Решение № 264986 от 23.07.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н

И Е

Гр.София, 23. 07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я

МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

При секретаря Кристина Първанова сложи за разглеждане докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 487 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 178485 от 29.07.2019 г. по гр.д.№ 56383 по описа за 2018 г. СРС, Първо ГО, 167-ми състав се: ОСЪЖДА П.на Р България, да заплати на М.Д.П., по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (психически стрес), ведно със законната лихва върху сумата от 23.08.2018 г. до окончателното й изплащане, сумата от 359,72 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 5000 лева за периода от 08.12.2017 година до 23.08.2018 година, както и сумата от

2400 лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди (платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в наказателното производство), настъпили в резултат от наказателно преследване срещу ищцата, приключило с оправдателна присъда по н.о.х.д. № 21313/2016 г. по описа на Софийски районен съд, влязла в сила на 08.12.2017 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 936 лв., разноски в производството съобразно уважената част от исковете, като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 5000 лв. до пълния предявен размер от 7000 лева и иска за обезщетение за забава върху главницата за претърпени неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 359,72 лева до пълния предявен размер от 504,62 лева като неоснователни.

Срещу така постановеното решение са постъпили:

1-въззивна жалба от П.на Р.България ответник в производството пред СРС.

С въззивната жалба се обжалва решението от 29.07.2019 г. в частта, в която претенциите срещу ответника - въззивник по исковете с правно основание чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, са били уважени относно претендираното от ищцата обезщетение за имуществени вреди, както и за неимуществени такива. Излагат се подробни съображения защо въззивникът счита, че първоинстанционното решение е неправилно, а именно: Счита, че не са доказани кумулативно дадените предпоставки на чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ. Сочи, че наказателното производство било проведено в разумен срок. Следвало да се има предвид, че ищцата била обявена за общодържавно издирване. Счита, че не били доказани търпените от ищцата болки и страдания. Не било доказано, че наказателното преследване се е отразило на психиката на ищцата. Не била доказана и причинно-следствената връзка между вредите и наказателното преследване. По отношение на присъденото обезщетение за неимуществени вреди се сочи, че същото не е съобразено с критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД. Присъденият от СРС размер на обезщетението не бил съобразен с практиката на ВКС, вкл. и ЕСПЧ, както и с икономическите стандарти в Р България. По отношение на имуществените вреди се позовава на прекомерност на адв.хонорар в наказателното производство. Липсвали доказателства за сравнение с правна и фактическа сложност по други дела. Не било доказано и, че същите са реално извършени. Не бил представен списък по чл.80 ГПК. Законна лихва върху обезщетението за вреди не се дължала от увреждането. Нарушен бил чл.4 от ЗОДОВ. С въззивната жалба е направено и възражение за погасяване на претендираната законна лихва върху главницата по давност на основание чл. 111, б. „В“ ЗЗД.

Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение в частта, в която претенциите са били уважени и да го потвърди в отхвърлителната му част. В условията на евентуалност се иска присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намалено като се определи справедлив размер на същото с оглед критериите по чл.52 ЗЗД.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищцата пред СРС М.Д.П., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното съдебно решение в частта, в която претенциите са били уважени. Сочи, че не били допуснати твърдените от въззивника /ответник/ нарушения при постановяване на съдебното решение в тази му част. Доказани били всички предпоставки на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ. Доказани били, както търпените неимуществени вреди така и имуществените вреди; по делото били събраните писмени и гласни доказателства в този смисъл. Точно обратното на соченото от въззивника /ответник/, присъденото обезщетение за неимуществени вреди било занижено. За подобни вреди съдът присъждал обезщетение в размер на 15 000 лв. Сочи, че наказателното преследване продължило близо 5 години ; повдигнатото обвинение било тежко и законът предвиждал наказание лишаване от свобода от една до осем години, както и лишаване от права по чл.37, ал.1,т.6 и 7 НК-лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност, лишаване от право да се заема определена професия или дейност, предвидена била и възможност за конфискация. Сочи, че заплащането на адв.възнаграждение в наказателното производство по своя характер представлява имуществена вреда. Самото плащане било удостоверено с фактура.

Размерът не бил прекомерен, а и същият не се определял по реда на чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения защото не ставало въпрос за защита с материален интерес. По отношение на законната лихва сочи, че същата не се претендирала от датата на увреждането, а от датата на влизане в сила на присъдата- 08.12.2017 г. Тъй като исковата молба била предявена на 23.08.2018 г., то 3-годишният давностен срок за погасяването й не бил изтекъл.

