Решение № 245 от 10.07.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 245 гр. Карлово, 10.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Ангелина Ст. Господарска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20265320100462 по описа за 2026 година

ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание чл. 26 ал.1 пр. І-во от ЗЗД във връзка с чл. 23 от ЗПК.

Ищцата П. Ц. К. с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. К., ул. *** твърди, че в качеството си на кредитополучател и „Аксес Файнанс“ АД, в качеството на кредитодател сключили договор за кредит „Бяла карта“ от 26.07.2024г. По силата на съглашението ищцата получила револвиращ кредит в размер на 300 лева.

В чл. 20 от договора било посочено, че ако ищцата не предостави обезпечение по кредита в срок от три дни, дължи неустойка в размер на 15% от усвоената и непогасена главница, кояно е включена в текущото задължение за настоящия месец.

В чл.21 ал.4 от договора, било посочено, че ако има забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора, ищцата дължи разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл.12 ал.1 от договора.

В чл.21 ал.5 от договора било предвидено, че след настъпване на предсрочна изискуемост, ищцата дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лева, включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението.

Счита, че описаните по-горе клаузи на чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от договор за кредит „Бяла Карта“ от 26.07.2024г., са нищожни поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД) и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с 1 чл. 22 и чл.33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

Излага правни доводи за нищожност на клаузите.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което признае за установено, че клаузите, предвидени в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от договор за кредит „Бяла Карта“от 26.07.2024г., са нищожни, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.10а, чл.11, чл. 19, чл.33 от ЗПК. Претендира деловодни разноски.

Ответникът „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД оспорва иска като неоснователен. Признава наличието на договорни отношения между страните при посочените в исковата молба параметри. Сочи, че финансовият продукт „Бяла карта“ представлява револвиращ потребителски кредит, предоставян под формата на разрешен кредитен лимит, усвояван чрез платежен инструмент - кредитна карта. Кредитополучателите на „Бяла карта“ сами определяли кога и как да усвояват суми по лимита, като при неусвояване не се дължали плащания, а при усвояване се начислявала договорна лихва върху използваната сума.

На 26.07.2024 г. между П. К. и „Аксес Файнанс“ АД бил сключен договор за кредит „Бяла карта“ № ***, по силата на който на кредитополучателя бил предоставен револвиращ кредит с максимален размер 300 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез платежен инструмент – платежна карта, а кредитополучателят се съгласил да го ползва съгласно условията на договора.

Оспорва наведените основания за нищожност на клаузите, предмет на иска. Излага правни доводи във връзка с направеното оспорване.

Претенциите на ищеца намира за неоснователни, поради което следвало да бъдат отхвърлени. Клаузите на договора отговаряли на изискванията на ЗПК.

Договорът отговарял на изискванията на чл. 10 и чл. 11, ал. 1, т. 7–12 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, недействителност на договора настъпвала единствено при липса на изрично посочени законови реквизити, каквито в случая били налице. Дори евентуално превишаване на допустимия ГПР не водело до нищожност на целия договор, а само на съответната клауза.

Съдебната практика на СЕС и ВКС приемала, че неравноправността или недействителността на отделни клаузи не води автоматично до недействителност на договора, ако той може да се изпълнява и без тях.

Излага подробни правни доводи за действителност на договора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не е спорно, а и от събраните доказателства се установява, че на 24.07.2024г. между страните е сключен договор за кредит „Бяла карта“ № ***, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца револвиращ кредит в размер на 300 лева (чл. 2, ал. 1), под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент – международна платежна карта Бяла карта. Не се спори, че на ищеца е издаден платежния инструмент виртуална платежна карта с номер ***. В чл. 4 страните са уговорили неопределен срок на кредита, фиксиран годишен лихвен процент – 50.40%; дневен лихвен процент върху усвоения размер на кредита – 0.14% и ГПР – 64.96%, посочени са и допусканията, при който същият е изчислен.

В договора е уговорена дата на падеж всяко 5-о число на текущия 2 месец (чл. 3, ал.2). В чл. 15 ал.1 страните се уговорили в тридневен срок от, считано от датата на активиране на платежния инструмент, кредитополучателят да представи обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител – физическо лице, с определени в разпоредбата изисквания, на които същите да отговарят. В чл. 20 страните са уговорили в случай, че не предостави обезпечението по чл. 15 от договора, ищцата дължи неустойка в размер на 15% върху усвоената и непогасена главница, която е включена в общото задължение. Неустойката се изчислява до 6-о число на текущия месец до представяне на уговореното обезпечение. В чл. 21 ал.4 от договора е посочено, че при изпадане в забава, кредитополучателят дължи на кредитора разходи за действията по събиране на кредита в размер на 2.50 лева за всеки ден, до плащане на задължението. В ал.5 на същата разпоредба е уговорено, че след настъпване на предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи на кредитора еднократна такса в размер на 120 лева, включваща разходите на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението.

Ответникът „Аксес Файнанс“ ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 9 от ЗПК, тъй като не са упоменати - условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора“ (възнаградителна лихва), като не е посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква лихва, такси и пр.

Не са спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения 3 кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина, бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 64.96%, а възнаградителната лихва – 50.40%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това - кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочения в договора ГПР от 64.96% и общата сума на плащанията не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.

20 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, като се добавя всеки месец в размер на 15% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.

Въведеното изискване за предоставяне на допълнително обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид изключително краткия срок, в който следва да се предостави – тридневен от падежа, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък, като за потребителя се създава значително затруднение относно физическото лице поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към датата на сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 20 от процесния договор за кредит, действително се намира да е прекомерна и нарушаваща изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП.

Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е във фиксиран размер, а се начислява за всяка забава и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил наймалкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и размерът на възнаградителаната лихва. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото основание. Посочването в договора на понисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да 4 се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следователно процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл.

Разпечатката съдържа 36 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d60e7660-7cad-42b4-8cae-171eda82ff3e