Решение № 173 от 28.07.2025, Районен съд - Левски

РЕШЕНИЕ

№ 173 гр. ЛЕВСКИ, 28.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стойка Г. Манолова Стойкова при участието на секретаря СОНЯ Й. ПАТАЗОВА като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско дело № 20254410100019 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 991779; и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне сумата от 50 лв., представляваща престирана от него сума без основание.

В РС – Левски е постъпила искова молба от Н. Л. Н., ЕГН **********, с адрес: ****, чрез ЕАД Е. И., ЕИК ****, ****, срещу: „СТИК-КРЕДИТ” АД, БИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от С.Н.Т..

Ищецът твърди, че е сключил с ответното дружество договор за кредит № 991779, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 1500,00 лева. Съгласно договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което се одобрява от ответното дружество. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в договора, същият дължал неустойка, визирана в договора в размер на 1197,28 лева, като начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план. Ищецът усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания за неустойка.

Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от 1 неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. Навежда подробни съображения, като сочи, че по силата на чл.92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.

Навежда аргументи, че неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

Предвидени били ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение: за кредит от 1000,00 лева, заемателят се задължил да осигури поръчителство на лица с визирани условия в договора; ограничение в процесния договор за заем бил налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват те можели да бъдат само физически, не и юридически лица. Счита, че така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.

19, ал. 4 от ЗПК.

Посочва, че поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни, което задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

Сочи, че неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца заемодател и го обогатявала неоснователно.

Твърди се, че клаузата в договора предвиждаща неустойка противоречала на добрите търговски практики и била в пряко противоречие и 2 с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.

Наведени са аргументи, че поради невключването на неустойката в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.

68 д, ал. 1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Не било изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността. Сочи, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение. Твърди, че по силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.

Искането е съдът да прогласи нищожността на договор за кредит № 991779, сключен със „СТИК-КРЕДИТ” АД, като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално - правните изисквания на чл. 19, ал.

4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, както и да осъди ответното дружество да върне сумата от 50,00 лева, съставляващи престирани от него в парични плащания без основание.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от страна на ответника.

Ответникът оспорва исковата молба като недопустима, предявена в условията на злоупотреба с права и основание за прилагане на чл. 213 ГПК.

Аргументите са, че ищецът е подал пред Районен съд - гр. Левски единадесет напълно идентични искови молби, въз основа на които са образувани гр. д. № 22/ 2025 г.; гр. д. № 14/2025 г.; гр. д. № 20/2025 г.; гр. д. № 19/2025 г.; гр. д. № 98/2025 г.; гр. д. № 101/2025 г.; гр. д. № 102/2025 г.; гр. д. № 103/2025 г.; гр. д.

№ 97/2025 г.; гр. д. № 12/2025 г.; гр. д. № 7/2025 г. по описа на РС – Левски, като всички искови молби се отнасяли до различен договор за кредит, но във всяко отделно производство се навеждали напълно еднакви аргументи за недействителност. Така ищецът упражнил правото си на иск с една единствена цел, да генерира разноски по единадесет отделни производства.

Искането е съдът по реда на чл. 213 ГПК да съедини горепосочените дела в едно производство и постанови едно общо решение по тях.

При условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени, 3 моли, при успешен развой на делото за ищеца, в полза на същия да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство. Позовава се на практиката на СЕС, че основният критерий, който съдът следва да прилага при разпределянето на разноските по дела като настоящото, е именно добросъвестното упражняване на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца – Така Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C-35/22 на СЕС, Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на СЕС.

По основателността становището на ответника е, че претенциите на ищеца за недействителност на посочения от него договор за кредит за нищожност на отделни клаузи от договора, както и за връщане на платени при липсващо основание суми са неоснователни и недоказани.

Възразява срещу твърденията, че договорът и отделните му клаузи са недействителни. Евентуално, се позовава на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съгласно който нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор.

Оспорва твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК и за нарушение на принципа на добрите нрави. Навежда аргументи, че валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Неоснователни и необосновани били и аргументите за нарушение на изискванията за шрифт и форма. Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Договорът за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още преди сключване на договора, без да е обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси.

Всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2023 г. – 2024 г. ищецът сключил общо четиринадесет договора с ответното дружество, чието наличие опровергавали твърденията на ищеца, че клаузите накърнявали добрите нрави.

Ответникът прави извод, че при сключването на всеки следващ договор потребителят е бил наясно с условията за кредитиране на ответното дружество, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. В тази връзка прави извод, че ищецът сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за нищожност, което било в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължали. Кредитополучателят по своя инициатива е сключил четиринадесет договора за кредит. Това напълно опровергавало 4 твърдението, че е налице заблуда по отношение на условията на конкретния кредитен продукт.

По отношение на твърденията за нарушение на ЗПК:

Посочено е, че ищецът се е запознал многократно с условията на конкретния кредитен продукт на ответното дружество, като по всеки кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите му. Предвид това прави извод, че всички доводи за нищожност на договора, изложени в исковата молба са неоснователни. Навежда довод, че предвид сключването на множество договори при идентични условия, е налице индивидуално договаряне, което изключва възможността за липса на достатъчно информация за финансовите задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните. Посочва съдебна практика.

Счита, че сключването на четиринадесет договора за кредит оборвало твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на ответното дружество, противоречие с добрите нрави на процесната уговорка и нарушение на равноправието между страните.

По осъдителния иск

Изразява становище, че от неоснователността на твърденията за недействителност на договора в цялост и за нищожност на отделни клаузи следвала и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора. В случая договорът и отделните му клаузи били действителни по изложените съображения, поради което в полза на кредитодателя било налице валидно правно основание да получава и задържа плащания по договора.