От ищцата М.Д.П. е подадена и насрещна въззивна жалба срещу така постановеното решение, в частта в която претенциите й за неимуществени вреди са били отхвърлени за сумата над 5000 лв. до пълния предявен размер от 7000 лв., както и в частта в която претенцията по чл.86 от ЗЗД за присъждане на лихва за забавено изпълнение на дължимото обезщетение за неимуществени вреди за периода 08.12.2017г. до 23.08.2018 г. е отхвърлена за сумата над 359,72 лв. до пълния предявен размер от 504,62 лв.

Във въззивната жалба се излагат подробни доводи относно допуснатите от СРС нарушение на материалния закон, както и такива по обсъждане на събраните по делото доказателства-писмени и гласни. Сочи, че СРС е допуснал нарушение при определяне на справедлив размер по смисъла на чл.52 ЗЗД на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. СРС не бил съобразил, че ищцата е била привличана като обвиняем три пъти, а не два, както приел СРС. СРС не обсъдил в мотивите си факта, че са извършени два обиска, претърсен бил кабинетът й, в който изпълнявала трудовите си задължения. По отношение на ищцата било издадено постановление за принудително довеждане за нуждите на досъдебното производство, както и същата била обявена за общодържавно издирване без това да е необходимо. Ищцата била присъствала на 5 открити съдебни заседания, което й причинило стрес. Сочи, че и към момента изпитвала страх да не бъде арестувана. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди СРС не се бил съобразил с това, че вследствие на проведеното спрямо нея наказателно преследване се било влошило здравословното й състояние; последното било доказано от представените по делото медицински документи, които не били обсъдени. А показанията на разпитаните свидетели били споменати от съда, бегло. При определяне на обезщетението СРС не бил взел икономическия растеж, стандарта на живот, доходите и покупателните възможности в страната към момента на увреждането.

По насрещната въззивна жалба не е постъпил отговор от ответника пред СРС- Прокуратура на Р България. В течение на производството се излага становище за неоснователност на насрещната въззивна жалба.

По допустимостта на въззивната жалба, подадена от ответника пред СРС:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 08.08.2019 г.

Въззивната жалба е подадена на 09.08. 2019 г.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По допустимостта на въззивната жалба /насрещна/, подадена от ищцата пред СРС:

За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 09.09.2019 г.

Въззивната жалба е подадена на 12.11.

2019 г.

Следователно същата е в срока по чл.263, ал.2 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивните жалби:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е счел,че от страна на ищцата са доказани предпоставките на чл.2, ал.1,т.3, предл.1 ЗОДОВ- ищцата била обвинен в извършването на престъпление по чл.201, предл.1 вр. с чл.26, ал.1 НК въз основа на което било проведено наказателно преследване в продължение на четири години и десет месеца, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Незаконността на обвинението съставлявала основание за носене на отговорност от страна на Прокуратурата. Относно справедливия размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди, СРС е посочил, че следва задължително да се съобрази тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, и наложената мярка за неотклонение, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. В случая досъдебното производство било образувано с постановление на прокурор от Софийска районна прокуратура на 07.10.2011 г., като ищцата била привлечена като обвиняем на 29.01.2013 г. и й била наложена мярка за неотклонение „подписка“. С постановление за привличане на обвиняем от 07.06.2016 година за същото деяние ищцата отново била привлечена като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 201, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и й била взета мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 300 лева. С обвинителен акт от 05.12.2016 г. делото било внесено в съда, като с влязла в сила на 08.12.2017 година присъда на СРС, съдът признал ищцата за невиновна по повдигнатото й обвинение. По делото били представени всички протоколи от проведени открити съдебни заседания, както и крайния акт по същество на съдебната инстанция, от които било видно, че в хода на цялото наказателно производство, продължило шест години и два месеца, ищцата била оказвала съдействие на разследващите органи и на съда, явявала се лично и със защитник в съдебните заседания, дала обяснения в качеството си на подсъдим и с цялостното си поведение не била станала причина за неоснователно забавяне на производството срещу нея, което несъмнено било приключило в разумен срок. При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, СРС е счел, че следва да съобрази освен периода от време, през който спрямо ищцата реално са били предприети действия по наказателно преследване, и наложените мерки за неотклонение „подписка“ и „гаранция в пари“. Следвало да бъде съобразен и характера на престъплението, за което на ищцата е било повдигнато обвинение – длъжностно присвояване по чл. 201, пр. 1 НК, за което законодателят предвиждал наказания лишаване от свобода от една до осем години и възможност за конфискация на ½ /една втора/ от имуществото на виновния, както и лишаване от права, т.е. касаело се за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК.