Решение № 414 от 06.02.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 414 гр. Варна, 06.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Добрина Петрова при участието на секретаря Антоанета М. Атанасова като разгледа докладваното от Добрина Петрова Гражданско дело № 20243110110361 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявен от М. П. Г. срещу Т.Б.А.Б. ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищеца не дължи на ответника сумата в размер на сумата от 797,80 лв. представляваща такса за оценка на риска, предвидена в чл. 7 от Договор за потребителски кредит № ********** от 12.07.2018 г.

Ищецът обосновава съществуващия за него правен интерес от провеждане на иска, навеждайки следните фактически твърдения: Единствено и само по съдебен ред, чрез предявяване на иск с правно основание чл.124 ГПК, има възможност да оспори начислената такса за оценка на риска, като недължима.

Твърди, че в на 12.07.2018 г. между М. П. Г., и „Т.Б.А.Б.” ЕАД, ЕИК ****, е сключен Договор за потребителски кредит № **********. По силата на Договора, ответното дружество предоставя в заем сума в размер на 5 600 лв. / на М. П. Г., която се задължава да върне предоставената сума в срок до 15.07.2022 г. на 48 / месечни вноски, при годишен лихвен процент от 31,84 % и годишен процент на разходите 46,62 %. В чл.11 от Договор за потребителски кредит № ********** от 12.07.2018 г. е посочен размера и падежа на всяка погасителна вноска, като размерът на всяка е 276,12 лв., предвидена еднократна такса за оценка на риска в размер на 797,80 лв. , която е дължима в деня на подписване на Договора, финансира се от Кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски, съгласно Погасителен план.

Ищцата счита, че клаузата по чл.7 от Договора противоречи на добрите нрави. В чл. 9 от договора е посочена уговорената между страните възнаградителна лихва - 31.84 % годишен лихвен процент, който се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва "върху остатъчния размер на главницата по кредита". От съдържанието на договора обаче не става ясно каква сума ще бъде считана за "главница" при ежемесечното изчисляване на лихвата, доколкото в чл. 7 от договора, озаглавен "Общ размер на кредита и условията за усвояването му" са посочени различни суми, наречени "размер на кредита" – чиста сума на кредита, една застраховка, общ размер на кредита и такса за оценка на риска. Размера на 1 кредита е 5 600 лв., а общия размер на кредита – 7 446,12 лв., включващ и застрахователната премия по застраховката и такса за оценка на риска. Липсва яснота обаче коя от двете суми, сочени като "размер на кредита" се има предвид при определяне на остатъчния размер на главницата, служещ за изчисляване на лихвата.

Излага, че в ГПР не е включено оскъпяването на кредита при ползването на допълнителни услуги – такса за оценка на риска. С оглед на това се налага изводът, че се цели заобикаляне на установения в чл.19, ал.4 от ЗПК праг на годишния процент на разходите, а именно пет пъти размер на законната лихва. Съгласно чл. 19 ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Счита, че посочената такса за оценка не риска, предвидено в чл.7 от Договора не е включена в процента на разходите на годишна база, поради което ако я добавим, то ГПР-то ще надхвърли размера предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК.

Сочи, че съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сочи, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, и счита че М. Г. не дължи заплащане на такса за оценка на риска, тъй като клаузата за такса експресно разглеждане на искането за заем, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, води до заобикаляне на закона (Закон за потребителския кредит), поради което същата се явява нищожна - пр.осн. чл.26,ал. 1, т. 1 от ЗЗД.

Предвид на което предявява отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че такова вземане понастоящем не същества. Претендира съдебно-деловодни разноски.

В едномесечния срок за отговор ответникът изразява становище за неоснователност на иска. Ответникът възразява, че процесния договор е действителен.

Начислената такса за оценка на риска в размер на 797,80 лева не е свързана с „управлението на кредита“ нито с „усвояването на кредита“. Счита за ясно указано в чл. 7.1, че таксата е дължима еднократно и предварително преди сключване на договора „усвояването на кредита“ , като същата покрива разходи извършени от Банката към момента на сключване на договора и непосредствено след него.

Ответникът сочи, че събираната от Банката такса за оценка на риска има двойствен характер: 1) като разход и 2) като главница.

Възразява уговорената клауза по чл.7 от договора да е в противоречие с добрите нрави.

Прави възражение за погасяване по давност на задължението в случай, че съда прецени че банката е получила неоснователно сума по недействителен договор за кредит, както и в случай, че ищеца премине от установителен към осъдителен иск Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа и правна страна и прави следните правни изводи:

Абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането на иска е наличието на правен интерес от търсената защита, както към момента на предявяването на иска, така и до приключването на устните състезания.

Ищецът обосновава съществуващия за него правен интерес от провеждане на иска, навеждайки следните фактически твърдения: Единствено и само по съдебен ред, чрез предявяване на иск с правно основание чл.124 ГПК, има възможност да оспори начислената такса за оценка на риска, като недължима.

2

При предявен отрицателен установителен иск за недължимост на определена сума кредиторът /ответникът по иска/ трябва да докаже факта, от който вземането произтича, а длъжникът /ищец по иска/ - възраженията си срещу вземането. Един и същи спор може да бъде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск, като разпределението на доказателствената тежест е едно и също, защото то зависи не от процесуалната роля на страните, а от отношението към спорното право, затова не ищецът, а ответникът по отрицателен установителен иск трябва да докаже, че вземането е възникнало и съществува. В този смисъл е и споделяната от настоящия състав практика в решение № 240 от 15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2011 г., III г. о., решение № 173 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т. о., ТК и решение № 22 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5260/2013 г., II г. о., ГК.

По така предявения отрицателен установителен иск за недължимост на парична сума, на осн. чл. 124, ал. 1 ГПК, в тежест на ответната страна е да установи, че с ищеца се намират в договорни отношения по договор за кредит, че зачислената сума е реално предоставена на М. Г. и дължима в сочения размер на 797,80 лв.

Видно е от представения Договор за потребителски кредит № ********** сключен между страните по делото на 12.07.2018 г., че е отпуснат кредитен лимит за многократно усвояване от 600 лева, с такса за оценка на риска в размер на 797,80 лева, общ размер на кредита от 7446,12 лева за срок от 48 месеца и с лихвен процент по кредита от 31,84 % и ГПР от 46,62 %.

Настоящият състав намира, че таксата за оценка на риска в размер на 797,80 лева неправилно е включена към общия размер на отпуснатия кредит, вместо към размера на разходите.

В този смисъл е практиката на Съда на ЕС по този въпрос в Решение от 21 април 2016 г. по дело C377/14, което приема, че "Член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 , както и точка I от приложение I към Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. " Незаконосъобразното включване на тази сума в общия размер на кредита, както е сторено в настоящия случай, води до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита, а оттам и до неточност на данните, които трябва да бъдат посочени в договора.

От изложеното по-горе съдът заключава, че таксата за оценка на риска в размер на 797,80 лева следва да се приеме за разход по кредита и като такава е следвало да се включи в общия размер на ГПР.

Недействителни, поради неравноправност, за която съдът следи служебно, са отделните клаузи по договора по см. на чл. 143, ал. 2, т. 19 и т. 20 вр. с чл. 145, ал. 1, ал. 2 и чл. 146, ал. 2 от ЗЗПотр. - за дължимостта на такса за оценка на риска .Същите са част от договора за кредит, изготвен предварително от икономически по-силната страна и очевидно са във вреда на потребителя - така уговорени, не му позволяват да прецени икономическите последици от сключването на договора, а следователно - и не отговарят на изискването за добросъвестност, като води до значителен дисбаланс между правата и задълженията на банката и потребителя - чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета. В резултат на това, подлежащата на връщане сума надхвърля значително ефективно предоставения кредит.

Освен това, договорът за кредит е сключен в разрез с целта по чл. 2 от ЗПК, при неизгодни за потребителя условия, които икономически по-силната страна е наложила - сключването на договора е обусловено от заплащане на допълнителни такси за формално предоставени "услуги", които такси се "кредитират" от банката. Очевидната цел на посочената клауза е да 3 се оскъпи кредита и се постигне забранена от закона цел - неоснователното обогатяване на кредитора, поради което, съгл. чл. 21, ал. 1 от ЗПК, тази клаузи е нищожна .

Още нещо - таксата "оценка на риска" следва да се разглежда не като такава, дължима за предоставена от кредитодателя допълнителна услуга по см. на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, но като уговорена в разрез със забраната на ал. 2 от с. з., понеже касае не действително предоставена допълнителна услуга, а дейност, свързана с отпускане на кредита. Отделен е въпросът, че тази такса не е част от предоставения кредит, а е отделно дължима, разсрочено, макар умишлено да е посочено, че се "финансира" от кредитодателя, отново с цел оскъпяване на кредита. Затова клаузата за дължимостта й е недействителна и на това основание.

С оглед гореизложеното предявения иск е основателен и следва да се уважи.

По разноските: На основание чл.78, ал.1 от ГПК и направеното искане ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца направените в производството разноски 50 лв. за дж.такса и за заплатено адв.възнаграждение от 400 лв.

Направено е възражение от ответника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ищеца. Съгласно чл.1 от Наредбата №1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждението за оказаната от адвокат правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента , но не може да бъде по-малко от определения в същата минимален размер за съответния вид правна помощ. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК, ако заплатеното от страна възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата. Съобразно Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/ 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.