Решение № 2697 от 08.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2697 гр. София, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100506197 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 2110 от 13.02.2023 г. по гр.д. № 14254/2022 г. Софийски районен съд, 61 състав отхвърлил предявения от „Б.“ ООД, ЕИК ****, против „С.**“ ООД, ЕИК ****, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че „Б.“ ООД не дължи на „С.**“ ООД сумата от 22 000 лева - главница - неплатена стойност по договор № 113197-1 от 25.10.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.03.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски в размер на 1 244 лева, за които суми е издаден изпълнителен лист от 08.10.2013 г. на основание заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК по ч.гр.д. № 13853/2013 г. на СРС, 59 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20138590400313 по описа на ЧСИ С.С. и изпълнително дело № 20188400400518 по описа на ЧСИ М.Ц.. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 4 000 лева – разноски по гр.д. № 14254/2022 г. на СРС, 61 състав, и сумата от 1 670 лева – разноски, сторени по гр.д. № 8785/2021 г. на СГС.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Б.“ ООД, който 1 го обжалва изцяло при твърдения решението да било невалидно и недопустимо, а по същество – неправилно, като се иска отмяната му. Съдът се позовал на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като ВКС изрично се произнесъл относно обстоятелствата, водещи до прекъсване на погасителната давност и дал друг прочит на същите, обявявайки за изгубило сила ППВС № 3/1980 г. Според мотивите на СРС давността била спряла да тече и не е текла най-рано до постановяване на ТР 2/2013 г., т.е. до 26.06.2015 г. Прекъсване на давността обаче било възможно преди тя да е изтекла. Признаването на едно вече превърнало се в „естествено“ задължение от съдебен изпълнител не водело до неговото подновяване като вземане. Освен това съгласно ТР 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС не всяка молба на взискателя до съдебния изпълнител прекъсвала давността. Извършването на опис и оценка на вещ, а не насрочването на опис прекъсвало давността. Така не можело да бъде споделено виждането на първоинстанционния съд, че давността е прекъсната с молба от 26.11.2019 г. на взискателя по изп. дело № 20188400400518 по описа на ЧСИ М.Ц..

Съгласно т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не били изпълнителни действия и не прекъсвали давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявения иск.

Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна „С.**“ ООД чрез процесуален представител адв.

М.К. от САК (с приложено в кориците на гр.д. № 32959/2020 г. на СРС, 59 състав пълномощно) е депозирал отговор (становище) по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна 2 страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за частично недопустимо.

За да е допустим установителен иск, за ищеца следва да е налице правен интерес от исканото установяване. Наличието на правен интерес от иска е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните – за които съдът е длъжен да следи служебно, вкл. като извърши преценка за наличието й преди да постанови крайния си съдебен акт. Липсва интерес от установителен иск, когато може да бъде предявен осъдителен или конститутивен иск, тъй като и чрез тези искове ще се разреши със сила на пресъдено нещо гражданския спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъщите на решенията по тези искове изпълнителна сила и конститутивно действие. Този извод не противоречи на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, чието приложно поле е ограничено до искове с предмет вещно право и е неприложимо в случая. И според това тълкувателно решение обаче при предявен отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже фактите, с които обосновава правния си интерес от иска, в противен случай производството се прекратява.

В случая, видно от удостовереното на гърба на процесния изпълнителен лист, както и от предявеното на 14.01.2020 г. разпределение по изп. дело № 20188400400518 по описа на ЧСИ М.Ц., рег. № 840 на КЧСИ, по предходно образуваното изп. дело № 20138590400313 по описа на ЧСИ С.С., рег. № 859 на КЧСИ, на взискателя са били изплатени изцяло разноските по изпълнителния лист в размер на 1 244 лв. Поради това за ищеца не е налице правен интерес от исканото установяване, че платената на взискателя сума за разноски не се дължи поради погасяване по давност. Ето защо на основание 3 чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК атакуваното решение следва да бъде обезсилено в частта, с които съдът се е произнесъл по дължимостта на сумата 1 244 лв. – разноски по изпълнителния лист, а производството в тази част следва да бъде прекратено.

