Решение № 315 от 04.05.2022, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 315 гр. Стара Загора, 04.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20215530103842 по описа за 2021 година

Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1, т.3 ЗЗД, чл.22, вр. с чл. 11 и чл.

19, ал.4 от ЗПК, и чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и насрещен иск с правно основание чл.240 ЗЗД, вр. с чл.9 ЗПК.

Ищцата М. К. Р. твърди в исковата си молба, че е страна по договор за потребителски кредит № 542684 от 30.06.2021г., сключен със „Сити Кеш“ ООД. Съгласно чл.3 от договора трябвало да върне сумата по кредита от 699.11 лева, при сума на получаване 600.00 лева, при ГПР 49.76 %, годишен лихвен процент- 40.05%, при срок на кредита от 37 седмици.

Спрямо чл.11, ал.1 от договора трябвало да заплати неустойка в размер на 521.89 лева, разсрочена на 37 седмични вноски, като по този начин общото задължение по договора за паричен заем било в размер на 1221.00 лева. Счита, че така уговорената клауза за неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Поддържа, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е налице именно когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Поради накърняването на принципа на добри нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Клаузата за неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави и принципа на 1 съразмерността, тъй като сумата която се претендира чрез нея в размер на 521.89 лева, била почти равна на сумата на отпуснатия кредит в размер на 600.00 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона била нищожна. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока.

В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата в чл.11 ал.1 от договор за потребителски кредит № 542684, според която се дължи неустойка в размер на 521.89 лева, при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения чрез поръчителство/гарант или банкова гаранция се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди /нямало данни за кредитора да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение/, било пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната калуза в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Наред с изложеното предвидената клауза за неустойка била неравноправна по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, тъй като същата била необосновано високав този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. С предвиждането на такива разходи, посочени в чл.11 ал.1 от договор за потребителски кредит № 542684, се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да се включи в годишния процент на разходите. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с 2

ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП.

Същевременно посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. Също така имало и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създавали в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО било регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквато била клаузата за неустойка уговорена в Договор за потребителски кредит № 542684. Изтъква и още едно нарушение, а именно на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В договор за потребителски кредит № 542684 била посочена само абсолютна стойност на ГПР.

Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени.

Именно и поради това договор за потребителски кредит № 542684 бил недействителен, недействителна била и клаузата за неустойка, поради неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Моли съда да приеме, че клаузата предвидена в чл.11 ал.1 от договор за потребителски кредит № 542684, сключен между нея и „Сити Кеш“ ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 521.89 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена. Моли съда да осъди и ответната страна да заплати направените в настоящото 3 производство разноски.

Ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, гр. София оспорва твърдението на ищеца, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Подобна уговорка не нарушавала принципа на добросъвестността в гражданското право, както твърдял ищецът. Ищецът обосновавал това свое твърдение с нееквивалентност на престациите.

Първо, в случая ставало въпрос за договор за заем за потребление, който по характера си бил едностранен, т.е. при него изобщо не можело да става въпрос за две насрещни престации, за да се поставя въпроса дали са еквивалентни. На второ място, дори и да се възприемела някаква конструкция за две насрещни престации, то в случая за нееквивалентност не можело да става въпрос. Неустойката не представлявала насрещна престация, а санкция за неизпълнение на поето с договора задължение. Ако длъжникът изпълнел точно задълженията си, за него нямало да възникне задължение за плащане на неустойка. В чл. 6, ал. 4 от договора изрично било предвидено, че неустойка се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция. Кредитополучателят имал възможност да осигури гаранция и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора. От тук следвало, че кредитополучателят можел да избегне възникването на задължението за неустойка или да ограничи неговия размер, в случай че предостави надлежно обезпечение и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора. Сочи, че след като ищецът е направил изрично волеизявление за сключването на договор за кредит, било безспорно, че той е поел и задължението да даде и надлежно обезпечение, като е имал достатъчно време да прецени дали може да изпълни това задължение в предвидения срок. Моли да се има предвид и че ищецът е разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му, без да дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово право било предвидено и в чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора. След като не упражнил правото си да се откаже от договора в предвидения в закона срок, можело да се направи обоснованото предположение, че той не смята клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора за неизпълнима. На следващото място, уговорената неустойка не излизала извън присъщите й три функции. Напротив - тя целяла единствено да обезщети кредитора при едно евентуално неизпълнение. Погрешно било твърдението на ищцовата страна, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не би водело до никакви вреди в тежест на заемодателя. Ответното дружество по занятие предоставяло кредити и постоянно било изложено на опасността от невръщане на заетата сума, респ. от неплащане на дължимите лихви. Нормална търговска практика било заемодателят да потърси обезпечение на вземането си. Не отговаряло на действителността твърдението на ищеца, че заемодателят не е извършил преценка на кредитоспособността на длъжника. Не било вярно, че уговорената неустойка представлявала добавък към възнаградителната лихва.