Решение № 500 от 25.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 500 гр. София, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

ЧЛ.ве:

М. Н. СТОЙКОВА

Нели С. Маринова при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от М. Н. СТОЙКОВА Въззивно гражданско дело № 20231100502107 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 11202 от 14.10.2022 г., постановено по гр. д. № 71067/2021 г. по описа на СРС, 50 състав, са отхвърлени предявените от М. Г. П. срещу „Л.“ АД искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузата на чл.

2.4.е.ii и на чл. 4.4.h от Договор за заем „Бизнес кредит“ № 6368 от 28.06.2019 г., поради накърняване на добрите нрави, и за заплащане на сумата от 2011,47 евро – такси по чл. чл.

2.4.е.ii и на чл. 4.4.h от Договор за заем „Бизнес кредит“ № 6368 от 28.06.2019 г., като платена при начална липса на основание – нищожност на клаузата на чл. 2.4.е. ii и на чл.

4.4.h от Договор за заем „Бизнес кредит“ № 6368 от 28.06.2019 г.

Срещу решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от М. Г.

П., с която се излагат оплаквания, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и немотивирано. Поддържа се, че клаузата на чл. 2.4.е. ii е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като надхвърля многократно обичайния размер за обезщетяване на вредите от предсрочно изпълнение на паричното задължение. Твърди, че първоинстанционният съд не е отчел в мотивите си, че кредиторът при извършено предсрочно погасяване може да полза ресурса отново като сключва нови заеми с нова доходност, т.е той няма причинена вреда от предсрочното погасяване на заема. Отделно начина, по които била уговорена компесаторната неустойка – да се начислява върху основа, която включва в себе си недължими лихви за бъдещи периоди, позволявало при предсрочно погасяване, кредиторът да получи в първите месеци сума равна на 1479,40 евро, т.е сума, която представлява сбора на 11 месечни лихви само за това, че длъжникът се е възползвал от законното си право да погаси предсрочно паричното вземане, дори и след изтичане на само 1 месец от срока на договора. Това водело до нарушаване на принципите на справедливост добросъвестност и морал и създавало значително неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и заемателя. Твърди, че решението е немотивирано – 1 съставът на СРС не изложил мотиви относно отхвърляне на иска за нищожност на клаузата на чл. 4.4.h от Договор за заем „Бизнес кредит“ № 6368 от 28.06.2019 г. Твърди, че клаузата на чл. 4.4.h, предвиждаща е нищожна, тъй като размерът на таксата за заличаване на ипотеката в размер на 680 евро или 1330 лв. многократно надхвърля нормативно определените разходи по нотариалната тарифа, държавните такси за вписване в имотния регистър и дори минималния адвокатски хонорар за изготвяне на молба за заличаване на ипотеката. По изложените съображения е отправено искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство „Л.“ АД. В отговора се излагат доводи, че обжалваното решението е правилно, постановено в съответствие с материалния закон и събраните по делото доказателства. Отправя се искане обжалваното решение да бъде потвърдено, като се присъдят разноските във въззивното производство.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По същество на спора с оглед наведените от страните във въззивното производство доводи, съдът приема следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

С доклада по делото първоинстанционният съд е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелствата: че на 28.06.2019 г. между „Л.“ АД, от една страна като заемодател, и от друга – Е.Б.“ ЕООД, като заемополучател, и М. Г. П., като солидарен длъжник, е сключен Договор за заем Бизнес кредит - клиентски № 6368; на 06.07.2020 г. е платена сумата 8087,58 евро и погасен дългът по заемното правоотношение, като с тази сума са платени такса за заличаване на ипотека и такса за предсрочно погасяване в общ размер 2011,47 лв.

С оглед доводите във въззивната жалба и в отговора, спорен между страните е единствено въпроса относно действителността на клаузите на чл. 2.4.е.ii и на чл. 4.4.h от Договор за заем „Бизнес кредит“ № 6368 от 28.06.2019 г. , респ. дължи кредиторът връщане на сумата от 2011,47 евро, като получена от ищеца при първоначална липса на основание.

Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката е предназначена да обезпечи изпълнението на задължението и да репарира вредите от неизпълнението за изправната страна, без да е нужно те да се доказват от кредитора. Освен обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. Като проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД) допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от неизпълнението, но само в рамките на присъщите посочени по-горе функции. Когато неустойката излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция, същата би била нищожна поради накърняване на добрите нрави.

С Тълкувателно решение № 1/2010 г. е дефинирано понятието „добри нрави“ като морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от 2 тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона – чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такива са принципите на добросъвестността и справедливостта в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии като например естеството на обезпеченото с неустойката задължение и неговия размер, вида на неустойката /компесаторна или мораторна /и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението. Клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При търговските сделки следва да се преценява комплексно като се отчита свободата на договарянето, равнопоставеността на страните и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.

Добрите нрави имат проявление спрямо всички граждански отношения, независимо от качеството на субектите. Поради това по убеждение на настоящия състав при преценката относно валидността на клаузата без значение се явява обстоятелството, че ответникът има търговско качество. Това изключва приложимостта на Закон за защита на потребителите, но не означава, че клаузата за неустойка не може да бъде прогласена за нищожна на общо основание съгласно разпоредбата на чл. 26 ЗЗД, която се прилага без оглед качеството на страните по сделката.

При съобразяване на изложените принципни положения настоящия съдебен състав намира, че клаузата на чл. 2.4.е.ii от договора, съгласно която заемополучателят има право да погаси предсрочно заема, при условие, че заплати такса за предсрочно погасяване в размер на 8,5 % от всички вноски, които заемополучателят би дължал според погасителния план, ако заема не бе изцяло или частично погасен предсрочно, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Действително, предсрочното прекратяване на договора за кредит от страна на заемополучателя, лишава кредиторът от получаване на сигурен доход – възнаградителна лихва. Същевременно начина по който е уговорена методиката за изчисляване на размера на неустойката - 8,5 % от всички вноски, т.е и върху възнаградителните лихви, води до неоснователно обогатяване на кредитора.

Възнаградителните лихви не са падежирали, те се дължат за ползване на заетата сума от 6000 лв., а при предсрочно погасяване на заема, вземане за тях не възниква, тъй като главницата е възстановена на заемодателя. Неустойката за предсрочно погасяване от 8,5 % от всички вноски е несъразмерна на очакваните от заемодателя вреди, същата противоречи на принципа на справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските отношения и ограничава правото на длъжника да изпълни преди срока и да се освободи от дължимите лихви и разноски.

Следователно клаузата на чл. 2.4.е.ii от договора е нищожна.

Въззивната инстанция намира, че е основателен и искът за нищожност на клаузата на чл. л. 4.4.h от договора, съгласно която заемателят заплаща на заемодателя такса в размер на 1% от размера на заема, но не по-малко от 680 евро за заличаване на учредените обезпечения (в случая ипотека). Претендираната такса макар формално да кореспондира с насрещни за кредитора задължения, които същият е следвало да извърши, от приложените 3 доказателства не се установява кредиторът да е извършил разходи за заличаване на учредената на 28.06.2019 г. ипотека върху описания в Нотариален акт № 1, том II, рег. № 3267, дело 175/2019 г., имот. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а напротив изискуемостта на това вземане следва автоматично от посоченото в договора.

По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:

Съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Фактическият състав на цитираната норма се характеризира с два елемента – получаване на нещо от обогатилото се лице, което му се дава от обеднялото лице /разместване на материални блага/, и начална липса на основание за получаването. В случая обусловени от установителните искове за нищожност на клаузите на чл. 2.4.е.ii и на чл. 4.4.h от договора са претенциите на ищцата за връщане на получените от ответника суми. По делото е безспорно обстоятелството, че на 06.07.2020 г. е платена сумата 8087,58 евро и погасен дългът по заемното правоотношение, като с тази сума са платени такса за заличаване на ипотека и такса за предсрочно погасяване в общ размер 2011,47 лв.

Действително, видно от представеното по делото преводно нареждане от 06.07.2020 г. сумата е внесена от лицето Хелена Стоева Димитрова. По делото се установява обаче от приетия като писмено доказателство Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 140, том I, рег. № 2540, дело № 98/2020 г., че с него страните са уговорили, че част от продажната цена, а именно – сумата от 8087,58 лв., с левовата равностойност на 15817,93 лв. да бъде преведена от купувача в полза на „Л.“ АД, за окончателно погасяване на кредит № 6368/28.06.2019 г. на Е.Б.“ ЕООД. Ето защо, с оглед уговореното, настоящият съдебен състав намира, че е налице обедняване от страна на ищцата за сметка на ответното дружество.