Решение № 4978 от 22.11.2024, Административен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 4978

Хасково, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Хасково - VIII състав, в съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Съдия:

АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА

При секретар АНГЕЛИНА ЛАТУНОВА като разгледа докладваното от съдия АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА административно дело № 20247260701037 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 84, ал. 3, вр. чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ).

Образувано е по жалба на Х. С. М. И. – [държава], против Решение № 10742/14.10.2024 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет.

В жалбата се сочи, че оспореният административен акт е постановен в нарушение на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Изложените съображения, основаващи отказа, били незаконосъобразни, тъй като административният орган игнорирал факта, че причините жалбоподателят да напусне страната били свързани с наличието на заплаха за живота и сигурността му. Причините, поради които същият напуснал [държава], изложил добросъвестно пред административния орган и те били възприети правилно. Оспорващият се опасявал за своята сигурност вследствие на водещите се военни действия в неговия район. Решаващият орган се позовал на справки, изготвени от Дирекция „Международна дейност“, в които се съдържала информация за състоянието на сигурността в [държава], но след като анализирал информацията в същите, неправилно преценил, че спрямо оспорващия не били налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал, 1, т. 3 от ЗУБ. Въпреки, че през последните години международното внимание било изместено от въоръжения конфликт в [държава], същият безспорно продължавал. Макар и този въоръжен конфликт да се намирал в латентно състояние, не съществували гаранции, че военните действия няма да се възобновят и обстановката да се влоши. При завръщането на жалбоподателя в [държава] съществувала реална опасност да претърпи тежки посегателства като цивилно лице, поради наличието на безогледно насилие в района, където последно живял.

Решението било незаконосъобразно и поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с приложимия материален закон, по следните съображения:

В множество свои решения ЕСПЧ посочвал, че отправната точка при разглеждане на исканията за убежище/международна закрила следва да бъдат Женевската конвенция от 1951 г. и Протоколът към нея от 1967 г., които понастоящем до голяма степен били включени в правото на ЕС посредством Квалификационната директива (2011/95/ЕС). Принципът „забрана за връщане“ (non-refoulement) бил главното основание на закрилата на бежанците. Квалификационната директива, преразгледана през 2011 г., въвела в правото на ЕС набор от общи стандарти за признаването на лицата за бежанци или като такива, нуждаещи се от международна закрила. Това включвало правата и задълженията, свързани с тази закрила, ключов елемент от които била забраната за връщане съгласно член 33 от Женевската конвенция от 1951 г. Чл. 18 от Хартата за основните права на ЕС гарантирала правото на убежище, което включвало зачитане на принципа „забрана за връщане“. В член 19 от хартата се посочвало, че никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която може да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В мотивите към хартата се заявявало, че чл. 19, ал. 2 инкорпорира съответната сложила се съдебна практика на ЕСПЧ относно приложението на чл. 3 от ЕКПЧ. По силата на чл. 2 и чл. 3 от ЕКПЧ, се налагала абсолютна забрана на всяко връщане на лице, което е изправено пред действителен риск от отнасяне, противоречащо на тези разпоредби. Тази защита била различна от защитата от преследване поради една от причините, посочени в Женевската конвенция от 1951 г. В практиката си ЕСПЧ приемал, че чл. 3 от ЕКПЧ включва една от основните ценности на демократичното общество и по категоричен начин забранява изтезанието или нечовешкото или унизителното отнасяне или наказание, колкото и нежелателно или опасно да било поведението на жертвата. По силата на чл. 3 държавата носела отговорност, когато било извършено експулсиране в случаи, при които са били представени съществени доводи, че засегнатото лице ще е изложено на реален риск от изтезание или друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание в държавата, в която е било върнато - делото Hirsi Jamaa and Others срещу Италия. Призната била и нуждата от закрила на лица, чиито основания за убежище са възникнали, когато те вече са се намирали в приемащата държава („бежанци sur place“). Чл. 5 от Квалификационната директива изрично включвала в обхвата си въпроса за тежки посегателства въз основа на събития, състояли се, след като жалбоподателят е напуснал своята държава на произход. Квалификационната директива уреждала и субсидиарна (допълнителна) закрила за лицата, които не могат да бъдат определени като бежанци, но които, ако бъдат върнати в своята държава на произход или в държавата на предишното си обичайно местопребиваване, ще бъдат изложени на сериозен риск от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция (чл. 15, буква „а”), изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (чл. 15, буква „б”) или тежки и лични заплахи срещу живота или личността като цивилно лице поради безогледно насилие в случай на международен или вътрешен въоръжен конфликт (член 15, буква „в”). В тази връзка административният орган при постановяване на решението си не се съобразил с наличието на решение от 17 февруари 2009 на Съда на Европейския Съюз (голям състав) година по дело С-465/07 (Meki Elgafaji and Noor Elgafaji срещу Staatssecretaris van Justitie), по тълкуването и прилагането на член 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с член 2, буква д) от същата директива. Административният орган приел, че ситуацията в [държава] се характеризира като вътрешен въоръжен конфликт, който е достигнал такова високо равнище на безогледно насилие, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако оспорващият, в качеството му на цивилно лице бъде върнат в [държава], ще претърпи посегателствата и заплахите по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, поради самото си присъствие на територията на страната. Предвид това органът неправилно приел, че при връщането на жалбоподателя в страната му на произход, животът му не би бил поставен в сериозна опасност, което било в противоречие с чл. 3 от ЕКПЧ и чл. 15, б. „в” от Квалификационната директива. Предвид фактите, касаещи липсата на сигурност за живота и личността на всеки [държава], оспорващият счита, че към настоящия момент липсват гаранции за предоставяне на вътрешна закрила, в която и да е друга част на страната, съгласно, дадените в чл. 8 от КД критерии. По така изложените в жалбата съображения се моли за отмяна на оспореното решение със законните последици от това.

