Решение № 4751 от 09.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4751 гр. София, 09.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20251100511265 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 25.08.2025г., постановено по гр.д. № 59650/2024г. на СРС, ГО, 79 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД срещу В. К. П. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването в полза на ищеца на следните вземания: сумата 440, 36 лева, представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2021г. до 30.04.2023г. до топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “********, абонатен номер ********, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.05.2024 г., до окончателното изплащане на вземането; за сумата 69, 47 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2022г. до 16.05.2024г., и за сумата 34, 31 лева, представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2021г. до 30.04.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.05.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично 1 задължение по чл. 410 ГПК от 08.06.2024 г. по ч. гр. д. № 31382/2024 г. по описа на СРС, 79 състав. Със същото решение са отхвърлени исковете за установяване дължимост на мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2022г. до 16.05.2024г. и за разликата над сумата 69, 47 лева до пълния предявен размер от 70, 09 лева, както и на мораторна лихва върху главницата за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 16.07.2021г. до 16.05.2024г. в размер на 7, 65 лева.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника В. К. П., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че по делото не е доказано приемането на наследството, останало от М.С., поради което намира, че ответникът не е процесуално легитимиран да отговаря по предявените искове. Счита за неправилен изводът на съда, че в чл.

48 от ЗН е регламентирана законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорност по чл. 60 от ЗН до доказване на приемане на наследството по опис или отказ от наследство. Поддържа, че СРС е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е открил и провел процедура по чл. 51 от ЗН. Аргументира становище, че последица от липсата на такова производство е формирането на извод, че ответникът няма качеството “потребител на топлинна енергия” и не дължи заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, както и на стойността на услугата дялово разпределение. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

Насрещната страна "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита обжалваното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материалноправни норми.

Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частите, в които са отхвърлени предявените искове.

2

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Договоръ т за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия. Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ " клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ 3 императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

В конкретния случай е установено от представения договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавни имоти от 02.02.1989г., че К.П.Д. и М.С. П.а са придобили правото на собственост върху следния недвижим имот: ап. № 54, находящ се в гр. София, жк “********.

Като доказателство по делото е прието удостоверение за наследници, от което е видно, че К.Д. е починал на 16.07.2004г. и е оставил за свои наследници по закон по чл. 5, ал. 1 от ЗН и чл. 9, ал. 1 от ЗН: М.С. П.а /преживяла съпруга/, В.

К. П. /син/ и наследници /низходящи по права линия от първа степен/ по право на заместване на сина на К.Д.-М. К. П., починал на 28.08.1980г., а именно – М.М. П. и К.М. П.а. След смъртта на М. П.а, починала на 12.08.2019г., нейни законни наследници са В. К. П. /син/ и наследници /низходящи по права линия от първа степен/ по право на заместване на нейния син – М. К. П., починал на 28.08.1980г., а именно – М.М. П. и К.М. П.а. Въз основа на изложеното се налага извод, че посочени три лица са били призовани към наследяване на наследството, останало от К.Д. и М. П.а. По делото са приети заявления за отказ от наследство от М. П. – съответно с вх. № 203489 от 17.07.2023г. и с вх.

№ 203488 от 17.07.2023г., с които същият е заявил отказ от наследството, оставено от М.С. П.а и от наследството, оставено от К.П.Д., които са били вписани в особената книга на СРС по чл. 49, ал. 1 от ЗН. Представени са и два броя заявления за отказ от наследство от К. П.а – съответно с вх. № 203459 от 17.07.2023г. и с вх. № 203458 от 17.07.2023г., с които същата е заявила отказ от наследството, оставено от М.С. П.а и от наследството, оставено от К.П.Д., които са били вписани в особената книга на СРС по чл. 49, ал. 1 от ЗН. С оглед изложеното се налага извод, че единствен наследник на М.С. П.а е ответникът В. К. П.. В първоинстанционното производство е установено въз основа на удостоверение от 11.04.2025г., че след направена справка за периода от 12.08.2019г. до 10.04.2019г. в особената книга по чл. 49, ал. 1 от ЗН, водена при СРС, не се установява наличие на вписан отказ от наследството, оставено от М.С. П.а, починала на 12.08.2019г. от страна на наследника В. К. П..

