Решение № 1305 от 26.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1305 гр. София, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100509263 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 5211/22.03.2024 г., постановено по гр.д. № 22261/2023 г. по описа на СРС, 53 състав, е уважен частично положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл.

99 ЗЗД ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът Ж. Г. Б., ЕГН **********, дължи на ищеца „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001357, сумата от 2320,48 лв., представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № PLUS-17219167/06.08.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 08.02.2023 г., до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 21.02.2023 г. по ч.гр.д. № 6819/2023 г. по описа на СРС, 53 състав.

С решението е отхвърлен искът за главница за сумата над 2320,48 лв. до предявения пълен размер от 3497,26 лв., както и искът за договорна лихва за периода от 06.08.2019 г. до 20.08.2022 г. в размер на 1824,30 лв. За тези суми е издадена заповед за изпълнение от 21.02.2023 г. по ч.гр.д. № 6819/2023 г. по 1 описа на СРС, 53 състав.

С решението е разпределена отговорността за разноски, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 177,20 лв. – за исковото производство, и сумата от 68,20 лв. – за заповедното производство, а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 451,20 лв. – за исковото производство, и 169,20 лв. – за заповедното производство.

С Определение № 20251/15.05.2024 г., постановено по гр.д. № 22261/2023 г. по описа на СРС, 53 състав, е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу постановеното решение в частта, с която е частично уважен искът за главница, е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.

Във въззивната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно и неправилно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закони.

Търси се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и цялостно отхвърляне на предявения иск. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, с който я оспорва като неоснователна. Въззиваемият моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната част. Претендират се разноски.

Срещу определението по чл. 248 ГПК е постъпила частна жалба от ответника, с която се търси отмяната му и отмяна на присъдените разноски в полза на ответника за заповедното производство.

В законоустановения срок е депозиран отговор на частната жалба, с който същата е оспорена като неоснователна.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

2

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която е признато за установено, че ответникът дължи частично главница по договор за кредит. В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Ж. Г. Б., ЕГН **********, дължи на ищеца „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001357, следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от 21.02.2023 г. по ч.гр.д. № 6819/2023 г. по описа на СРС, 53 състав:

3497,26 лв., представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № PLUS-17219167/06.08.2019 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“, вземанията по който са прехвърлени на ищеца на 27.04.2022 г. с Договор за продажба и прехвърляне на вземания, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 3 по чл. 410 ГПК – 08.02.2023 г.

1824,30 лв., представляваща договорна лихва за периода от 06.08.2019 г. до 20.08.2022 г.

При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, като служебно може да приложи само императивна материалноправна норма –чл.

269 ГПК, така Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС.

В настоящия случай подадената въззивна жалба е бланкетна. Това е така, защото в нея не са посочени конкретни пороци на обжалвания акт, а само е заявено, че решението е незаконосъобразно, неправилно и постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните норми, като се търси оставяне без уважение на исковата молба на ищцовото дружество.

Следователно въззивният съд може да се произнесе единствено по валидността на цялото съдебно решение, по допустимостта на същото в обжалваната част и по правилността на същото в обжалваната част, ако установи необходимост да приложи императивна материалноправна норма – така Решение № 31 от 14.03.2014 г. по гр. д. № 4339/2013 г. на Върховен касационен съд.

Както бе посочено по-горе, решението е валидно и допустимо. Във връзка с правилността на решението в обжалваната част въззивният съд намира следното:

Съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договор с потребител.

В случая първоинстанционният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен, като е приложил последиците на чл. 23 ЗПК. В тази част решението е влязло в сила като необжалвано. С това се изчерпва проверката на въззивния съд за правилността на решението. Същото подлежи на потвърждаване в обжалваната част.

ПО ЧАСТНАТА ЖАЛБА:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу акт, който подлежи на обжалване с частна жалба съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по 4 същество, същата е частично основателна.

За заповедното производство:

Подаването на възражение по чл. 414 ГПК представлява формална пречка за влизане в сила на заповедта за изпълнение. Процесуалният закон не е поставил изисквания относно съдържанието на същото, като то следва да бъде обосновано само при възражение по чл. 414а ГПК – плащане на претендираното задължение в срока по чл. 412, т. 8 ГПК. Възражението може да бъде абсолютно немотивирано, което е в унисон със същността на заповедното производство като такова по предварителна проверка дали вземането, претендирано в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е спорно или не.

В настоящото производство действията на процесуалния представител адв. Б. се изразяват в подготвяне на възражение по чл. 414 ГПК, в което единствено е посочено, че е изтекла абсолютна петгодишна давност.

В практиката си Върховният касационен съд възприема виждането, че разноски за заповедното производство не се дължат, когато се е развило исково по реда на чл. 422 ГПК, тъй като законът не изисква от длъжника да мотивира възражението си по чл. 414 ГПК, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо – така Определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч.т.д. № 236/2020 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение и Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч.т.д. № 3074/2018 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение. Въззивният съд споделя посочената практика, поради което разноски на длъжника за адвокатско възнаграждение за заповедното производство не се дължат. В тази част определението следва да бъде отменено, а решението по делото – изменено съответно.

За исковото производство:

Срещу размера на адвокатското възнаграждение на ответника не е възразено нито предварително в исковата молба, нито с последващите изявления до съда, обективирани в молби от 30.08.2023 г. и 04.12.2023 г.

Такова изявление не е направено и от адв. В. в о.с.з., проведено на 25.10.2023 г. При липса на възражение за прекомерност съдът присъжда платеното от 5 страната (а не по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.) адвокатско възнаграждение в размера, в който е претендиран. Недопустимо е едва с молбата по чл. 248 ГПК страната да въвежда възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В тази част частната жалба е неоснователна.

По разноските:

С оглед изхода от производството право на разноски има само въззиваемият, който не е претендирал такива.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5211/22.03.2024 г., постановено по гр.д. № 22261/2023 г. по описа на СРС, 53 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

ОТМЕНЯ Определение № 20251/15.05.2024 г., постановено по гр.д. № 22261/2023 г. по описа на СРС, 53 състав, В ЧАСТТА, с която е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на решението в частта за разноските в заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ Решение № 5211/22.03.2024 г., постановено по гр.д. № 22261/2023 г. по описа на СРС, 53 състав, като ОТМЕНЯ присъдените на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника Ж. Г. Б., ЕГН **********, разноски за заповедното производство в размер на 169,20 лв.

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20251/15.05.2024 г., постановено по гр.д. № 22261/2023 г. по описа на СРС, 53 състав, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________