Определение № 130 от 28.03.2025, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 130 гр. Пловдив, 28.03.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно гражданско дело № 20245000500291 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.248 от ГПК, образувано по Молба вх.№1778/27.02.2025 г., подадена от Ф."Ч.", чрез адв. Я.И., с която се иска на осн. Чл.248, ал.1 от ГПК да бъде допуснато изменение на постановеното Решение №19/10.02.2025 г. по в.гр.д.№291/2024 г. на ПАС в частта му за разноските, като бъдат присъдени на Ф."Ч." разноски за въззивното производство в размер на 9900 лв., съгласно представен списък по чл.80 от ГПК с отговора на въззивната жалба, и приложен ДПЗС. Сочи се, че с въззивното решение е потвърдено решението на първостепенния съд в частта му, с която са отхвърлени предявените искове срещу Ф."Ч." за заплащане на обезщетение за нарушени имуществени авторски права за сумата над 10 011,66 лв. до предявения размер от 28 800 лв., като част от общо претендирано обезщетение от 100 000 лв., както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от тримата ищци иск за осъждане на ответника Ф."Ч." да заплати на тримата ищци обезщетение в размер на 2500 лв., като част от общо претендирано обезщетение от 100 000 лв., за претърпени от ищците неимуществени вреди от нарушаване на неимуществените авторски права, както и в която е отхвърлена претенцията на ищците за заплащане на законната лихва върху главницата от 2500 лв. за периода от 22.05.2023 г. до окончателното плащане – т.е. по отношение на ответника Ф."Ч." въззивната жалба на ищците е изцяло отхвърлена. Сочи се, че противно на приетото от съда в мотивите на решението, ответникът Ф."Ч." е претендирал присъждане на разноски за въззивното производство с представен списък по чл.80 от ГПК и приложен към него ДПЗС за направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9900 лв., които са депозирани с Отговор на въззивни жалби вх.№ 2478/21.02.2024 г. по гр.д.

№400/2023 г. на ОС – С.З.. Разноските са били своевременно поискани, и искането е поддържано в последното открито съдебно заседание. С оглед изхода от спора, същите следва да бъдат възложени в тежест на ищците, тъй като спрямо ответника Ф."Ч." 1 въззивната жалба на ищците е изцяло отхвърлена. В този смисъл се настоява да се допусне изменение на постановеното въззивно решение в частта му за разноскит.

Молбата е депозирана в срока по чл.248, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна, чрез надлежно упълномощен процесуален представител.

Препис от молбата е връчен на насрещните страни, и в срока по чл.248, ал.2 от ГПК е постъпил Отговор вх.№2141/11.03.2025 г., подаден от К. Ц. Т., Д. П. Ю. и Ц. П. Т., чрез общия им процесуален представител адв. А. К., с който се взема становище за неоснователност на молбата. Излагат се подробни съображения, относими към съществото на спора. Поддържа се, че претенцията на ответника Ф."Ч." да присъждане на разноски в размер на 9000 лв. е крайно необоснована по основание и размер. Позовава се на разпоредбата на чл.14 от Директива 2004/48/ЕО, като счита, че същата дерогира разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК, и е приоритетно приложима като такава от по-висш ранг, спрямо установената във вътрешното право уредба на разпределението на разноските между страните по дела за защита на интелектуалната собственост. Сочи т.49 от решение от 18.10.2011 г. на СЕС по дело С-406/09, с която се приема, че съобразно целите на защитата на интелектуалната собственост, нарушителят на права върху интелектуална собственост трябва да понесе изцяло финансовите последици от своето поведение. Настоява молбата на Ф."Ч." за изменение на решението в частта за разноските, с присъждане в полза на молителя разноски за въззивното производство в претендирания размер, да бъде оставена без уважение.

