Решение № 38 от 27.01.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 38 гр. Дупница, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IІІ-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светослав Ат. Пиронев при участието на секретаря Ива Д. Георгиева като разгледа докладваното от Светослав Ат. Пиронев Гражданско дело № 20251510100348 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Е. Б. Г. срещу Р. М. П..

Ищецът твърди, че между страните било налице облигационно правоотношение, възникнало въз основа на договор за заем, сключен на 27.10.2022г., по силата на който предоставил на ответната страна заем в размер на 1000 лв. Заявява, че заемателката не изпълнила договора, като не върнала заетата сума. Моли да бъде признато за установено по отношение на ответната страна, че последната дължи следната сума, за която в полза на ищеца имало издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2241/2024г. по описа на РС-Дупница: 1000 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, предоставена по сключен между страните договор за заем от 27.10.2022г., ведно със законната лихва от подаване на иска – 31.05.2024г. до изплащане на вземането.

Ответницата е получила препис от исковата молба, по която е депозирала отговор в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Признава, че е получила превод в размер на 1000 лв., но отрича да са дадени с уговорка за връщането им.

Възразява да е искала и получавала заем, като сочи, че получената сума била предоставена като подарък за предоставена услуга. Моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Предявеният установителен иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал.

1 ЗЗД.

В доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата 1 е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем.

Следователно, елементите от фактическия състав на договора за заем включват наличието на съгласие за предаване и връщане на предоставената от ищеца на ответника парична сума, предаването на сумата на заемателя, изискуемостта на претендираната сума. Установяването на първото обстоятелство (постигнато съгласие за предаване и връщане) не освобождава ищеца от задължението да установи второто (фактическо предаване на сумата) и обратно. За да се приеме, че е налице сключен договор за заем не е достатъчно да се установи само постигането на съгласие, а следва да се докаже и предаването на заетата сума. Обратно, предаването на сумата само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че е предадена по договор за заем, без да е установено постигнато съгласие за нейното връщане.

Многократно в съдебна практика (вж. напр. Решение № 37/1969г. по гр.д. № 32/1969г. на ОСГК, ВС, Решение № 244 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г. на III г.о., ВКС Решение № 52/2009г. по т.д. № 695/2008г. на I т.о., ВКС, Решение № 224 от 22.12.2016г. по гр.д. № 2169/2016г. на III г.о., ВКС, Решение № 524/2011г. по гр.д. № 167/2011г. на IV г.о., ВКС, Решение № 168 от 20.05.2010 г. гр.д. № 134/2010 г. на ІV г.о., Решение № 180 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г. на IV г.о., ВКС, Решение № 180 от 26.11.2019 г. по гр. д.

№ 4345/2018 г. на IV г.о., ВКС и мн. др.) е имало повод да се подчертае, че не всяко плащане от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем. Освен като заем плащането може да бъде също резултат на уреждане на сметките, дарение, погасяване дълг и пр. Затова основанието за извършеното плащане не може да се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него. Доказването на основанието като договор за заем става чрез възпроизвеждането пред съда (пряко или с поредица изключващи друга възможност косвени факти) на изявлението на получателя, че получава определена сума пари със задължението да ги върне (Решение № 168 от 20.05.2010 г. гр.д. № 134/2010 г. на ІV г.о., ВКС). В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства (Решение № 244 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г на III г.о., ВКС, Решение № 180 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г. на IV г.о., ВКС).

В настоящия случай ответницата не оспорва, а и от представеното извлечение (л. 5) се установява, че на 27.10.2022 г. ищецът е предоставил на ответницата сумата от 1000 лева. В същото време не са ангажирани никакви доказателства, вкл. косвени, в подкрепа на твърдението на ищеца, че тези суми са предадени срещу задължение за връщането им. Не съставляват такива доказателства показанията на доведените от страните свидетели, тъй като същите не съдържат никакви данни относно поемането на такова задължение от ответницата. Така от показанията на свид. В. става ясно единствено, че ищецът е предоставил на ответницата сумата от 1000 лв. по банков път, които тя не е върнала, но същият не изяснява по никакъв начин единственият съществен спорен въпрос – дали 2 страните са постигнали уговорка за връщане на предоставената сума. Свид. Й. също не заявява да е поето задължение за връщане на тази сума, като според нея тя била предоставена като подарък за рождения ден на ответницата.

Различен извод не може да се изведе и от съдържанието на кореспонденцията между страните, установено въз основа приетата и неоспорена съдебно-техническа експертиза и приета по делото справка, от която е видно, че мобилен номер + 359899883244 е собственост на ответницата от 29.05.2012г. (л. 63). В обсъжданата кореспонденция отново се съдържа информация относно безспорните между страните въпроси (предаване на процесната сума от ищеца на ответницата), но същата не съставлява доказателствен източник (в т.ч. косвен) относно наличието на поето задължение за връщане на тази сума. За пръв път такова задължение на ответницата се споменава едва на 28.03.2024г. от ищеца, но последното не съставлява годно доказателство, а самото то подлежи на доказване, тъй като възпроизвежда изгодно за ищеца обстоятелство (чл. 175 ГПК). С последващите си съобщения ответницата е отрекла заемния характер на предоставените средства, т.е. не са налице нейни изявления, които да се ценят като извънсъдебно признание на неизгоден за нея факт.

За отхвърляне на предявения иск не е необходимо ответницата да доказва, че сумата е предоставена като дарение. Разпределението на доказателствената тежест налага ищецът да проведе пълно и главно доказване на фактическия състав, на който се позовава (заем), докато за ответницата е достатъчно да проведе насрещно доказване като само разколебае достоверността на ангажираните от ищеца доказателства. В случая ищецът не е ангажирал доказателства относно основанието, на което е извършено плащането, а последното е напълно достатъчно за отхвърляне на иска, независимо дали ответницата успешно е доказала наличието на сключен договор за дарение.

Без всякакво значение за установяване на обсъжданото спорно обстоятелство е и това дали ответницата е имала „проблеми с НАП“, както и това, че същата неоснователно е оспорила представената от ответника кореспонденция (каквито аргументи се поддържат в устните състезания), доколкото тези въпроси не изясняват наличието/липсата на поето задължение за връщане на процесната сума.

В обобщение, следва да се приеме за недоказано поемането на задължение от страна на ответницата за връщане на получената сума, поради което се явява недоказано и осъществяването на твърдения фактически състав. Ето защо, предявеният иск за сумата от 1000 лева, представляваща задължение по договор за заем от 27.10.2022 г. следва да се отхвърли като неоснователен. С оглед акцесорния й характер, следва да се отхвърли и претенцията за законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

При този изход на спора, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има ответницата.

Съгласно т. 12 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, с решението по чл. 422 ГПК съдът се произнася и по дължимостта на разноските в заповедното производство, каквито не са представени доказателства да са извършени. Следователно в полза на ответницата следва да се присъди сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение в исковото производство.

3

На основание Закона за въвеждане на еврото в Република България, в сила от 01.01.2026г. и предвидения в него принцип на приемственост и автоматично превалутиране на суми от левове в евро (чл. 11), установените като дължими и недължими суми, следва да бъдат посочени в диспозитива на настоящия съдебен акт в евро, като превалутирането и закръгляването следва да се извърши съобразно чл. 12 и чл. 13 от същия закон.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Б. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. *** срещу Р. М. П., ЕГН:

**********, с адрес: гр. *** иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответната страна дължи сумата о т 511,29 евро (равностойност в евро на 1000 лв.), представляваща невърната сума по договор за заем от 27.10.2022г., ведно със законната лихва от подаване на иска – 31.05.2024г. до изплащане на вземането, за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2241/2024 г. по описа на РС-Дупница.

ОСЪЖДА Е. Б. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. *** ДА ЗАПЛАТИ на Р. М. П., ЕГН:

**********, с адрес: гр. *** сторените по делото разноски, както следва: 204,52 ЕВРО (равностойност в евро на 400 лв.) – адвокатско възнаграждение за исковото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Кюстендил, в двуседмичен срок от датата на получаване на съобщение за изготвянето му.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________

4