл. 240, ал. 1, ЗЗД и чл. 92, ал. 1, ЗЗД.

„М-о Б*" ЕООД, ЕИК ***, с адрес: гр. София, бул. „Сливница" № 141-143, ет. 2 е предявила обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.

240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, против „МДС“ ЕООД, ЕИК ***, с адрес: гр. София, бул.

„Евлоги и Х. Георгиеви”, № 113, ет.1, ап. 6, за сумата от 22 914,66 лв., представляващи задължения по договор за заем от 30.06.2022 г., от които главница в размер на 22 014,66 лв. и неустойка в размер на 900 лв., ведно със законната лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба в съда - 10.05.2024 г., до окончателното изплащане на вземанията.

Ищецът твърди, че между него, в качеството на заемодател и „МДС” ЕOОД, в качеството на заемател, са сключени 2 броя договори за заем съответно от 17.02.2022 г. и от 30.06.2022 г., по всеки от които му е предоставил заем в размер от 30 000 лв., като същите са му преведени по банков път съответно на 18.02.2022 г. и на 04.07.2022 г. Сочи, че заемната сума е следвало да бъде върната в срок до 30 дни от получаването, като уговорена и годишна лихва в размер на 4 % от нея - чл. 6 от договора, както и неустойка в размер на 0,1% за всеки просрочен ден, но не повече от 3 % от нея - чл. 7 от договора. Заявява, че с платежно нареждане от 27.06.2022 г. е възстановена сумата от 10 000 лв., с която частично е погасена тази по договора за заем от 17.02.2022 г., а впоследствие на 28.02.2024 г. е възстановена и сумата от 16 666,68 лв., а на 29.02.2024 г. и сумата от 16 666,66 лв., или общо 1 сума в размер на 33 333,34 лв., които са послужили за погасяване на задълженията по двата договора. Сочи, че след приспадане на платените суми изцяло са погасени задълженията по договора за заем от 17.02.2022 г., които са в общ размер на 22 948 лв., а с остатъка от 10 385,34 лв. частично са погасени задълженията по договора за заем от 30.06.2022 г., при което непогасени по него са останали сумите, както следва: 22 914,66 лв.главница и 900 лв. неустойка за забава съгласно чл. 7 от договора Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответната страна, в който се изразява становище за частична неоснователност на претенцията. Навежда твърдения за неоснователност на иска за разликата над 16 666,66 лв., в размер на 5 348 лв.

Сочи, че ищецът неправилно и неоснователно е приложил закона по отношение на погасяване на задълженията на ответника с извършените от последния плащания в общ размер на 43 333,34 лв., като е погасявал неправилно изчислена от него възнаградителна лихва по чл. 6 от договорите, тъй като тази лихва се дължи само за срока на договорите.

Срокът и на двата договора е 30 дни, а възнаградителната лихва е уговорена на годишна база и размерът и е 4% на година. Следователно възнаградителната лихва за срока на всеки договор е в размер на 98,63 лв. за 30 дни. Разяснява, че дължимата на ищеца сума в размер на 98,63 лв. по всеки един договор или общо 197,26 лв., ответникът е заплатил на ищеца, по банков път на 03.06.2024 г., като е превел сума в размер на 151,97 евро, която надвишава дори размера на дължимата възнаградителна лихва и по двата договора. Сочи, че ищецът неправилно е приложил чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като погасява с платените частично СУМИ и дължима възнаградителна лихва, вместо само главница. Това е така, защото, в платежното нареждане за кредитен превод от 27.06.2022 г. като основание на превода/плащането на 10 000 лв. изрично е посочено, че „частично се връща заем от февруари 2022 г.”. Твърди, че в случая ответното дружество изрично е заявило кое задължение погасява - главница по заеа, а не възнаградителна лихва по заем от февруари 2022 г., като това изрично посочване по смисъла на чл. 76, ал. 1, предл. 1 33Д изключва приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, на което ищецът се позовава като основание за погасяване със сумата 10 000 лв. и на задължението за възнаградителна лихва, при това, в поредността, посочена в чл. 76, ал. 2 33Д. Сочи, че в платежните нареждания за кредитен превод от 28.02.2024 г. и от 29.02.2024 г. , като основание на превода/плащането на 16 666,68 лв. и съответно на 16 666,66 лв., изрично е посочено, и при двете плащания „връщане на заем от 2022 г.”, като ответното дружество изрично е заявило кое задължение погасява - заем, а не лихва по заем от 2022 г. Това изрично посочване по смисъла на чл. 76, ал. 1, предл. 1 33Д изключва приложението на чл. 76, ал. 2, ЗЗД, на което ищецът се позовава, като основание за погасяване, от сумата 16 666,68 лв. И съответно на 16 666,66 лв. и на задължението за възнаградителна лихва при това, в поредността, посочена в чл. 76, ал. 2 ЗЗД.

Навежда твърдения, че ищецът неправилно погасява с платеного от ответника 2 задължението за неустойка за забава, тъй като неустойката е самостоятелно парично задължение, различно от визираните в чл.76, ал. 2 от 3ЗД, и следователно не е предмет на уреждане от тази правна норма. Посочва, че предявеният иск за заплащане на договорна неустойката за забава по чл. 7 от договорите в размер на 900 лв. по единия договор е основателен и го признава. Сочи, че дружествого е заплатило на 03.06.2024 г. сума за неустойките за забава /2 х 900 лв./ и по двата договора, в общ размер на 918 Евро, с основание „неустойка по точка 7 от двата договора", след като е узнало за предприетите обезпечителни мерки, които се явяват като покана за плащане на задължение без определен срок. Навежда твордения, че дружеството с поведението си не е дало повод за завеждане на делото. Претендира разноски.

След така направеното плащане на 03.06.2024 г., ищецът моли съдът да осъди ответника за твърдения остатък от дължимите суми, в размер на 6 348,16 лв. представляващи задължение по договора за заем от 30.06.2022 г., от които главница в размер на 5 448,16 лв. и неустойка в размер на 900 лв., ведно със законната лихва за забава върху претендираните изначално в исковата молба суми от момента на подаване на исковата молба до окончателното плащане на задължението.

Ответникът твърди, че след направеното плащане на 03.06.2024 г. задълженията му са погасени, като искането е основателно само са непогасената част от сумите.

И двете страни претендират разноски.

Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Между страните не е налице спор, че са сключени процесните два договора за паричен заем, съответно на 17.02.2022 г. и на 30.06.2022 г.

По силата на сключените Договор ответната страна е получила сумите от 30 000 лв. по първия договор и 30 000 лв. по втория договор. Срокът на заема е 30 дни от получаването на сумата по банков път, съгласно чл. 2, ал. 3 от договора. Видно от чл. 6 размерът на уговорения годишен лихвен процент е 4% от заемната сума. Чл. 7 от договора предвижда и неустойка за забава в размер на 0,1% за всеки просрочен ден, но не повече от 3% от заемната сума.

Не е налице спор и относно изпълнението на задължението на заемодателя да предаде 3 сумата по договора. От предоставените платежни нареждания става ясно, че сумите от 30 000 лв. са преведни по сметка на заемателя на 18.02.2022 г. и на 04.07.2022 г.

Установено е и че заемателят е превел суми по банкова сметка на заемодателя в размер на 10 000 лв. – на 27.06.2022 г.; 16 666,68 лв. – на 28.02.2024 г.; 16 666,66 лв. – на 29.02.2024 г. и 10 510, 56 евро – след предявяване на исковата молба на 03.06.2024 г.

Заемателят признава забавеното си плащане и в този смисъл не е налице спор относно забавено изпълнение на задълженията по договора за заем, въз основа на което се дължи неустойка в размер на 3% от заемната сума, а именно 900 лв. за първия договор и 900 лв. за втория договор.

По делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която по двата договора ответникът е направил 4 бр. плащания в общ размер на 62 097,00 лв. Експертизата установява, че при ищеца получените плащания са осчетоводени като 61 985, 21 лв.

Плащането, извършено на 03.06.2024 г. е извършено в евро и е осчетоводено при ищеца като 18 651,87 лв. (каквато сума би се формирала при валутен курс 1,948 лв), а при ответника като 18 763,66 лв. (каквато сума би се формирала при валутен курс 1,96 лв). Поради валутната разлика при ответника е постъпила сума, която е с 111,79 лв. по-малка от осчетоводената при ищеца. Страните не оспорват заключенията на експертизата.

Спорни между страните са въпросите за вида на лихвата, която е уговорена в чл. 6 от договора и съответно за размера на дължимите лихви по двата договора, както и за поредността на погасяване на задълженията по смисъла на чл. 76 ЗЗД, когато платените суми не са достатъчни за погасяване на целия дълг.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

1. Относно сключения договор за паричен заем

При предявен иск на основание чл. 240 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже наличието на д*ствително сключен договор за заем, със същото съдържание, което е посочено в исковата молба; изпълнението на задължението си, чрез фактическо предаване на дължимата сума на заемателя от заемодателя; настъпването на изискуемост на задължението на заемателя; и неизпълнение от страна на заемателя.

4

Между страните не се спори, че сключените два договора са за заем за потребление.

Разпоредбата на чл. 240 ЗЗД предвижда, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Заемателят дължи възнаградителна лихва само ако това е уговорено писмено.

В хода на процеса се установи, че д*ствително има сключени договори с посоченото съдържание; ищецът е изпълнил своето задължение за предаване на сумите; настъпил е падежа на задължението на ответника и ответникът е погасил само частично своето задължение до момента на предявяването на исковата молба, с което към същия момент е бил в неизпълнение.

2. Относно вида на уговорената в договора лихва

В чл. 6 на договорите от 17.02.2022 г. и 30.06.2022 г., е уговорено, че заемателят е длъжен да плати годишна лихва на заемодателя в размер на 4% от заемната сума по т.2 от договора, а именно 4% /годишно/ от сумата от 30 000лв.

В исковата молба, която поддържа и в писмената си защита, ищецът навежда твърдения, че така уговорената лихва е за забава по чл. 86 ЗЗД и се дължи за целия период до окончателното връщане на сумата. Ответникът твърди, че уговорената лихва е възнаградителна по чл. 240, ал. 2 ЗЗД и в този смисъл се дължи само за периода на договора, а именно 30 дни от постъпването на заемната сума по сметка на заемателя.

Д*ствително така уговорената в договора лихва не посочва изрично дали се дължи за ползване на заетата сума или при забава на изпълнението от страна на заемателя. Волята на страните трябва да бъде тълкувана.

Съгласно чл. 240 ЗЗД, заемателят дължи възнаградителна лихва само ако това е уговорено писмено. Възнаградителна лихва е цена, която се дължи за ползването за определено време на предоставена от страна на заемодателя по договор парична сума. Тъй като страните по договора не са уговорили изрично, че лихвата по чл. 6 е лихва за забава, съдът намира, че така уговорената лихва е за ползване на заемната сума за периода на договора по чл. 240, ал. 2 ЗЗД.

В допълнение, по силата на чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси д*ствителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във 5 връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Целта на договора за заем за потребление е заемателят да ползва заетата сума и да върне същото количество след определен срок, като ако е уговорено следва да дължи и възнаграждение за ползването под формата на възнаградителна лихва. При тълкуване на разпоредбата на чл. 6 от договора трябва да съобразим систематичното положение на тази разпоредба във връзка с останалите от договора. Чл. 4, ал. 2 от същия урежда възможност на заемателя да върне предсрочно дължимото по договора като е уведомил за това заемодателя. При това положение заемателят не дължи лихва за периода след погасяването. При предсрочно погасяване на задължението, заемателят спира да дължи възнаградителна лихва. Тази уговорка в полза на заемателя предполага задължението за възнаградителна лихва да е изрично уговорено.