Определение № 581 от 27.02.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 581 гр. Бургас, 27.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Мила Г. Димова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20252100500089 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл.53Е, вх.В, чрез юрисконсулт Тенева.

Обжалва се разпореждане № 269/7.01.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 8825/24г. на БРС, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против длъжника К. С. Й. с ЕГН: **********, от *** за следните суми, претендирани по договор за потребителски кредит № 40016452365 от 30.03.2023г.: неплатено договорно възнаграждение от 139,22 лв., дължимо за периода от 5.10.2023г. до 04.10.2024г., както и за 143,39 лв.- лихва за забава от 6.10.2023г. /датата на изпадане на длъжника в забава/ до 4.10.2024г. /дата на предсрочна изискуемост/.

Изложени са оплаквания, че съдебния акт е неправилен в обжалваната част. Според жалбоподателя, съдът неправилно е приел, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен. Твърди, че същият отговаря на императивните изисквания за действителност на договора.

Сочи, че според цитирана от него съдебна практика на ОС- Габрово, следва да се приеме, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап на производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Цитирана е и практика на ОС- Варна според която законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 ГПК. Намира, че с изменението на чл.411, ал.2, т.3 ГПК, законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради 1 нарушение на закона или добрите нрави. Затова счита, че заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Според жалбоподателя уговореният лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. Развити са подробни съображения, като се акцентира на липсата на възможност по чл.145, ал.2 ЗЗП да се прави преценка за неравноправност на клауза, която касае определянето на основния му предмет. Сочи се, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, понеже е уговорен фиксиран лихвен процент, а подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент- аргумент от чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Изтъква се, че след като са спазени изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, като договорения от страните годишен лихвен процент е в границите, определени с тази норма, не може да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно, съответно- че уговорената договорна лихва представлява неравноправна клауза. Развити са подробни съображения, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави.

Относно претенцията за законна лихва се сочи, че същата е последица от уважаването на главния иск, тъй като не представлява самостоятелен иск. СПН се разпростира и върху размера на законната лихва, който подлежи на установяване в изпълнителното производство.

Тези постановки са приложими както в исковото, така и в заповедното производство.

Позовава се на съдебна практика на ВКС- Решение №75 по т.д.№519/2014г. на ВКС, Второ търг.отд. и ТР №3/2017г. Сочи, че кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. В случая не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение. По тази причина и на основание чл.33 от ЗПК и общите условия, кредиторът е начислил и претендира това обезщетение.

Моли разпореждането да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него се постанови издаването на заповед за изпълнение за всички обжалвани суми, в претендирания в подаденото заявление размер. Претендират се и разноски за въззивната инстанция в размер на 15 лв.- внесена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира жалбата за допустима.

Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 8825 по описа за 2024 г. на Районен съд- Бургас е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез пълномощник- юрисконсулт.

Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против К. С. Й. от 2 гр. Бургас, за следните суми : 545,86 лв.- неплатена главница; 139,22 лв.- неплатено договорно възнаграждение за периода от 5.10.2023г. до 04.10.2024г.; 193,80 лв.- непогасено възнаграждение за ползвана допълнителна услуга Фаст; 303,35 лв.- неплатено възнаграждение за допълнителна услуга Флекси; 400 лв.- неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, 143,39 лв. лихва за забава /мораторна лихва/ от 6.10.2023г. до 4.10.2024г.; 38,55 лв. лихва за забава за периода от 4.10.2024г. до 29.12.2024г., както и законна лихва от подаването на заявлението.

В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства:

Между страните е сключен договор за потребителски кредит, подписан при ОУ, неразделна част от договора. Заявителят изпълнил своята част от задължението и превел на длъжника уговорената сума. Длъжникът поел задължение да я върне за срок от 18 месеца, с месечна вноска съобразно погасителен план- 91,60 лв., с падежна дата- всяко 5- то число на месеца. Съгласно ОУ длъжникът дължи на дружеството възнаграждение за ползвания кредит, като същото е определено по размер в договора. Същото е разсрочено във времето и се погасява от клиента в рамките на погасителния план. Клиентът закупил и пакет от допълнителни услуги, по силата на който получил приоритетно разглеждане и становище по искането му за потребителски кредит, преди клиентите, които не са закупили такъв пакет, а през целия срок на договора му било предоставено правото да променя едностранно погасителния план. За тези предоставени услуги клиентът дължи възнаграждение, което става изискуемо със закупуването на пакета от допълнителни услуги. Същото е разсрочено във времето за срока на договора и се погасява от клиента в рамките на погасителния план, на равни месечни погасителни вноски и е добавено към месечните вноски за погасяване на кредита.

Длъжникът не изпълнил задължението по договора съобразно погасителния план.

Направил 5 погасителни вноски и изпаднал в забава. Кредитът бил обявен за предсрочно изискуем на 4.10.2024г. Във връзка със забавеното изпълнение на задълженията, кредиторът направил допълнителни разходи за извънсъдебно събиране на вземанията, определени в Тарифата за таксите на заявителя. Поради изпадането в забава за повече от 90 дни, на длъжника са начислени суми за извънсъдебно събиране на вземанията в остатъчен неплатен размер от 400 лв.

Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса, а като доказателства: Договор за потребителски кредит № 40016452365 от 30.03.2023г., ведно с общите условия и погасителен план към него, известие за доставяне.

Районният съд е издал заповед № 58/07.01.2025г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно със законната лихва върху нея от подаването на заявлението, както и за част от разноските.

С обжалваното разпореждане от същата дата заявлението е отхвърлено в частта относно претенцията за възнаградителната лихва, за претенциите за стойността на пакета от допълнителни услуги, за мораторните лихви, както и за таксите за извънсъдебно събиране.

Съдът е изложил изключително подробни съображения, които обобщено се свеждат до това, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, тъй като 3 кредиторът не е спазил изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК /съгласно която договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин/. Посочил е също, че посочения в договора за потребителски кредит ГПР е неправилен, тъй като не включва възнаграждения за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, които представляват общи разходи по кредита. Посочил е също, че без специални знания се установява, че възнагражденията по закупения пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са явно непропорционални на размера на получения кредит и представляват 100 % от него, поради което може да се направи извод, че не са включени в ГПР наред з ОЛП. Приел е също, че и без специални знания може да се направи извод, че при включването на това възнаграждение в ГПР размерът му ще надхвърли законоустановения максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, който според договора е 50%.

Позовал се е на задължителната на основание чл.633 от ГПК практика на СЕС, според която посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му, с оглед на което на основание чл.22 от ЗПК е приел, че договорът за кредит е недействителен, както и че предвидената в чл.23 ЗПК санкция, а именно- освобождаването на кредита от лихви и разноски, е справедлива и пропорционална на тежестта на нарушението.

Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е неоснователна. Съображения:

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона /чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД/, а съгласно т.3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност от това /чл.143 ЗЗП/.

Предвид посочената правна регламентация на задълженията на съда в заповедното производство, настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит.

Наред с това следва да се отбележи, че в постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви (вж. в този смисъл Решение от 21.11.2002 г. по дело С-743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С-429/05, т. 63). Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, поради което съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите 4 съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Съгласно трайната практика на СЕС посочването на ГПР в договора за кредит има съществено значение за потребителя, за да му даде възможност за информиран избор на кредитен продукт. Поради това, в актуалната съдебна практика - Решение от 21.03.2024 г. по дело C714/22, СЕС постановява, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. С оглед на горното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедният съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова оплакването в жалбата в тази насока се явява неоснователно.