Решение № 5391 от 22.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5391 гр. София, 22.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Димитър К. Демирев

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100504921 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 19461/25.11.2023 г., постановено по гр.д. № 25369/2021 г. по описа на СРС, 143 състав, са уважени обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 98а ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Б. М. Х., ЕГН **********, дължи на ищеца „Енерго-Про Продажби“ АД, ЕИК 103533691, сумата от 224,81 лв., представляваща главница за незаплатената консумирана електроенергия през периода от 07.09.2015 г. до 07.12.2015 г., отразена във фактури № 0238238285/07.09.2015 г.,

№

0239116772/07.10.2015 г.,

№

0239859933/06.11.2015 г. и № 0240624956/07.12.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заповедта за изпълнение – 24.04.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 48,33 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 28.10.2015 г. до 15.03.2018 г., които суми за дължими за имот с административен адрес – с.

Развигорово, ул. **** за обект с абонатен № 0502701187, за които суми е издадена заповед за изпълнение от 13.06.2018 г. по ч.гр.д. № 35828/2018 г. по 1 описа на СРС, 143 състав.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 75 лв., представляваща разноски в заповедното производство, и сумата от 1075 лв., представляваща разноски в исковото производство.

По делото е депозирана въззивна жалба от особения представител адв. Х. Р. Б.. ответника Б. Х. чрез

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Въззивникът счита, че по делото са останали недоказани фактите, че ответникът е собственик на имота и че е доставена, измерена и получена електроенергия при наличието на сключен между страните договор при общи условия. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове – отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, с който я оспорва като неоснователна. От доказателствата по делото се установило, че въззивникът е собственик на електроснабдения имот и като такъв следвало да заплати сумите по процесните фактури за доставена електроенергия. Счита първоинстанционното решение за правилно, като моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в цялост.

2

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 07.05.2021 г., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.

1 ЗЗД вр. чл. 98а ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Б. М. Х., ЕГН **********, дължи на ищеца „Енерго-Про Продажби“ АД, ЕИК 103533691, сумата от 224,81 лв., представляваща главница за незаплатената консумирана електроенергия през периода от 07.09.2015 г. до 07.12.2015 г., отразена във фактури № 0238238285/07.09.2015 г., № 0239116772/07.10.2015 г., № 0239859933/06.11.2015 г. и № 0240624956/07.12.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заповедта за изпълнение – 24.04.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 48,33 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 28.10.2015 г. до 15.03.2018 г., които суми за дължими за имот с административен адрес – с. Развигорово, ул. **** за обект с абонатен № 0502701187, за които суми е издадена заповед за изпълнение от 13.06.2018 г. по ч.гр.д. № 35828/2018 г. по описа на СРС, 143 състав.

По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че: 1) между страните съществува валидно облигационно отношение за процесния имот през процесния период; 2) обектът е присъединен към електропреносната мрежа; 3) е доставил на ответника твърдяното количество електроенергия. По иска за мораторна лихва в тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг, изпадането в забава на ответника, както и размера и периода на дължимата лихва.

При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения, ако твърди такива.

Съгласно чл. 110, ал. 2 ЗС енергията, в т.ч. и електрическата, е движима вещ, като един от индивидуализиращите белези е нейното количество. То се измерва със средства за търговско измерване (СТИ), които съгласно чл. 120 ЗЕ са собственост на разпределителното или преносното предприятие. Същото е предвидено и в чл. 28 и 29, ал. 5 от Наредба № 6/2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и 3 разпределителните електрически мрежи, като само по изключение в предвидените в ЗЕ и Наредба № 6/2004 г. случаи потребителят може да е собственик на СТИ.

Чл. 104а ЗЕ предвижда, че крайните клиенти използват електропреносната или съответната електроразпределителна мрежа, към която са присъединени, при публично известни общи условия.

Доставката на електрическа енергия от обществения доставчик на битови и небитови крайни клиенти за обекти на ниво ниско напрежение, които не са избрали друг доставчик съгласно чл. 97 и чл. 98а ЗЕ, се осъществява при публично известни общи условия, предложени от доставчика и одобрени от КЕВР и по регулирани от комисията цени. Законът не предвижда писмена форма на договора за доставка на електрическа енергия, както и не е необходимо и изрично приемане на Общите условия от потребителите. При несъгласие на потребителя с условията на договора, той има право на писмено възражение и предложение до доставчика за специални условия.

