Решение № 4738 от 29.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4738 гр. Пловдив, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330102865 по описа за 2024 година за да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 140 от ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от С. Г. Д., ЕГН **********, с адрес в ****************, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, със седалище и адрес па управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ 7. бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София. ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28.

„Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, с която се иска следното: (1) признаване за установено, че сключеният между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за заем № *********.09.2022 г. е нищожен и (2) признаване за установено, че сключеният между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство № *********.09.2022 г. е нищожен.

Ищецът поддържа, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № *********.09.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс, при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР в размер на 47,82 %. По отношение на договорения лихвен процент се възразява, че същият накърнява добрите нрави, доколкото надвишава трикратния размер на законната лихва.

Посочва се, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, доколкото реалният ГПР не съответства на посочения в договора.

Последното, според ответника, води до недействителност на сключения договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Несъответствието се дължало на 1 обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за фирмата – поръчител. Изложеното водело и до заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т. 1 ЗЗП.

Досежно договора за предоставяне на гаранция от 07.09.2022 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, се посочва, че същият е нищожен, тъй като поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора, били единствено в интерес на търговеца и във вреда на потребителя, подари което клаузите в същия били неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Освен това договорът за гаранция бил с акцесорен характер, поради което същият не породил правно действие.

Отправено е искане за присъждане на разноските по делото.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в който ответникът оспорва исковата молба по основание и размер. Посочва се, че размерът на лихвения процент е фиксиран и ясно посочен в договора – в съответствие с изискванията на ЗПК.

Определената възнаградителна лихва не противоречала на добрите нрави, доколкото представлявала цената на предоставената услуга. Според ответника липсвало нарушение на нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, доколкото в ГПР не следвало да се включва възнаграждение по сделката за поръчителство.

Начинът на формиране на същия бил ясно посочен, като съответствал на формулата, регламентирана в Приложение № 1 към ЗПК. ГПР бил изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК и размерът му съответствал на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Договорът за поръчителство обективирал отделно облигационно правоотношение, поради което възнаграждението за същото не следвало да бъде включвано в ГПР. Съобразно ЗПК последният следвало да се изчислява към момента на сключване на договора, а вземането по договора за поръчителство възниквало впоследствие и единствено при условие, че потребителят е в невъзможност да представи останалите обезпечения. Отправено е искане за присъждане на разноски.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Файненшъл България“ ЕООД, в който ответникът сочи, че са неоснователни предявените искове. Посочва се, че ответникът е финансова институция с предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Предвид изложеното и същото следвало да получава възнаграждение по всяка сделка, която сключва. С оглед изпълнението на задължението на ищеца към другия ответник по договора за паричен заем, същият е сключил договора за поръчителство, поради което последният не бил лишен от основание. Същият не противоречал и на добрите нрави, като бил уговорен съобразно принципа за свобода на договарянето между частноправните субекти. Сочи се, че дружеството, изпълнявайки задълженията си по договора за предоставяне на поръчителство, трябва да получи възнаграждение за това в пълен размер, тъй като дори да се установи, че договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят остава задължен за чистата стойност на кредита, следователно доколкото има главен дълг, договорът за поръчителство не можело да е нищожен.

Като взе предвид гореизложените факти и обстоятелства, съдът намира следното:

2

Предявени са при условията на обективно и субективно кумулативно съединяване два главни положителни установителни искове срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД с правно основание чл. 26, ал.1 предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 22, чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10 от ЗПК и чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗПК за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит и срещу „Файненшъл България“ ЕООД с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство.

С доклада по делото съдът е разпределил в тежест на ищеца е да докаже сключването на договора за потребителски кредит и на договора за предоставяне на поръчителство, както и основанията за нищожност на двата договора. В тежест на ответниците по установителните искове е да докажат възраженията си в отговорите на исковата молба.

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на исковете за нищожност, нито определена поредност, следва да се приеме, че основанията са предявени в условията на алтернативност.

Установява се от доказателствата по делото, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № *********.09.2022 г., както и че между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № *********.09.2022 г.