В съдебно заседание жалбоподателят не се явява. Назначеният му процесуален представител поддържа жалбата и моли за отмяна на обжалваното решение.

Ответникът – ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ ЗА БЕЖАНЦИТЕ при Министерски съвет, чрез процесуалния си представител в съдебно заседание, заявява, че жалбата е неоснователна. Моли оспореното решение да бъде потвърдено.

Представителят на ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА – ХАСКОВО счита жалбата за неоснователна, а оспореното решение - за правилно и законосъобразно.

Съдът, като обсъди доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

С Молба вх.№ 271000-6003 от 10.07.2024 г. по описа на ОД на МВР – Хасково, Районно управление - Харманли жалбоподателят е поискал предоставяне на закрила в Република България. На основание чл. 58, ал. 4 от ЗУБ молбата е изпратена до Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ при МС), където е регистрирана с рег.№ УП-33445/11.07.2024 г. Желанието за закрила е потвърдено и с Молба вх. № 1674/11.07.2024 г. по описа на РПЦ – Харманли. Чужденецът е бил регистриран чрез попълване на Регистрационен лист рег. № УП-33445/11.07.2024 г., в който е вписан с имената Х. С. М. И., от мъжки пол, роден на [дата]. в [населено място], [държава], със същия постоянен адрес, [държава], *** по народност, религия - *** - ***, образование – ***, професия – ***, семейно положение - [семейно положение], без документи за самоличност. Личните данни на чужденеца са установени въз основа на подписана декларация по чл. 30, ал. 1, т. 3 от ЗУБ.

С Писмо рег. № УП-33445/15.07.2024 г. от Специализирана дирекция „М“ - ДАНС е изискано писмено становище по постъпилата от Х. С. М. И. молба за закрила. В писмо с рег. № М-12328/22.08.2024 г. (рег. № УП-33445/22.08.2024 г. в ДАБ при МС) на За Директор на Специализирана дирекция „М“ към Държавна агенция „Национална сигурност“ е посочено, че не се възразява да бъде предоставена закрила в Република България на лицето, в случай, че отговаря на условията по ЗУБ.

С жалбоподателя е проведено интервю на 09.08.2024 г., в което същият е потвърдил отбелязаното при попълването на регистрационния лист, и е заявил, че не е използвал други имена или псевдоними. Имал син, който живеел в България от три месеца – О. С. Х., на ** години, който се намирал в Пловдив и имал статут на пребиваване. Предстояло му да получи лична карта. Оспорващият напуснал [държава] нелегално на 1 юли 2024 г., преминавайки първо през Турция. На 10 юли 2024 г. влязъл нелегално в България, преминавайки през оградата със стълба, като част от група от девет души с трафикант. Вървели два-три дни през гората, след което достигнали до Харманли, където О. се предал на полицията. Същият бил [семейно положение] за Ф. М. А., [възраст] [държава] от 2001 г., като имали граждански брак. Семейството имало три деца: М., на ** години; О., на ** години, който вече бил в България, и дъщеря Л., на **12 години. Жена му и другите две деца останали в [държава], в [населено място], област И.. По време на престоя си в Турция О. не подал молба за международна закрила и нямал издадени документи от турските власти. В България също не бил подавал молба за закрила. Не бил арестуван или осъждан, нито в [държава], нито в друга държава. Нямал проблеми заради етническата си принадлежност или заради религията си. Нямал проблеми с официалните власти в [държава], не бил членувал в политически или религиозни организации и не принадлежал към религиозни секти. Напуснал [държава] заради войната. През 2015 г. в родния му [населено място] избухнали конфликти между *** армия, Свободната *** армия и ДАЕШ. През годините бил принуден да се мести от едно място на друго заради военните действия – първо в М., където останал две години, после в Д. А. и Ракка. Последно пребивавал в [населено място] в област И.. Според него, нямало сигурен район в [държава], затова решил да напусне страната, насочвайки се към България, която възприема като спокойна държава. Заявява, че не е пострадал физически, но счита, че завръщането му в [държава] не е възможно поради нестабилната ситуация и липсата на сигурност, която засягала и семейството му, останало там.

С Решение № 10742/14.10.2024 г. Председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет е отказал да предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на жалбоподателя, на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ. Решението е връчено на 18.10.2024 г. на чужденеца срещу подпис и при налично удостоверяване, че е запознат с текста на същото на език, който разбира, потвърдено с подписа на преводач. Жалбата срещу решението е депозирана на 21.10.2024 г.

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи: