Решение № 12995 от 03.07.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12995 гр. София, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20251110106365 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 от ЗЗД от С.

Г. Й. срещу ЮЛ за признаването за нищожен като противоречащ на закона и заобикалящ закона на договор за потребителски кредит № ********** от 11.05.2023 г., сключен между страните.

В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 и 3 ЗЗД от С.Т.К. срещу ЮЛ за признаването за нищожна като противоречаща на закона и на добрите нрави на чл. 1, т. 3 и т. 4, чл. 17 и чл. 27 от договор за потребителски кредит № ***** от 30.05.2024 г., сключен между страните.

Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 30.05.2024 г. е сключен договор за потребителски кредит № ***** за сумата от 2600 лв. при уговорен ГПР от 37,67%, лихвен процент в размер на 36%. В чл. 19 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията по ОУ, или с банкова гаранция. С чл. 29 страните уговорили, че при неизпълнение на задължението по чл. 19 от договора, заемателят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на кредита, като според договора страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в сочените размери. Неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като на ищеца е начислена такава заради непредоставено обезпечение. В чл. 30 от договора е предвидено да се заплаща неустойка при забавено плащане. Ищецът поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна, като навежда доводи за нарушение на чл. 10, ал.1, вр. чл. 22 ЗПК, а именно неспазване на законоустановената форма. Сочи допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е разписана методиката за формиране на ГПР и не е ясно как е формиран същият. Поддържа, че посоченият в договора ГПР е 1 грешен, а действителният такъв надвишава установения минимум в чл. 19, ал.4 ЗПК. Сочи, че неспазването на изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК води до недействителност на целия договор. Поддържа, че клаузата за неустойка води и до заобикаляне на закона, доколкото с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение, освен лихвата, и се стига до недопустимо кумулиране. Поддържа, че клаузата в договора за неустойка е неясна и не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици, което води до нищожност на целия договор. Моли съда да уважи предявения иск.

Претендира разноски. Пред съда страната не изпраща процесуалния представител.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Посочва се, че в случая били спазени всички изисквания за формиране на ГПР и неустойката не била включена в него. Посочва, че неустойката била индивидуално уговорена и не представлявала възнаграждение. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски.Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата молба и претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е представени договор за потребителски кредит № ***** от 30.05.2024 г., съгласно който на ищеца е предоставена сумата от 2600 лв., със срок на връщане от 24 месеца, при месечен лихвен процент 36 %, годишен процент на разходите на заема 37.67 %. Съгласно чл. 19, ал. 1 от договора е предвидено, че потребителят следвало в три дневен срок от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД, което лице следва да отговаря на условията по ОУ или банкова гаранция. В чл. 29 от договор е предвидено, че ако потребителят не изпълнел своето задължение посочено в чл. 19, същият дължал неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било представено обезпечение. В чл. 29, ал .2 е посочени, че в случай на настъпване на дължимост на неустойката, потребителят щял да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

По делото е представен погасителен към договор за потребителски кредит № ***** от 30.05.2024 г. , от който е видно, че в общия размер на вноските се начислява и месечна вноска за неустойка, поради което месечната вноска е в размер на 345.68 лв.

По делото са представени стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и Общи условия на договорите за потребителски кредит предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между ЮЛ и потребителите.

Настоящият състав намира, че договор за потребителски кредит № ***** от 30.05.2024 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична 2 сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

По делото е несъмнено установено, че на 30.05.2024 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски кредит № ***** от 30.05.2024 г., сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична сума от 2600 лв. за срок от 24 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 37.67 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 36 %. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.

146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 29 от процесния договор неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде 3 включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, поспециално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 37.67 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , още повече, че с включването му размерът на ГПР е различен от посочения в договора, поради което процесния договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора 4 за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за потребителски кредит № ***** от 30.05.2024 г. е в размер на 2600 лева, а неустойка за непредставяне на обезпечение по договора е в размер на 4466.85 лева, поради което размерът на ГПР с включена неустойка надхвърля 50 %, след като се прибави неустойката. Така уговорената неустойка, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК , поради което процесния договор се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД . Още повече, че и съгласно решение от 21.03.2024 г. по д. № C-714/22 на СЕС е предвидено, че чл. 3, буква чл. 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на горното предявеният иск се явява основателен, поради което предявеният иск следва да бъде уважен.

Разпечатката съдържа 23 от 31 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d6b7125f-4b10-49e6-8e4f-520c518fdedd