Определение № 4438 от 02.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4438 гр. София, 02.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20258002101313 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. М., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. П. С. срещу решение № 1141/12.11.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 729/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановено частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 483/28.12.2023 г. по гр. дело № 492/2023 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС), са отхвърлени исковете му срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ), както следва: иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5, § 3 от КЗПЧОС – изцяло – за сумата 26 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на неоснователно дълго продължило задържане чрез осъществени мерки за процесуална принуда през периода 02.10.2015 г. 18.10.2021 г. – 6 години и 16 дни, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.10.2021 г. до окончателното й плащане; и иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ – за разликата над сумата 1 000 лв. до сумата 26 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от разглеждането и решаването на н.о.х.д. № 3962015 г. на ПОС извън разумния срок, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.10.2021 г. до окончателното й плащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част на решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба.

1

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора М., също чрез адв. С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да извърши преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства; 2) следва ли въззивният съд да квалифицира спорното право в съотвествие с твърденията на страните и търсената съдебна защита на твърдяното право; и 3) възможно ли е при основателно обвинение наложените мерки за неотклонение да бъдат незаконосъобразни. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т.

1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че първият от тези въпроси е обуславящ изхода на спора по иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 281/30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 233/13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 50077/16.05.2023 г. по гр. д.

№ 937/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 150/20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС; както и че останалите два въпроса са обуславящи изхода на спора по иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ и че по втория въпрос въззивното решение било постановено в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 71/02.02.2010 г. по гр. д. № 138/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 193/02.02.2015 г. по търг. д. № 2565/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, а по третия въпрос – в противоречие с решение № 70/06.04.2019 г. по гр. д. № 3243/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. При условията на евентуалност се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваната отхвърлителна част на въззивното решение, без да се излагат съображения в тази насока.

За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел, че с исковата молба на касатора, поправена с негова последваща молба, по делото са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 и чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за обезщетения за неимуществени вреди в размери от по 26 000 лв., при изложени твърдения на ищеца за нарушаване на правата му по чл. 5, § 3 от КЗПЧОС от налагане на следните мерки за неотклонение: „задържане под стража“ през периода 02.10.2015 г. - 20.10.2015 г. и „домашен арест“ през периода 21.10.2015 г. - 18.10.2021 г., с обща продължителност 6 години и 16 дни, без да имало опасност той, като обвиняем, да се укрие или да извърши друго престъпление, и за прекомерно дълъг период от време и без да му е осигурена възможност за освобождаване преди гледането на делото в съда при условия на даване на гаранция за явяване, както и за нарушаване на правото му по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, поради разглеждане и решаване на наказателното дело през периода 01.02.2015 г. - 18.10.2021 г. извън разумния срок, обусловили поставяне на ищеца под непрекъснато напрежение и изолация, и преживяване на тежък психологически стрес и силен душевен дискомфорт.

Позовавайки се на решение № 70/06.04.2019 г. по гр. д. № 3243/2019 г. на IV-то гр. отд. на 2

ВКС, въззивният съд е приел, че дори при основателно обвинение е възможно мерките за процесуална принуда да бъдат наложени незаконосъобразно – да ограничават правата на обвиняемия над необходимото и достатъчното за постигане на целите на наказателното преследване или да продължат по-дълго от необходимото, както и че ако са нарушени негови права, защитени от чл. 5, § 2-4 от КЗПЧОС или правото му по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС на разглеждане и решаване на неговото дело в разумен срок, наказателно преследваният може да претендира обезщетение за произтеклите от нарушенията вреди. Апелативният съд е установил, че с влязло в сила решение № 10011/08.02.2021 г. по в.н.о.х.д. № 430/2018 г. на САС е потвърдена първоинстанционната присъда в частта относно оправдаването на ищеца по обвинението в извършване на деянието при по-тежката квалификация по чл. 116, ал. 1, т.

11 от НК – по хулигански подбуди, както и за признаването на ищеца за виновен в извършването на убийство по основния състав – чл. 115 от НК, като присъдата е изменена в санкционната й част – наложеното на ищеца наказание е намалено от 15 на 8 години лишаване от свобода. Въззивният съд е изтъкнал, че по делото не е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на вреди от първоначално повдигнатото неоснователно обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т.11 от НК, по което ищецът е оправдан, поради което е намерил, че този факт е правноирелевантен и необсъждането му не съставлява процесуално нарушение.

От приложеното н.о.х.д. № 369/2015 г. по описа на ПОС, въззивният съд е установил и следните обстоятелства: По образувано на 01.02.2015 г. досъдебно производство (ДП) № 11/2015 г. по описа на ОД на МВР-Перник, ищецът е задържан в същия ден на основание чл.

72 от ЗМВР за срок от 24 часа; привлечен е като обвиняем за престъпление по чл. 115 от НК, задържан е за срок от 48 часа с прокурорско постановление от 02.02.2015 г. С определение от 03.02.2015 г. по ч.н.д. № 21/2015 г. на ПОС, потвърдено с определение от 10.02.2015 г. по в.ч.н.д. № 127/2015 г. на САС, спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 18.09.2015 г. обвинението е прецизирано – в извършване на престъпление по чл.

116, ал. 1, т.11 от НК, което е наказуемо с лишаване от свобода за срок от 15 до 20 години, доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна. С определение от 12.10.2015 г. по ч.н.д. № 290/2015 г. на ПОС, потвърдено с определение от 20.10.2015 г. по в.ч.н.д. № 989/2015 г. на САС, мярката за неотклонение е изменена в „домашен арест“. При висящността на съдебното производство по н.о.х.д.№ 369/2015 г. на ПОС, по внесен на 09.12.2015 г. обвинителен акт срещу ищеца, с определение от 21.04.2016 г. мярката му за неотклонение е изменена в „парична гаранция“ в размер 10 000 лв., но по протест на прокурора е отменена с определение от 05.05.2016 г. по в.н.ч.д. № 430/2016 г. на САС, с което е потвърдена мярката за неотклонение „домашен арест“. В тази връзка въззивният наказателен съд е приел, че само тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, не може да бъде основание за продължаване на задържането под стража и домашния арест, но има риск от укриване. Преценката за наличието на този риск е изведена въз основа на следните обстоятелства: на 7.02.2015 г. е изтекъл срокът на разрешението на ищеца за продължително пребиваване на територията на България; на 10.03.2016 г. е поискано продължаването му, но резултат от искането няма; подсъдимият (ищецът) е 3 арменски гражданин и разполага с арменски документ за самоличност с неизтекъл срок за валидност. Заключено е, че няма достатъчно обективни данни, които да сочат, че той няма да се възползва от връзката си с чуждата държава. Мярката „домашен арест“ е останала непроменена до приключването на наказателното производство с решение № 60157/18.10.2021 г. по н. д. № 540/2021 г. на ВКС, с което е оставено в сила въззивното решение № 10011/8.02.2021 г. на САС, потвърждаващо първоинстанционната присъда, с която ищецът е признат за виновен в извършването на престъплението по чл. 115 от НК – умишлено убийство.

В обобщение въззивният съд е приел, че в рамките на досъдебното производство ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ през периода 01.02.2015 г. - 20.10.2015 г. и „домашен арест“ през периода 21.10.2015 г. - 11.12.2015 г., като със същата мярка е бил и в рамките на съдебното производство, приключило на 18.10.2021 г. Съдът отново е очертал предмета на иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, като е посочил, че ищецът не оспорва наличието на обосновано предположение в извършването на престъплението, за което е обвинен, както и законността на задържането му за срока от 8 месеца – до 02.10.2015 г., а оспорва продълженото до 20.10.2015 г. задържане под стража за 8 дни и последващо наложената мярка за неотклонение „домашен арест“, за общ – относно двете мерки – срок от 6 години и 16 дни.

Апелативният съд е приел, че при обвинение в извършване на престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от 15 години или друго по-тежко наказание, каквото е повдигнатото срещу ищеца обвинение по чл. 116, т. 11 от НК, максималният срок по чл. 63, ал. 4 от НПК за мярката за неотклонение „задържане под стража“ в досъдебното производство е 1 година и 6 месеца, а не 8 месеца, както е твърдяно в исковата молба на касатора. Съдът е приел и че с оглед продължителността на досъдебното производство от 10 месеца и 8 дни (в периода 01.02.2015 г. - 9.12.2015 г.) този срок от 1 година и 6 месеца не е могъл да изтече, както и че продълженото задържане до 20.10.2015 г., когато спрямо ищеца е взета мярката за неотклонение „домашен арест “, не е в нарушение на чл. 63, ал. 4 от НПК.

Приел е и че доколкото ищецът е бил обвинен в извършване на тежко престъпление по смисъла на чл. 97, т. 7 от НК, съответстващо на стандартите на КЗПЧОС е едно по-дълго задържане, в това число чрез взимането на по-леката в сравнение със задържането под стража, но сходна на нея с оглед наложените ограничения на личната свобода, мярка „домашен арест“. САС е намерил и че отказът за изменение на мярката „домашен арест“ по време на съдебното производство е мотивиран от въззивната наказателна инстанция със съображения за свързан с конкретно установените факти риск от укриване на подсъдимия (ищеца) – напускане на страната. Въззивният съд е приел и че изложената от наказателния съд аргументация в тази насока удовлетворява изискванията, изведени в практиката на ЕСПЧ – т. 57 от решението по делото Б. срещу България, за обосноваване в достатъчна степен на извода за съществуването на риска. Съдът е изтъкнал, че освен това, въпросът за изменението на мярката за неотклонение е разрешен при условията на чл. 270, ал. 1 от НПК – при приключило разследване, след събиране на необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинението срещу ищеца; изтъкнал е и че при 4 висящността на съдебното производство ищецът не е направил ново искане за изменение на мярката пред съответната съдебна инстанция с позоваване на промяна в обстоятелствата от значение за отпадане на опасността от укриване – чл. 270, ал. 1, изр. 2 от НПК. В обобщение въззивният съд е приел, че двете мерки за неотклонение не са били наложени и продължени незаконосъобразно и за неразумен срок, както и че нарушение на правото на ищеца по чл. 5, § 3 от КЗПЧОС не е допуснато, поради което е намерил, че отхвърлянето на иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ е законосъобразен резултат.