Решение № 1008 от 26.05.2024, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1008 гр. Бургас, 26.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тонка В. Мархолева при участието на секретаря СВЕТЛАНА П. ТОНЕВА като разгледа докладваното от Тонка В. Мархолева Гражданско дело № 20232120107371 по описа за 2023 година

Предявен е иск от К. И. Д. с ЕГН ********** с адрес в *** срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД с ЕИК *** със седалище в гр. *** чрез управителите Р. И. М. и Т. И. В. да се приеме за установено, че не дължи на ответника сумата от 2 375 лв., представляваща заявено в ЦКР при БНБ вземане с идентификатор ***, със същата балансова експозиция.

Ищецът твърди в исковата молба, че от справка в ЦКР при БНБ установил, че ответно дружество "ЕОС МАТРИКС" ЕООД е заявило задължения на К. Д. по договор за кредит.

Сочи, че на 26.10.2022г. изпратила покана до ответника да заличи вземанията на основание чл. 24, ал. 1 от Наредба 22 за ЦКР, като й било отговорено, че едно от задълженията й е по договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 09.05.2014г., сключен с „***“ АД. Вземането било цедирано на „***“ ЕАД, а на 21.01.2022г. - на "ЕОС МАТРИКС" ЕООД, като ответникът признал, че вземанията са погасени по давност, но отказал да ги заличи в ЦКР при БНБ. Сочи, че вземането е с идентификатор *** в ЦКР и с балансова експозиция 2 375 лв. Ищцата го оспорва по основание и размер, като изтъква, че не е сключвала такъв договор за кредитна карта, не е получавала суми по него и няма остатъчни задължения, че не е уведомявана за нито една от двете цесии и че вземанията са погасени по давност, тъй като от 09.05.2014г. /датата на договора за кредит/ до момента не са извършвани действия, които да я прекъсват по смисъла на чл.116 ЗЗД. Твърди, че фактът че вземането не е заличено в ЦКР при БНБ, означавал че ответникът счита, че му дължим сумите. Прави евентуално възражение за прекомерност на адв. Възнаграждение на ответната страна.

В срок е постъпил отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК, съгласно който не се спори, че правото на принудително изпълнение е погасено по давност. Допълва, че принудителни действия спрямо длъжника не са били предприемани, а подаването на информация в ЦКР било нормативно установено задължение за ответника. Сочи, че ищецът е знаел за цедиране на вземането, което било видно от подадения отговор до „ЕОС 1

Матрикс“ ЕООД. Прилага уведомление по чл. 99 от ЗЗД. Във връзка с изложеното се поддържа, че за ищеца липсвал правен интерес от водене на настоящия иск, поради което същият се явявал недопустим и производството следвало да бъде прекратено. Сочи още, че в отговор до пълномощника на Д. е признал, че процесните задължения са обхванати от давностния срок по чл. 110 от ЗЗД, поради което било погасено правото на принудителното им събиране. Сочи още, че липсва спор по фактическата обстановка. В случай на уважаване на иска ответникът моли съда да остави разноските в тежест на ищеца предвид обстоятелството, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на иска. Направено е и евентуално възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

В с. з. страните не се явяват.

Ищецът е подал молба, с която иска делото да се разгледа в негово отсъствие.

Въз основа на събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна:

На 10.26.2022 г. ищецът е изпратил до ответника покана (л. 5) да му представи извлечение от сметка под формата на погасителен план за извършени и предстоящи плащания по вноски и какво погасяват и има ли граждански или изпълнителни дела, като е отправил изявление да бъдат заличени вземанията в ЦКР при БНБ, които са погасени по давност и е предупредил, че след безрезултатното изтичане на срока п очл. 24, ал. 2 от Наредба №22 на БНБ, ще предяви иск за недължимостта им.

На 02.11.2022 г. ответникът е изпратил до ищеца отговор за това, че между нея и „***“ АД бил сключен Договор да издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от дата 09.05.2014 г. , като вземнията по него били цедирани на „***“ ЕАД, а ответникът ги придобил съгласно сключен Договор за прехвърляне на вземания с „***“ ЕАД от дата 21.06.2022 г. Заявил е, че задължениета на ищцата не е изплатено и към дата 02.11.2022 г. възлиза на стойност 2 293, 85 лв., от които 888,00 лв. главница, 854.04 лв. лихва и 551,81 лв, разноски. Заявил е още, че счита възможността си за принудителното им събиране за погасена, че отказва да ги заличи в регистъра на БНБ, тъй като съществувала възможност да бъдат изплатени доброволно, като предлага сключване на споразумение за доброволно, извънсъдебно уреждане на отношенията при разсрочено плащане на задълженията.

Представена е от ищеца и справка от ЦКР на БНБ с № БНБ-106406/21.09.2023 г. за кредитна задлъжнялост, издадена на основание Наредба № 22 на БНБ за ЦКР, от която е видно, че ответникът ЕОС "Матрикс" ЕООД се е легитимирал пред БНБ въз основа на договор от 21.06.2022 г. като кредитор спрямо ищеца, за вземане в размер на 2 267 лв., с балансова експозиция – 2 375 лв., в т. ч. лихви, такси и др. разходи.

От ответника не се твърди и по делото не са представени доказателства, ответникът да е предявил иск или молба за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и чл. 417 ГПК за вземанията; не е предприемал действия на принудително изпълнение въз основа на издадени в полза на "***" АД или „***“ изпълнителни основания. До подаването на исковата молба ищецът не е правил признание за съществуване на вземанията по договор за кредит от 09.05.2014 г., точно обратното – последният оспорва самото му съществуване.