Съгласно § 1, т. 41б, б. „а“ от ДР на ЗЕ „потребител на енергийни услуги” е краен клиент, който купува енергия. § 1, т. 27г от ДР на ЗЕ предвижда, че „краен клиент“ е клиент, който купува електрическа енергия или природен газ за собствено ползване. Според § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

В настоящия случай действащи са Общи условия за продажба на електрическа енергия, одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ–059/07.11.2007 г., изменени с Решение № ОУ–06/21.07.2014 г. на ДКЕВР.

Чл. 2, т. 1 ОУ предвижда, че „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа енергия за собствени битови нужди. Всяко лице – битов или небитов клиент, чийто обект е присъединен на ниво ниско напрежение към електроразпределителната мрежа на „Енерго-Про Мрежи“ АД и не е избрало друг доставчик на електрическа енергия, е клиент на „Енерго-Про Продажби“ АД – чл. 3, ал. 2 ОУ. Клиент е и друго лице – ползвател на имота, различно от собственика, ако последният е дал писмено съгласие с нотариално заверена форма за това – чл. 4 ОУ. Клиент е и възложителят, съответно собственикът на сградата в случаите на временно снабдяване с електрическа енергия, 4 необходима за извършването на строителство, ремонт, реконструкция – чл. 5 ОУ. При съсобственост правата и задълженията на клиент се упражняват от всички от тях заедно или чрез пълномощник – чл. 6, ал. 1 ОУ.

В Решение № 205/28.02.2019 г. по гр.д. № 439/2018 г. на III Г.О. на ВКС е посочено, че „(…) Законът свързва качеството на длъжник на цената с качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е „за собствени битови нужди“, а друго не е уговорено с крайния снабдител.

Договорната свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при това правоотношение клиент на доставената електроенергия за битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот със съгласието на собственика, респ. с титуляря на вещното право на ползване и същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия за същия имот“.

От цитираните разпоредби и практиката на ВКС следва изводът, че клиент на електрическа енергия може да бъде както собственик или титуляр на ограничено вещно право на електроснабдения имот, така и лице, сключило писмен договор с доставчика на електроенергия. В последния случай обстоятелството подлежи на доказване с всички допустими по ГПК средства – например молба за откриване на партида.

Въззивният съд приема, че с оглед представените доказателства може да се направи извод за това, че ответникът Б. М. Х. е клиент на електрическа енергия.

На първо място, от представената Справка от Агенция по вписванията се установява, че ответникът е собственик на следните имоти:

Поземлен имот, празно дворно място с площ от 620 кв.м, представляващо УПИ IX-94 в кв. 40, с. Развигорово;

Поземлен имот, дворно място с площ от 1275 кв.м, представляващо УПИ Ж-97 в кв. 40, с. Развигорово.

На следващо място, при анализ на представеното по делото Искане от 04.06.2012 г., изходящо от ответника и адресирано до „ЕОН България Продажби“ АД, може да се направи извод, че същият се легитимира в качеството си на титуляр на партидата по кл. № **********, отнасяща се до 5 процесния имот. В адрес за кореспонденция е посочено с. Развигорово, ул.

**** – адресът на процесния имот, а искането е подписано от Б. Х., като подписът му не е оспорен по делото. От изявлението не се установява да е направено изявление за прекратяване на договорното отношение между страните. Следователно искането въззивният съд тълкува като извънсъдебно признание на качеството клиент на електроенергия, поради което ответникът се явява задължен за стойността на потребената електрическа енергия в процесния период.

По отношение на размера на претендираната главница съдът кредитира заключението по съдебнотехническата експертиза, прието без възражение от страните. От същото се установява, че електромерът с фабричен № 1114021147908905, отчитащ потреблението в процесния имот, е метрологично годно средство за измерване, което в процесния период е измерило количество на потребена електроенергия в пъти по-малко от максималната мощност, която може да отчете. Към датата на демонтажа – 20.04.2018 г., техническите характеристики на същия съответстват на изискванията. Количеството електроенергия, посочено във фактурите, съответства на това по справката, приложена по делото, и същото е остойностено по Решение Ц-27/31.07.2015 г., Решение Ц-35/01.11.2015 г.

При преценка на посочените доказателства – заключението на вещото лице и процесните фактури № 0238238285/07.09.2015 г., № 0239116772/07.10.2015 г.,

№

0239859933/06.11.2015 г. и

№

0240624956/07.12.2015 г., следва изводът, че процесният имот е бил електроснабден, а потребеното количество електроенергия е такова, каквото е отразено в посочените фактури, тъй като е отчетено от технически годен електромер. Следователно исковата претенция за 224,81 лв., представляваща главница за незаплатената консумирана електроенергия през периода от 07.09.2015 г. до 07.12.2015 г., е изцяло основателна.