Решение № 264705 от 13.07.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 13.07.2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме

Мъгърдичян

Ивайло Димитров при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №122 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от

27.04.2020 год., постановено по гр.дело №42328/2018 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.И.Т., О.Б.Т. и Г.Б.Т. искове с правно основание чл. 150 ЗЕ, че всеки един от ответниците дължи на ищеца сумата от 605.68 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода от 28.10.2014 год. до 30.04.2017 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.********, абонатен №101231, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №76909/2017 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в – 27.10.2017 год. до окончателното изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата част до пълните предявени размери и за периода от 01.05.2014 год. до 27.10.2014 год., а исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – изцяло и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал.

1 ГПК направените разноски по делото и направените разноски в заповедното производство в общ размер на 655.51 лв., а ищецът е осъден да заплати на всеки един от ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото за възнаграждение за един адвокат в размер на 77.96 лв.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че част от главните вземания са погасени по давност. В раздел VІІ от Общите условия от 2008 год. – „Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответникът/ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 год., в сила от 12.03.2014 год., било предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и една фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не плащали обезщетение за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия, до изравняване на отчетния период. Едва след това се начислявало обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. Издадените кредитни известия за прогнозно начислени суми за периода погрешно били приети от СРС като изискуеми задължения по фактури. Задължението ставала изискуемо в посочения в Общите условия срок. В този смисъл претендираните суми не били погасени по давност – чл. 111 ЗЗД, а отделно от това вземането за стойността на услугата дялово разпределение не било периодично плащане и по отношение на същото била приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответниците по жалбата С.И.Т., О.Б.Т. и Г.Б.Т. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържат, че видно от съобщение към процесната обща фактура от 30.09.2015 год., че същата касаела суми за предходен отоплителен сезон, а именно от м.май 2014 год. до м.април 2015 год. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК било подадено на 27.10.2017 год., поради което и правилно първоинстанционният съд бил приел, че вземанията за главници, които са изискуеми преди 27.10.2017 год. са погасени по давност.

Според Общите условия на ищеца плащането на месечните суми следвало да се извършва в 30-дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят.

Тригодишният давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД започвал да тече от деня, в който всяко месечно вземане било станало изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Общото задължение не се дължало от датата на издаване на общата фактура – 30.09.2015 год., респ. от изтичането на 30-дневен срок от публикуването й. Падежът на месечните задължения за стойността на топлинната енергия оставал този, посочен в чл. 33, ал. 1 от Общите условия. Въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, било възможно да възникне единствено ново вземане за ищеца за сумата, надхвърляща общия сбор на фактурираните през целия период задължения /в случай на резултат за доплащане от потребителя/ или ново вземане за потребителя за сумата за връщане, в случай че фактурираното количество топлинна енергия за целия отчетен период надхвърляло реално потребеното установено след отчет на уредите количество топлинна енергия. С оглед датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 27.10.2017 год., вземанията преди 27.10.2014 год. се явявали погасени по давност, както бил приел и СРС. Във връзка с иска за лихва ищецът не бил ангажирал доказателства дали и кога е публикувал издадените фактури за месеците през периода от м.май 2014 год. до м.април 2017 год. на интернет страницата си, поради което и не било установено моментът, в който бил започнал да тече 30-дневния срок за изпълнение на всяко от месечните задължения, респ., че ответниците са изпаднали в забава. Правилно били отхвърлени и исковете за стойността на услугата дялово разпределение и лихва за забава. В процесната сгради било технически невъзможно прилагането на дялово разпределение съобразно констативен протокол от 28.12.2017 год., който бил представен от ищеца.

Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

Безспорно е във въззивното производство, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, че през исковия период първоначалният ответник Б.Г.Т. /който е починал в хода на процеса, като в неговите права са встъпили по реда на чл. 227 ГПК неговите наследници по закон С.И.Т.

– съпруга, О.Б.Т. и Г.Б.Т. – деца/ е бил собственик на процесния апартамент №39, находящ се в гр.София, ж.к.“********и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на доставената през периода от м.май 2014 год. до м.април 2017 год. възлиза на 2 154.45 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 01.11.2014 год. до 16.10.2017 год. – на 269.34 лв.

Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство е свързани с това дали част от претендираните вземания за стойността на доставената топлинна енергия са погасени по давност, както и дали ответниците са в забава.

Според разясненията, дадени с

Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.

1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав приема, че по отношение на процесните задължения за главници въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради следните съображения:

Съгласно действалите през процесния период Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, в сила от 12.03.2014 год., на които ищецът се позовава във въззивната жалба, месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.

Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.

Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването на правото.