По допустимостта на молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските съдът констатира, че в кориците на в.гр.д.№181/2024 г. на ПАС, първоначално образувано по въззивните жалби вх.№937/22.01.2024 г. на ищците, и вх.№1174/26.01.2024 г. на ответника „А.“АД, е приложен депозиран в срока по чл.263, ал.1 от ГПК Отговор на въззивни жалби вх.№ 2478/21.02.2024 г., подаден от Ф."Ч.", с който е представен Списък по чл.80 от ГПК, с който са претендирани разноски за процесуално представителство за въззивното производство, поради което молбата за допускане на изменение на решението в частта за разноските е допустима, и подлежи на разглеждане.

По същество на искането за изменение на решението в частта за разноските:

Отговор на въззивни жалби вх.№ 2478/21.02.2024 г., е подаден от Ф."Ч." чрез адв. Е. М., редовно упълномощен за въззивното производство с приложени към отговора 2 броя пълномощни, ведно с ДПЗС към всяко от тях /на л.58 и л.59/ - съответно за защита по въззивна жалба вх.№937/22.01.2024 г. на ищците, и въззивна жалба вх.№1174/26.01.2024 г. на ответника. С отговора е представен и списък по чл.80 от ГПК, с който са претендирани разноски за процесуално представителство във въззивното производство в общ размер на 19400 лв. – 9900 лв. по жалбата на ищците, и 9500 лв. по жалбата на ответника „А.“АД. С депозираният на л.58 ДПЗС за осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция по въззивната жалба на ищците, ответникът Ф."Ч." се е задължил да заплати адвокатско възнаграждение в размер на 9900 лв. за процесуално представителство по въззивната жалба на ищците, включително за депозиране на отговор на въззивната им 2 жалба. Представеният ДПЗС е с реквизити на разписка, за заплащане в брой на сумата от 9900 лв. в момента на сключване договора, поради което съдът намира за установено, че посоченият разход за процесуално представителство пред въззивната инстанция по въззивната жалба на ищците е бил направен от ответника Ф."Ч.".

Във въззивното производство – до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, въззивниците – ищци не са релевирали възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираните от ответника Ф."Ч." разноски за процесуално представителство. Релевираното такова възражение едва в срока за отговор на молбата по чл.248 от ГПК е несвоевременно. Със същата обаче е релевирано възражение за изключване на отговорността на ищците за разноските, направени от ответника в производството по иска на ищците за защита на накърнените им авторски права, на основание чл.14 от Директива 2004/48/ЕО, по което съдът намира, че следва да се произнесе.

В практиката на Съда на Европейския съюз при прилагане на разпоредбата на член 14 от Директива 2004/48/ЕО е прието, че извършителят на нарушението на правата върху интелектуалната собственост по принцип трябва да понесе пълните финансови последици от своето поведение (решение от 28.04.2022г. на Съда, Koch Media GmbH (С-559/20), ECLI:EU:C:2022:317). Също съгласно практиката на СЕС разноските са разумни, когато не са ненужно скъпи и прекомерни (поради необичайно висок хонорар или предоставяне на услуги, които не са необходими), а пропорционални – когато са значителна и подходяща част от разноските, следващи се на спечелилата страна (решение от 28.07.2016г., United Video Properties (С-57/15), ECLI:EU:C:2016:611, т. 25, т. 29, т. 30, и решение от 28.04.2022 г., Nova Text GmbH (С-531/20), ECLI:EU:C:2022:316, т. 45 – т. 48. Следователно, налице е разлика между принципа на съразмерност, базиращ се на аритметично съпоставяне на уважената към отхвърлената част на иска, възприет в нормата на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, и изискването за пропорционалност, установено в член 14 от Директива 2004/48/ЕО, съгласно който държавите членки гарантират, че понесените от печелившата страна разумни и пропорционални съдебни разноски и други разходи са за сметка на губещата страна, освен ако това не се позволява от съображения за справедливост. Не е налице обаче дерогиране изцяло на разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК от разпоредбата на чл.14 от Директива 2004/48/ЕО по исковете, попадащи в обхвата на приложението на посочената директива, както се поддържа от ищците. Действително, предвидената засилена защита на интелектуалната собственост, може да обоснове присъждане на пълния размер на направените разноски в полза на страната, чийто иск за обезщетение на накърнени интелектуални права е частично уважен, като не бъде приложен принципът на съразмерност, заложен в разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК, когато претендираните разноски са разумни и пропорционални. В този смисъл по въпросите за размера на разноските за адвокатско възнаграждение при спорове за нарушението на права върху интелектуална собственост е формирана и задължителна за съдилищата практика с ТР №3/2022 от 01.08.2024г. на ОСГТК на ВКС, според което обезщетението за направени извънсъдебни разноски за адвокат трябва да съответства на изхода на делото по спора с 3 нарушителя, но и да е в размер, който не демотивира автора да търси защита на своите права при нарушение. Обезщетението подлежи на съответно намаляване при отхвърляне на част от исковете като неоснователни. Изцяло дължими са обаче разноските във връзка с иск за обезщетение по чл. 95 ЗАПСП, дори той да е частично отхвърлен, щом адвокатското възнаграждение е в разумен и обичаен размер. В този случай е от значение установеният факт на нарушение на авторското право, независимо че търсеното обезщетение не е присъдено изцяло. Даденото разрешение е приложимо и по отношение на направените разноски за адвокат в съдебно производство във връзка с иск за обезщетение п о чл.95 от ЗАПСП, когато той е частично отхвърлен /така в Определение № 2368 от 03.09.2024 г. по ч. т. д. № 2015 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. Отделение/.

Настоящият състав на съда намира обаче, че приложимостта на член 14 от Директива 2004/48/ЕО не изключва във всички случаи дължимостта на разноски от губещата страна, чиято претенция за присъждане на обезщетение за накърнени авторски права е изцяло отхвърлена, а само когато е налице предвиденото в чл.14 изключение – „ако това не се позволява от съображения за справедливост“. В конкретния случай, предмет на въззивното производство са били предявените обективно съединени искове, предявени от тримата ищци срещу ответника Ф."Ч.", за присъждане на обезщетение за накърнени имуществени авторски права с обжалваем интерес от 18 788,34 лв., както и искове за присъждане на обезщетение за накърнени неимуществени авторски права с обжалваем интерес от 2500 лв., като обжалваемият интерес на ищците е изцяло отхвърлен по отношение на ответника Ф."Ч.", поради което съгласно чл.14 от Директива 2004/48/ЕО понесените от печелившата страна съдебни разноски следва да бъдат понесени от губещата страна.

При преценката съответствието на претендираните разноски с принципа на справедливостта, настоящият състав взема предвид, че и двата иска са предявени като частични, от общо претендиран размер от 100 000 лв. за всеки от тях. Налице са множество релевирани нарушения на авторски права, всяко от които съставлява самостоятелно фактическо основание за ангажиране на отговорността на ответника. Пред въззивната инстанция е направено уточняване на предявените от ищците искове, като по уточненията на предявените претенции въззиваемата страна е депозирала допълнителен отговор.

Посочените обстоятелства обуславят фактическа и правна сложност на делото пред въззивната инстанция. Направените от ищците разноски за процесуално представителство по предявените от тях искове са в размер на 9000 лв., който размер е съизмерим и близък до претендирания от въззиваемата страна Ф."Ч." размер от 9900 лв. на разноските за процесуално представителство за въззивната инстанция, поради което съдът намира претендирания размер за разумен и справедлив.

По изложените съображения съдът намира, че искането за изменение на решението в частта за разноските е основателно, тъй като съдът не е съобразил своевременно представените доказателства от въззиваемата страна Ф."Ч." за направени разноски за процесуално представителство във въззивното производство. Съдът намира претендираните от ответниците разноски за процесуално представителство за разумни, като не намира да е 4 налице основание за намаляването им от съображения за справедливост, поради което те следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна Ф."Ч." в пълния им предявен размер, като всеки от въззивниците следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна по 1/3 /една трета/ част от тях – т.е. по 3300 лв.

Разпечатката съдържа 20 от 30 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d6099bd8-2a43-45be-93b7-0ac51a8e12a6