Спорът по настоящото дело се свежда основно до въпроса за допустимостта на предявените искове, при липсата на предприети от кредитора действия за установяване на вземанията по съдебен ред и/или предприемането на действия за принудително изпълнение.

Възражението на ответника е неоснователно.

Наличие на висящо към момента на подаване на исковата молба процесуално правоотношение в изпълнително производство е предпоставка на иска по чл. 439 ГПК, който обаче не е единственият предвиден в закона отрицателен установителен иск, с който 2 ищецът може да търси защита със сила на пресъдено нещо. За длъжника винаги е налице правен интерес да установи в своя полза липсата на едно претендирано от ответника вземане, произтичащо от определено материално правоотношение, с което със сила на пресъдено нещо да постигне непосредствена и произтичаща от съдебното решение защита на имуществения си патримониум.

При действието на стария ГПК иск за несъществуване на претендирано вземане е допустим само когато претендиращият кредитор разполага с изпълнителен титул (изпълнителен лист или пряко изпълнително основание и затова може да осъществи принудително изпълнение) или с други средства за извънпроцесуална принуда (напр. да спре занапред доставката на стоки или услуги). Без наличието на една от тези две предпоставки отрицателният иск беше недопустим (поради отсъствие на правен интерес), а ответникът никога не дължи разноски по недопустим иск. Новият ГПК защитава в поголяма степен интереса на всеки от спорещите да поиска установяването на действителното правно положение със сила на пресъдено нещо. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска. При действието на стария ГПК не беше необходимо да се изискват служебно доказателства за наличието на интерес от предявения установителен иск (когато той не е очевиден), тъй като искът ставаше допустим, ако ответникът го оспори или е оспорвал претенциите на ищеца с извънпроцесуалното си поведение. При действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието (каквото в случая не е на лице). При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска (арг. от Определение № 549 от 29.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № *** г., IV г. о., ГК) В конкретния случай, в исковата молба е посочена непосредствената цел – защита срещу претенциите на ответника за вземане, което ищецът твърди, че изобщо не съществува, евентуално - е погасено по давност. В тази връзка, от една страна съдът съобразява, че в настоящото производство не бяха представени от ответната страна никакви доказателства за съществуването на Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 09.05.2014 г., сключен между „***“ АД и ищцата, за цедирането на непогасените по него вземания на „***“, както и за повторното им прехвърляне на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с цесия от 21.06.2022 г. От друга стана съдът взема предвид, че институт на погасителна давност не се прилага служебно и позоваването й е възможно само в исков съдебен процес. От друга – с исковата молба, с представеното с нея писмо от 02.11.2022 г. (л. 6), както и с представеното с отговора „уведомление за извършено прехвърляне на вземания“ (л. 34) е удостоверен факта на предявените и поддържани от ответника извънсъдебни претенции за спорното вземане. Нормата на чл. 118 ЗЗД установява наличие на основание, респективно невъзможност за длъжника да претендира на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД връщане, на платено задължение, по отношение на което са изтекли сроковете на погасителна давност, но не установява право на кредитора да претендира извънсъдебно вземането си.

При горните изводи за допустимостта на претенцията и въз основа на така установеното от фактическа страна се налага изводът, че предявените отрицателни установителни искове са основателни и доказани и като такива следва да се уважат.

С отговора на исковата молба е посочено, че ищецът не оспорва съществуването на валиден договор за кредит, неизпълнението си по този договор и дължимостта на сумите по него, което е невярно. На първо място ищецът е посочил, че такъв договор за кредит не 3 съществува, в каквато посока ответното дружество – цесионер действително не е представило никакви доказателства. Само поради тази причина е невъзможно да се установи съществуващо вземане от ответника към К. Д., което обосновава основателността на претенцията.

За пълнота единствено следва да се има предвид, че практически е заявено признание за погасяването на вземанията по давност, съгласно чл. 110 и чл. 111 ЗЗД, което, преценено съгласно изискването на чл. 175 ГПК като признание на неизгоден за страната факт, също налага извод за основателност на предявените искове. Липсва изрично признание на иска, което е посочено и указано на страните в доклада по делото, обявен за окончателен в ОСЗ от 29.04.2024 г.

Съгласно чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, поради което и въз основа на решение за уважаване на предявените искове, ищецът ще има право и основание да изисква от БНБ не бъде обявяван във водения ЦРК като длъжник към ответника, по договора за цесия от 21.06.2022 г. , което вписване неминуемо води до негативни граждански последици за него. Освен това съдът приема, че ако ответникът признава, че вземането е погасено по давност, с което е бил сезиран изрично преди процеса от ищеца, за него е отпаднал преди процеса и легитимният му интерес по чл. 6, § 1, б. "е" от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година да продължава да обработва личните му данни, което води и до отпадане на целите, за които са били събирани и обработвани данните на ищеца - а именно събиране на вземането, поради което е налице хипотезата на чл. 17, § 1, б. "а" от Регламент (ЕС) 2016/679 за заличаване на свързаните с него лични данни от администратора, за което изменение на кредита същият, на основание чл. 10, от Наредба № 22/16.07.2009 г. на БНБ следва да подаде информация в ЦКР, след което да престане да подава информация за ищеца в ЦКР предвид необходимостта от изпълнение на изискването на чл. 17, § 1, б. "а" от Регламент (ЕС) 2016/679.