Решение № 289 от 28.03.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 289 гр. Стара Загора, 28.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Д. като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20245530103524 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал.1 т.10 ЗПК и чл. 10а, ал.2 ЗПК. Предявен е и насрещен иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД.

Ищецът Н. М. Н. твърди в исковата си молба, че на 09.03.2023 г. между него, в качеството му на кредитополучател, от една страна, и ответника, в качеството му на кредитор, от друга страна, бил сключен Договор за кредит № .../09.03.2023 г. при следните условия: 1100,00 лева главница; 40.97% годишен лихвен процент; 49.70% годишен процент на разходите; 30-дневен срок на кредита; 1,318.61 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя; 181.55 лв. - такса за бързо разглеждане. При кандидатстване за кредит на уебсайта на ответника https://www.vivus.bg/ потребителят имал две опции: дадената по презумпция - „Искам бърз заем до 15 минути“ и чак когато потребителят умишлено махнел отметката на въпросното „Искам бърз заем до 15 минути“, се появявал текст, съгласно който средното време за разглеждане на кандидатура бил 7 дни. По начина, по който била организирана процедурата за кандидатстване, ищецът още с влизането си на сайта на ответното дружество започвал кандидатурата си с избрана не от него „допълнителна услуга“ и се изисквало допълнително действие, за да не използва тази услуга. Съгласно чл. 4.1.-4.5. от общите условия към договора за заем кредитополучателят можел да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, при което да получи отговор на искането си в срок до 15 (петнадесет) минути от изпращането на запитването. За въпросната услуга кредитополучателят дължал т. нар. такса за бързо разглеждане, която кредиторът изчислявал спрямо сумата на кредита. В процесния случай тази такса била в размер на 181.55 лв. при главница в размер 1100,00 лв. Видно от договора за заем, изчисленият ГПР не включвал разходите, които кредитополучателят можело да се наложи да заплати при 1 неизпълнение на договорните си задължения и таксите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане. Таксата за бързо разглеждане следвало да бъде включена в ГПР. Предвид това договорът бил недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради неточно посочен ГПР. Въпросната такса била в противоречие с разпоредбите на ЗПК и в частност чл. 10а ал. 2 от ЗПК, съгласно която разпоредба кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквото представлявало бързото разглеждане на искането за кредит. В случая таксата за бързо разглеждане на документи представлявала именно такса, свързана с усвояване и управление на кредита, поради което същата била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Тази такса не била включена в годишния процент на разходите по кредита, съответно заобиколена била и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, което било отделен довод да се прогласила нищожност на клаузата, на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК - задължение на кредитора по договора било да посочи точен (верен, коректен) процент на общите разходи по кредита, при което всяко неточно посочване заобикаляло закона. Казаното важало дори в хипотеза, в която годишния процент на разходите нямало да надвиши законовия праг, ако в него се включели тези допълнителни плащания по договора, както и в хипотезата, в която точният процент на разходите бил понисък от посочения в договора, тъй като и в двата случая било налице като резултат заобикалянето на закона. В българското право общото понятие за такса било стойността на оказана от администрацията или друго публично тяло услуга, като самата такса имала за цел единствено да възстанови направените от оказалия услугата разходи, до себестойността на последните. Таксата нямала и не можела до има за цел обогатяването на лицето, което оказвало тези услуги. Таксата била в значителен размер в процентно съотношение от размера на получения заем, с което безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Понятието добри нрави предполагало известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се правел извод за нарушение, водещо до нищожност. Дори обработката на искането за кредит да се случила в рамките на 15 минути, това не обосновавало цена на посочената услуга в размер на 181,55 лв. Чрез посочената клауза било налице скрито оскъпяване на кредита и се постигала забранена от закона цел - неоснователното обогатяване на кредитора, поради което съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК била нищожна. Всяка нееквивалентна такса по договор между равноправни субекти всъщност прикривала възнаграждение на кредитора, ако се дължала и при точно изпълнение или неустойка, ако се дължала в хипотеза на неизпълнение. Затова и таксата, ако била доброволно, а тя не била в настоящия случай, договорена или платена, следвало да залегне като елемент на годишния процент на разходите, което не било направено и оттам била заобиколена нормата на чл. 19 от ЗПК в частта, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите по кредита. Таксата била нееквивалентна и срещу нея кредитополучателят не получавал съизмеримо с пари благо. Предвид гореизложеното таксата за бързо разглеждане на искането за кредит, с която кредиторът начислил допълнително суми в размер на 181.55 лв. по договора за заем, била нищожна на основание чл. 10а ал. 2 и чл. 19, ал. 5 от ЗПК, като противоречаща на добрите нрави по ЗЗД и 2 неравноправна съгласно ЗЗП. Договорът за заем бил недействителен поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвял на разбираем език и съдържал годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислявал по формула съгласно приложение № 1, като се вземали предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В случая уговорената в процесния договор допълнителна услуга „такса за бързо разглеждане“ в размер на 181.55 лв. била разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни чл. 19, ал. 5 ЗПК. Същото важало и за допълнителната „такса за удължаване на срока“. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Съгласно т. 2 „обща сума, дължима от потребителя“ била сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Според практиката на СЕС - решение по дело С-686/19, в понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ се обозначавали всички разходи, които потребителят бил длъжен да заплати по договора за кредит и които били известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят бил длъжен да заплати на кредитора. В случая възнаграждението за допълнителни услуги не било отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 49.70 %. Този начин на оповестяване на разходите не бил съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за допълнителна услуга подлежал на заплащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което водело до извод, че по този начин било установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора, което не било посочено при определяне на годишния процент на разходите. Ответникът кредитодател обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ възможността за възприемане от страна на потребителя на действително поетата финансова тежест, като предложил отделно цени на кредита и на допълнителни услуги и оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен разход за възнаграждение за допълнителни услуги. Така уговорената такса не била включена в 3 оскъпяването на ползваната сума, което водело до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславяло нищожност на уговорката за плащането й (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. С решение от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22 на Съда на ЕС (С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД) било прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябвало да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които били уговорени към договор за потребителски кредит и давали на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадали в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказвала задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Невключването на разхода за допълнителни услуги в оповестения ГПР имало за цел да прикрие действителните разходи по кредита. Същевременно клаузите не били индивидуално уговорени, същите били изготвени предварително и поради това потребителят нямал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, какъвто бил настоящият. Такова разрешение било дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която била транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл.3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не били индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създавали в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза били индивидуално договорени, не изключвал приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочела, че той бил договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърдял, че клауза от договор с общи условия била договорена индивидуално, негова била доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора можел да се направи обоснован извод, че договорът бил бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия. Предвид гореизложеното и съобразявайки практиката на СЕС, таксите за допълнителни услуги по процесния договор за потребителски кредит отговаряли на поставените от ЗПК изисквания, за да се включат в общия разход по кредита. В процесния договор не бил посочен действителният размер на ГПР и кои компоненти били взети предвид при определянето му. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следвало да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да се приеме, че било изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Тази част от сделката била особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита била чрез императивни норми да се уеднаквяло изчисляването и посочването му в договора и това да служело за сравнение на кредитните 4 продукти, да ориентирало икономическия избор на потребителя и да му позволило да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят уреждал като порок от толкова висока степен, че изключвал валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. Следвало да се отчете и най-актуалната практика на СЕС по въпроса, а именно Решение от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22 на Съда на ЕС (С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД) било прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябвало да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не бил посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускали този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да водело единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Ето защо нарушаването на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - неточно посочване на ГПР, водело до недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, включително съгласно тълкуването на европейското право, дадено с цитираното решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22. Процесният договор за потребителски кредит бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ищецът моли съда да постановите решение, с което да признае за установено, че договор за кредит №.../09.03.2023 г., сключен между Н. М. Н. и "Вивус.БГ" ЕООД, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В условията на евентуалност моли съда да постанови решение, с което да признае, че клаузата, уреждаща закупена допълнителна услуга „бързо разглеждане“ от Договор за кредит №.../09.03.2023, сключен между Н. М. Н., ЕГН ********** и "Вивус.БГ" ЕООД, ЕИК 202393458, е нищожна на основание чл. 10а, ал.