По действителността на двата договора, съдът намира следното: В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по договора за предоставяне на поръчителство, а само възнаградителната лихва. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да се включи в ГПР по следните съображения:

Посочено е в чл. 4 от Договора за кредит, че потребителят следва в тридневен срок от подписване на договора за кредит да предостави обезпечение под формата на две физически лица поръчители, отговарящи на изрично посочени от заемодателя изисквания, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, предоставящо гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори на същата дата – Договор за предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД, като е посочено, че договорът влизал в сила при неизпълнение на задължението на длъжника за предоставяне на заемодателя на обезпечение в срок. С договора за предоставяне на поръчителство длъжникът се е задължил да заплати на дружеството гарант възнаграждение.

Съдът намира, че поръчителят (т.е. дружеството-гарант) не се избира свободно от потребителя, понеже в т. 2 и 3 от преамбюла на Договора за предоставяне на поръчителство е записано, че длъжникът е сключил договор за паричен заем със заемодателя и е отправил искане към „Файненшъл България“ ЕООД да предостави гаранция за изпълнение. Самият факт, че двата договора са сключени на една и съща дата и че длъжникът отправя искане именно към „Файненшъл България“ ЕООД в деня, в който сключва договора за паричен заем, навежда на мисълта, че поръчителят е предложен от заемодателя и длъжникът не е имал възможност да прецени и потърси дали не може да предостави обезпечение по договора за паричен заем под друга форма 3

– двете физически лица поръчители, банковата гаранция или пък друго дружество-гарант по негов избор. По този начин се ограничават правата на потребителя да участва свободно в договарянето на условията по договора за заем.

Двата договора, сключени от длъжника – за заем и за предоставяне на поръчителство, са от една и съща дата, което налага извод за едновременното им изготвяне с цел заобикаляне на закона и драстично увеличаване на задълженията на потребителя. По този начин за потребителя не е налице реална възможност да влияе върху възможностите за обезпечение и да избере един от трите вида обезпечения.

Прави впечатление, че падежът на задълженията по Договора за предоставяне на поръчителство (чл. 3, ал. 1) съвпада с падежа на задълженията по Договора за паричен заем, което насочва към свързаност между лицата. Още повече че кредитодателят има право съгласно Договора за предоставяне на поръчителство (чл. 3, ал. 3) да приема плащането на потребителя, която е в полза на поръчителя. Следва да бъде отбелязано, че в Договора за предоставяне на поръчителство е посочено, че потребителят дължи възнаграждение на поръчителя, но никъде не фигурира банковата сметка на поръчителя, което води до извода, че за потребителя не е ясно къде може да плати в полза на поръчителя. Нещо повече, в чл. 3, ал. 2 от Договора за предоставяне на гаранция е записано, че потребителят заплаща възнаграждението на поръчителя по начините, установени в Договора за паричен заем.

Отпуснат е кредит на потребителя в размер на 2 000 лв., като главницата и договорната лихва са разсрочени на вноски. Възнаграждението за поръчителя е в размер на 2 026,08 лв., което е повече от главницата по договора за заем. В тази връзка размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на гаранция в сравнение с размера на дълга, който обезпечава, е абсолютно необоснован и несъответен на този риск.

Независимо че възнаграждението по Договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице, различно от кредитора, същите са пряко свързани с договора за заем и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и §1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъдат включени при изчисляване на годишния процент на разходите. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като послабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение. В случая, че при сключването на договора за потребителски кредит е предвидено обезпечение под формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, като по този начин е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.

Уговореното в договора за предоставяне на поръчителство 4 възнаграждение за поръчителя в действителност съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата (т. нар. скрита възнаградителна лихва), уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, т.е. свързани лица съгласно § 1 от ДР на ТЗ. Двете дружества се намират в такава икономическа свързаност, която сочи на недобросъвестност с оглед обективираните права и задължения по договора за предоставяне на поръчителство, които представляват на практика разделяне на приходите от кредита между две свързани, формално отделно обособени юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима печалба. Така създадените допълнителни възнаграждения за поръчителя водят до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на потребителя, който е поставен в неравноправно положение и в неизгодна позиция.