В останалата част въззивният съд намира решението за допустимо, а като краен резултат – правилно по следните съображения:

От фактическа страна: От събраните писмени доказателства, вкл. изисканите и приложени ч.гр.д. № 13853/2013 г. на СРС, 59 състав и ч.гр.д. № 2045/2014 г. на СГС, ІІ-А състав и приетия заверен препис от изп. дело № 20188400400518 по описа на ЧСИ М.Ц., рег. № 840 на КЧСИ, се установява:

Изпълнителният лист от 08.10.2013 г. е издаден въз основа на влязла в сила на 15.08.2013 г. заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13853/2013 г. на СРС, 59 състав, с която „Б.“ ООД е осъдено да заплати на „С.**“ ООД сумата 22 000 лв. - главница по договор № 113197-1 от 25.10.2012 г., ведно със законната лихва от 29.03.2013 г. до окончателното плащане, както и разноски в размер на 1 244 лв. С определение по гр.д. № 2045/2014 г. на СГС, ІІ-А състав възражението на длъжника по чл. 423 ГПК не е прието.

Не е било спорно, че през 2013 г. въз основа на изпълнителния лист кредиторът е инициирал образуването на изп. дело № 20138590400313 по описа на ЧСИ С.С., рег. № 859 на КЧСИ, като видно от удостовереното на гърба на изпълнителния лист, съдържащ се в преписа от изп. дело № 20188400400518 по описа на ЧСИ М.Ц., рег. № 840 на КЧСИ, първото изпълнително дело е било образувано по молба от 23.10.2013 г.

С постановление от 15.06.2018 г. по изп. дело № 20138590400313 по описа на ЧСИ С.С., рег. № 859 на КЧСИ, съдебният изпълнител прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като последното изпълнително действие е извършено на 01.09.2014 г.

По молба на кредитора от 11.07.2018 г. въз основа на изпълнителния лист е образувано изп. дело № 20188400400518 по описа на ЧСИ М.Ц., рег. № 840 на КЧСИ. С молбата взискателят е посочил като предпочитан способ на изпълнение „налагане на запор на МПС и активи, вкл. движими вещи“.

На 05.09.2018 г. от ЧСИ е изпратено запорно съобщение до „Сосиете 4 женерал експресбанк“ АД, като запорът е наложен най-късно на 26.09.2018 г., видно от писмо на л. 15 от изпълнителното дело от третото задължено лице.

След установени публични задължения на длъжника като присъединен по право взискател е конституирана Държавата чрез НАП.

С електронно писмо от 23.10.2018 г. (л. 20 от изпълнителното дело) длъжникът твърди, че е погасил част от задълженията си към НАП, както и че е извършено частично плащане от трето лице по сметка на ЧСИ по дълга към взискателя „Свего“ (видно от справката към изпълнителното дело, сумата е в размер на 1 000 лв.).

С молба от 26.11.2019 г. взискателят поискал от ЧСИ да насрочи опис на движими вещи на адреса на длъжника. На същата дата съдебният изпълнител насрочил опис на движими вещи на адреса на управление на длъжника за 30.01.2020 г. от 10 ч., като призовката за принудително изпълнение е връчена на длъжника на 10.12.2019 г.

На 14.01.2020 г. на страните е предявено извършеното от ЧСИ разпределение на постъпилата сума от 1 000 лв., като с нея са погасени такси в полза на ЧСИ в размер на 84 лв. и вземане към привилегирования кредитор – Държавата, в размер на 916 лв.

По искане на длъжника от 22.04.2021 г., който представил неприсъствено решение, постановено по гр.д. № 32959/2020 г. на СРС, 59 състав, с постановление от 23.04.2021 г., влязло в сила на 07.07.2021 г., изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК.

С решение от 28.02.2022 г. по гр.д. № 8785/2021 г. на СГС (приложено към настоящото дело) постановеното неприсъствено решение по гр.д. № 32959/2020 г. на СРС, 59 състав е отменено по реда на чл. 240 ГПК.

След връщане на делото на СРС е образувано гр.д. № 14254/2022 г. на СРС, 61 състав, решението по което се обжалва.

От правна страна: По отношение на вземане, за което е налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила в хипотезата на чл. 416, ал. 1, пр. 1 ГПК - поради неподаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД . Същата предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е 5 всякога 5 години. Това важи за всички съдебно установени вземания, вкл. за лихвите. В този смисъл е и практиката на ВКС (решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., ІV ГО, решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д.

№ 1722/2021 г., ІV ГО и др.) - давността за вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение в хипотезата на чл. 416, пр. 1 ГПК е петгодишна и започва да тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение.

Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).

Съгласно Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, под „съдебен процес” по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД следва да се разбира не само исковия, но и изпълнителния процес, поради което погасителна давност не тече и докато трае изпълнителният процес относно вземането. С Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд е обявено за изгубило сила.

Според т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл.