Решение № 1976 от 25.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1976 гр. София, 25.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-18 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър В. Боснешки при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова като разгледа докладваното от Петър В. Боснешки Гражданско дело № 20241100110499 по описа за 2024 година

Производството е образувано въз основа на искова молба от „Ц.Б.С.-2009“ ООД, с ЕИК:200855503, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „******** представлявано от В. М. Б., срещу Народното събрание на Република България, с адрес: гр.

София, п. к. 1169, пл. „Княз Александър I“ № 1, с която е предявен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т.2 ЗОДОВ, с който се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 107 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.02.2024г. до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът твърди, че е дружество- организатор на хазартни игри, притежаващо 53 лиценза по Закона за хазарта („ЗХ“), сред които и лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати с адрес: гр. Несебър, ж.к.„******** Преди издаването на Лиценза Дружеството надлежно е заплатило съгласно приложимата редакция на чл. 30, ал. 6 от ЗХ еднократна държавна такса, дължима за неговото издаване и поддържане през целия му срок до 17.03.2031г.

Народното събрание на Република България е приело Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. („ЗДБ“), който влязъл в сила на 01.01.2024 г. С § 18 - § 22 на ЗДБ във вр. с чл. 30 от ЗХ са въведени разпоредби, които са в противоречие с приложимите норми на европейското законодателство.

С § 18 от ЗДБ са приети изменения в чл. 30 от ЗХ, съгласно които размерът на еднократните държавни такси за издаване и поддържане на лиценз за организиране на игри с игрални автомати се увеличава многократно. Процесннят лиценз е за организиране на игри с 1 игрални автомати със срок от 10 години, регламентиран от чл. 30, ал. 6 от ЗХ. Съгласно предходната редакция на чл. 30, ал. 6 от ЗХ за издаване и поддържане на лиценза е дължима еднократна държавна такса в размер от 100 000 (сто хиляди) лева. След влизане в сила на измененията размерът на еднократната държавна такса по отношение на 10- годишните лицензи бе увеличена на 150 000 (сто и петдесет хиляди) лв., когато игрите са организирани в населени места до 500 000 жители, и в размер на 300 000 (триста хиляди) лв., когато игрите са организирани в населени места над 500 000 жители.

Разпоредбите на § 19 - § 22 на ЗДБ придават обратно действие на приетите изменения на чл. 30 от ЗХ, като § 22 се отнася до чл. 30, ал. 6 от ЗХ. Съгласно предвиденото в посочените параграфи, увеличените размери на еднократните държавни такси за издаване и поддържане на лицензи са приложими и за организаторите на хазартни игри с лицензи, издадени преди 01.01.2024 г. (сред които е и Дружеството). Така, организаторите на хазартни игри, включително и Дружеството, коитo надлежно са заплатили дължимите еднократни и фиксирани държавни такси за издаване и поддържане на своите лицензи за целия техен срок на действие, следвало да доплатят разликата между размера на платеното и новоприетия увеличен размер на базата на формула, предвидена в приложимата разпоредба.

Многократно увеличените такси следвало да бъдат заплатени в изключително кратък срок от 2 (два) месеца — до 28.02.2024 г., за да бъде запазено действието на лицензите.

За да не понесе санкции и за да запази дейността си по Лиценза, на 21.02.2024г.

Дружеството заплатило увеличените с обратна сила допълнителните държавни такси, дължими по силата на § 18 и § 22 от ЗДБ, във връзка с чл. 30, ал. 6 от ЗХ, възлизащи на 57 500 лв.

Ищецът твърди, че при осъществяването на законодателната власт Народното събрание на Република България е допуснало нарушение, представляващо приемането в националното законодателство на нормите на § 18 и § 22 от ЗДБ, във вр. с чл. 30, ал. 6 от ЗХ, които противоречат на член 56 от ДФЕС.

Нарушението на НС е достатъчно съществено по подробно изложени съображения.

В случая вредоносния резултат е понасянето на имуществени вреди в размер 107 500 лв. — увеличена с обратна сила допълнителна държавна такса за притежавания от Дружеството Лиценз, е настъпил непосредствено поради приетия от Народното събрание закон.

В законоустановения срок ответникът Народното събрание е подал отговор на исковата молба, с който оспорва производството по делото като недопустимо. При условия на евентуалност ответникът оспорва исковете по основание и размер, като иска отхвърлянето им като неоснователни.

Ответникът твърди, че с приемане на § 18 и §22 от ПЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г., Народното събрание не е извършило нарушение на нормата на чл. 56 от ДФЕС. Поради спецификата си хазартните игри не подлежат на регулиране на ниво на Европейски съюз (ЕС) и са изключени от хоризонтални мерки като Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 г.

2 относно услугите на вътрешния пазар (OB. L 376/36 от 27 декември 2006 г.). При липса на хармонизация, държавите-членки на ЕС се ползват с широка свобода на преценка за защита на обществения ред, като подходът им към този сектор е в рамките на принципите, установени в съдебната практика на Съда на Европейския съюз (Съда на ЕС).

Данъчното облагане в ЕС е прерогатив на държавите членки, като ЕС разполага с ограничени правомощия и не може да се докаже по безспорен начин, че са налице основания за нарушение от страна на Народното събрание при увеличаването на акциза за хазартна дейност, за да се ангажира неговата отговорност.

В случай, че съдът приеме, че е налице нарушение (каквото в случая няма, по подробно изложени в отговора съображения), то същото не може да се квалифицира като съществено. За да бъде едно нарушение съществено, то следва да бъде достатъчно явно и сериозно. СЕС възприема подход на ограничаване на възможностите, при които може да се носи отговорност във връзка с осъществяваната законодателна дейност. Той е приел, че законодателният орган не следва да носи отговорност, освен ако с нарушението съответният opган достатъчно явно и сериозно е превишил пределите на правомощията си при злонамерено отношение и умисъл за увреждане на адресатите на нормата. В конкретния казус Народното събрание не е нарушило явно и сериозно пределите на упражняване на правомощията си.

Твърди, че отсъства пряка причинно-следствена връзка между евентуалното и недоказано нарушение и твърдяната вреда от ищеца. Вредата е отрицателната последица, с която се засягат неблагоприятно имуществените права и/или защитени от правото нематериални блага и неимуществени интереси на увреденото лице, като „пряка и непосредствена“ е тази вреда, която следва закономерно от твърдяното нарушение на правото на ЕС, по силата на безусловно необходимата причинно - следствена връзка, която съществува между тях. На обезщетяване подлежат единствено преките вреди - тези, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат и които са адекватно следствие от увреждането. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т.е. да са настъпили по време и място, следващо противоправния резултат.

Прокуратурата на Република България излага становище за неоснователност на иска.

По допустимостта:

Съдът намира, че иска е допустим и следва да се произнесе по съществото на правния спор.

Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС приложимият процесуален ред за разглеждане на предявения от дружеството - иск за реализиране отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз - чл. 4, § 3 ДЕС, е процесуалният ред на ЗОДОВ, като Народното събрание на Република България е надлежен ответник по иска, участващ в производството в качеството на процесуален субституент на държавата, предвид твърденията в исковата молба, че действащ национален закон е в нарушение на съюзното право, от което са произтекли вредите. Народното събрание носи отговорност приетите от 3 него закони да съответстват на Конституцията и на правото на Европейския съюз, което произтича от основното задължение на законодателния орган да спазва конституционния ред и задължителните за страната европейски актове. Приемането на противоконституционен закон или закон в нарушение на правото на Европейския съюз, представлява деликт, защото неизбежно причинява вреди на правните субекти. В този смисъл са Решение №50020/15.02.2023г. по гр. д. №2340/ 2022г. на ВКС, IVгр.о., Решение №72/31.03.2021г. по гр. д. №3006/2020г. на ВКС, III гр.о, Определение №50410/18.11.2022г. по ч. гр. д.

№3500/2022г. на ВКС, III гр.о, Определение №199/26.04.2021г. по ч.т.д. №50/2020г. на ВКС, II т.о.

Съдът намира, че доколкото отговорността по чл. 2в, ал. 1, т.2 ЗОДОВ е вид деликтна отговорност, то и предвид правилото на чл. 84, ал.3 ЗЗД, претенцията за лихва не следва да се разделя на такава от извършване на деликта до предявяване на исковата молба и такава след предявяване на исковата молба.

По основателността:

Няма спор по делото, че ищецът е дружество- организатор на хазартни игри, притежаващо 53 лиценза по Закона за хазарта („ЗХ“), сред които и лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати с адрес: гр. Несебър, ж.к.„******** Преди издаването на Лиценза Дружеството надлежно е заплатило съгласно приложимата редакция на чл. 30, ал. 6 от ЗХ еднократна държавна такса, дължима за неговото издаване и поддържане през целия му срок до 17.03.2031г.

С разпоредбите на § 18 - § 22 Закона за държавния бюджет на Република България за 2024г. („ЗДБ“), който влязъл в сила на 01.01.2024г., са направени изменения в чл. 30, ал. 6 от ЗХ, като размерът на еднократната държавна такса по отношение на 10- годишните лицензи е увеличена на 150 000 (сто и петдесет хиляди) лв., когато игрите са организирани в населени места до 500 000 жители, и в размер на 300 000 (триста хиляди) лв., когато игрите са организирани в населени места над 500 000 жители.

На 21.02.2024г. ищецът е заплатил увеличените с обратна сила допълнителните държавни такси, дължими по силата на § 18 и § 22 от ЗДБ, във връзка с чл. 30, ал. 6 от ЗХ, възлизащи на 107 500 лв. /лист 14 от делото/.

Предвид гореизложената фактическа обстановка съдът намира за установено от правна страна следното:

Разпоредбата на чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ изрично признава на гражданите и юридическите лица правото да претендират вреди от дейност на държавни органи, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Отговорността за обезщетяване на тези вреди е на Държавата, а когато нарушението на правото на ЕС е извършено от Народното събрание, то последното участва като процесуален субституент на държавата. Изведеният от практиката на СЕС (реш. от 19.11.91г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 Francovich и Bonifaci; реш. от 05.03.96 по съединени дела C-46/93 и C-48/93 Brasserie du Pеcheur и Factortame; реш. от 30.09.03 г. по дело C-224/01 Gerhard Kobler; реш. От 11.07.15 4 по дело С-98/2014 Berlington Hungary и др.) фактически състав на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, включва следните елементи:

1/нарушение на норма на правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти;

2/ достатъчно съществено нарушение на тази норма и

3/ настъпването на вреди, включително техния размер

4/ пряка причинна връзка между нарушението и вредите

Ищецът се позовава, че е допуснато нарушение на разпоредбата на чл.56 ДФЕС, която забранява ограниченията на свободното предоставяне на услуги в рамките на Съюза по отношение на гражданите на държавите-членки, които са се установили в държавачленка, различна от тази, в която се намира лицето, за което са предназначени услугите.

Съгласно постоянната съдебна практика на СЕС, намерила израз и в т.58 C‑268/15 на СЕС правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че режимът на извъндоговорната отговорност на държава членка за вреди, причинени в резултат от нарушение на това право, не се прилага при наличието на вреди, които частноправен субект твърди, че е претърпял поради това, че предвидена в член 49 ДФЕС, 56 ДФЕС или 63 ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна уредба, която се прилага еднакво към местните граждани и гражданите на други държави членки, когато положението във всичките си аспекти е свързано само с една държава членка, а същевременно между предмета или обстоятелствата на спора в главното производство и тези членове няма никаква връзка. Следователно разпоредбите на ДФЕС относно свободното предоставяне на услуги не се прилагат към положение, всички аспекти на което се ситуират в рамките само на една държава членка. В този смисъл е решението по т.21 по дело C‑464/15 на СЕС.