Неоснователни са доводите на жалбоподателя, релевирани от назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител, че не е легитимиран да отговаря по предявените искове по съображения за липса на 4 доказателства, че е приел наследството на М. П.а, с оглед което обоснова възражение, че не е пасивно материално отговорен по предявените искове. За да стигне до този извод съдът съобрази следното:

Съгласно чл. 48 ЗН наследството не преминава автоматично към наследниците, а се придобива чрез неговото приемане - изрично или мълчаливо, с обратно действие от датата на откриване. При откриване на наследството, което е станало на 12.08.2019г. със смъртта на наследодателя М.

П.а, лицата, които имат право да наследяват, се призовават към наследяване като придобиването на наследството става с приемането му /изрично или мълчаливо/ и има обратно действие - от датата на откриване на наследството.

В случая обаче ответникът В. П. не e оспорил лично факта на приемане на наследството, поради което не е в тежест на ищеца да го установява. Изрично в отговора на исковата молба на особения представител на ответника е заявено, че няма доказателства, които да удостоверят приемане на наследството. Особеният представител не е релевирал правоизключващо възражение, че има вписан по предвидения в чл. 50, вр. чл. 49, ал. 1 ЗН ред отказ от наследството на починалия. Напротив, по делото е установено, че такъв отказ не е вписан в особената книга по чл. 49, ал. 1 от ЗН. Разпоредбата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследството (в този смисъл и Решение № 437 от 17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на ВКС, III г. о.). Когато се оспори приемането на наследството, в тежест на кредитора е да докаже факта на приемането, респ. да поиска приложението на чл. 51 ЗН. В случая обаче не е заявено надлежно оспорване на приемането на наследството с въведени относими фактически твърдения, което би довело до възлагане в доказателствена тежест на ищеца установяване на това обстоятелство, а само общо е оспорено приемането на наследството поради липса на доказателства за това. С оглед на това и доколкото не са въведени от ответника твърдения за вписан отказ от наследство или за приемането му по опис, нито пък са представени доказателства за това, следва изводът, че възражението относно обстоятелството, че било недоказано приемането на наследството, е неоснователно. Освен това, следва да се посочи, че по аргумент от разпоредбата на чл. 49 ЗН и чл. 51 ЗН съдът приема, че възражението, че 5 наследството не е прието, е от категорията на личните възражения и следва да се релевира лично от страната или от изрично упълномощен от нея пълномощник, но не и от назначен особен представител, вкл. в тази хипотеза не следва да се дават указания по чл. 51 ЗН, доколкото определяне на такъв срок на страна, представлявана от особен представител, не може да доведе до регламентираните в разглежданата норма правни последици, тъй като същият н е разполага с правната възможност да изразява воля в тази насока, която е свързана изцяло с лична преценка на призования наследник и се отразява пряко в неговата имуществена сфера /в този смисъл - определение № 315/23.06.2015г. по ч.гр.д. № 3092/2015г. на ВКС, I ГО/.

С оглед на изложеното, въззивният съд счита, че законовата презумпция на чл. 48 ЗН не е оборена, поради което, с оглед представеното по делото удостоверение за наследници на М. П.а и вписаните откази от наследството от страна на М. П. и К. П.а, следва да се приеме, че ответникът В. К. П. е единствен нейн наследник по закон, съответно се явява собственик на процесния имот по смисъла на чл. 153 ЗЕ и на основание чл. 150 ЗЕ се установява наличие на облигационно правоотношение с ищцовото топлофикационно дружество, респективно качеството му на потребител на топлинна енергия. Налага се извод, че ответникът е придобил въз основа на настъпилото законово наследствено правоприемство наследственото имущество на починалата М. П.а като съвкупност от права и задължения. При липсата на данни приживе наследодателката на ответника да се е разпоредила с притежавания от нея имот – процесното жилище, съдът приема, че ответникът се легитимира като титуляр на правото на собственост върху същия.

Разпечатката съдържа 29 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d698da45-3110-4fb8-a056-70655c7d9b49