Определение № 3958 от 08.08.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3958 гр. София, 08.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Частно касационно гражданско дело № 20258003100881 по описа за 2025 година

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Агенция по заетостта, представлявана от изпълнителния директор С. В., чрез главния юрисконсулт В. В., срещу определение № 18204/13.11.2024 г. на СГС по ч.гр.д.

№ 11815/2024 г.

Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение.

Поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Насрещната страна Г. И. Г., чрез адв. И. Г. К., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че частната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, с което формално са изпълнени условията на закона.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:

Агенцията по заетостта – София, предявила положителен установителен иск, квалифицирано от съдилищата по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 ГПК, за установяване в отношенията й с Г. И. Г., че той й дължи сумата 18216 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 12.05.2022 г. до окончателното изплащане.

1

Въззивният съд, като потвърдил определението на първостепенния Софийски районен съд, е намерил, че се касае за спор по изпълнение на административен договор, което определя административните съдилища като компетентни да се произнесат.

За да направи това заключение, въззивната инстанция установила, че страните са сключили договор по чл. 30б, ал. 1, т. 2 и 3 от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ). С него се предоставят средства от държавния бюджет, представляващи схема на минимална помощ за работодателя, съгласно разпоредбите на Регламент № 1407/2013 г. то 18.12.2013 г. за прилагане на чл. 107 и чл. 108 от Договора за функциониране на ЕС към помощта de minimus (OС, LQ 325/1 ОТ 24.12.2013 г.). и регламентите, които го изменят, допълват или заменят, а също и съгласно легалната дефиниция на понятието „минимална помощ“ по § 1 т.

15 от ДР на Закона за държавните помощи. При тези съображения, съдът достигнал до извод, че договорът е административен поради публичният характер на уредените в него отношения по разходване на публичен ресурс и значимият обществен интерес. Въззивният съд се е позовал и на решение № 1363/01.02.2019 г. по адм.д. № 4719/2018 г. и на определение № 73 от 10.10.2019 г. на смесен петчленен състав от съдии от ВКС и ВАС по адм. д. № 43/2019 г. по описа на ВАС. Наред с това, съдът намерил за неоснователно позоваването от жалбоподателя/ищец на определение № 260071/22.01.2021 г. по въззивно ч.гр.д. № 12/2021 г. на ОС – Добрич (не съставлява задължителна съдебна практика или такава, имаща ръководно значение за тълкуването на законите в страната) и на решение № 1915 от 19.02.2024 г. , постановено по адм.д. № 6291/2023 г. (конкретният извод по адм. дело е сторен не с оглед не с оглед правната природа на договора). Съдът е посочил, че уреждането на административен договор в нормативен акт винаги е налице, след като от обхвата, съдържанието, предпоставките за сключването му и регулиране на правата и задълженията на страните по него, може да се направи извод, че те се основават именно на правоотношение, основано на административен договор, а не на гражданско правоотношение; последното се основава на изразена свобода на договаряне и волеизявления на равнопоставени гражданскоправни субекти.

В заключение, съдът направил извод, че ищецът е следвало да предяви претенцията си по реда на чл. 19ж АПК, като компетентен по спора е административният съд. Искът, предявен пред СРС е процесуално недопустим, за което производството трябва да се прекрати, а заповедта да бъде обезсилена.

На следващо място, СГС, за разлика от СРС, счел, че не може да изпрати по подсъдност спора на административния съд, тъй като производството пред СРС е продължение на проведено заповедно производство, с постановена „осъдителна заповед за изпълнение“, „пренесена“ след това за разглеждане от исковия съд като установителна претенция. Този спор представлява единство от заповедно и исково производство, като исковото се развива по общия гражданскоправен ред и е недопустимо да се развие пред съответния административен съд.

Частният жалбоподател, в изложението към частната жалба, обосновава допускане на касационно обжалване по следния начин: „1.Касае се за спор, за който допустимо касационно обжалване на постановените съдебни актове; 2. С обжалваното определение на 2 въззивната инстанция, съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд; 3. С обжалваното определение на въззивната инстанция съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд; 4. С обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.“ Следва възпроизвеждане по същество на част от касационната жалба. Правен въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК няма, нито развити съображения за допълнителните условия, предвидени в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е ясно първо, кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в решението си, има предвид касаторът и, на следващо място, какво е конкретното отношение на този въпрос към резултата по спора. Въпросът трябва да бъде посочен от жалбоподателят (гражданското производство е диспозитивно, а и насрещната страна трябва да има възможност да вземе становище по обосновката на касатора, което е невъзможно без яснота какво пита по чл. 280, ал. 1 ГПК). Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Съдът може само да конкретизира, преформулира или квалифицира въпроса, но не може сам да го определи с оглед касационните оплаквания или направо въз основа на въззивното решение, или да го предположи (така изричните указания дадени в ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, представляващ задължителна съдебна практика, както за правните субекти, така и за съдилищата в страната). На следващо място, недопустимо е Върховният касационен съд да допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение (хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК) или с оглед предмета на спора или страните, има задължение служебно да следи и за законосъобразност на въззивния съдебен акт, какъвто не е настоящият казус. Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване.

Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка, нито отменя изискването за формулиране на правния въпрос, при решаването на който въззивният съд е достигнал до съответния резултат, като определението му противоречи на задължителна съдебна практика или е постановено при наличие на противоречива съдебна практика или пък изисква разглеждането му с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото.

Прилагането или само цитирането на съдебна практика също не е достатъчно, защото тази практика трябва да служи като доказателство на твърдението, че по изяснен, конкретно поставен правен въпрос, за който е установено, че е от значение за изводите на въззивния съд, той се е произнесъл в противоречие с нея. Съставът на Върховния касационен съд трябва да може да прецени с оглед разрешаването на какви правни въпроси са посочени решения на ВС и на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), на СЕС или актове на Конституционния 3 съд (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), съответно дали се отнасят до аналогични с разглеждания казус случаи.

В заключение, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Тази последица е относима към изложението към частната касационна жалба по настоящото дело.

Съставът на ВКС намира за нужно да посочи, че в текста на частната жалба са поставени два въпроса: договорите, сключени по реда на чл. 30б от ЗНЗ следва ли да бъдат определяни като административни договори, въпреки, че не отговарят напълно на изискванията, посочени в чл. 19а от АПК и по какъв ред следва да се търси защита на правото за установяване на съществуване на вземането, произтичащо от неизпълнение на сключените договори по реда на чл. 30б от ЗНЗ. По тях пък няма обосновка за наличие на някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и такава не се съдържа, вкл. в документа, озаглавен като „изложение“.

Ако жалбоподателят има предвид „съдебната практика, в която петчленен смесен състав на ВАС и ВКС, в определение № 16 от 27.03.2024 г. по дело на смесен състав № 48/2023 г. се е произнесъл по повдигнат правен спор за подсъдност за разглеждане на предявен иск по чл.

422 ГПК…“, то тя е неотносима към постановеното в случая от въззивната инстанция, т.е. не намира приложение нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията в цитираното определение на смесения петчленен състав на ВКС и на ВАС нямат отношение към вида на договора по чл. 30б от ЗНЗ, нито към реда, по който следва да се търси защита за възстановяване на дадените по този договор суми. Петчленият състав се е произнесъл кой е компетентен да се произнесе, вкл. и относно допустимостта на иска, когато той е предявен по реда на чл. 422 ГПК и кой, ако искът е недопустим, трябва да обезсили издадената заповед. Произнасянето е само за подсъдността на спора при подобно производство - на общия или административния съд, а не за допустимостта изобщо на производството по материалноправния спор, във връзка с който са повдигнати въпросите от жалбоподателя.

Трябва да бъде изяснено, също така, че чл. 422 ГПК е процесуалноправна норма, която предвижда ред за съдебно установяване на спорно вземане, която не съставлява основание на предявеното спорно вземане, т.е. исковете не са с „правно основание чл. 422 ГПК“.

Квалификацията на спорното право се определя от материалноправната норма, а тя предопределя и подсъдността. В случая претенцията е квалифицирана по чл. 92 ЗЗД от съдилищата, а реда, по който е предявена – по чл. 422 ГПК.

Относно естеството на заповедното производство и исковете за установяване на вземанията, относими са разясненията, дадени в ТР № 4/2013, обявено на 18.06.2014 г., на ОСГТК на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика. В него е изяснено, че целта на заповедното производство е не установяване на самото вземане, а само проверка дали същото е спорно и създаване на съдебно изпълнително основание за безспорно вземане, което не се изпълнява от длъжника. За разлика от отхвърлянето на иска с влязло в сила решение при прекратяване на производството по делото не се формира сила на пресъдено нещо относно вземането. С прекратяване на производството по иск, предявен по реда на чл.

4

422 ГПК, относно съществуване на вземането, за което е издадена заповед, се заличават с обратна сила последиците, които законът свързва с предявяването на иска. При прекратяване на производството по делото по иска по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист подлежат на обезсилване. (изкл. при постигната между страните спогодба). Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл.410, съответно по чл.417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист по чл.418 ГПК при прекратяване на производството по иска, е съдът в исковото производство, който е постановил определението за прекратяване. Обезсилването на заповедта за изпълнение следва да се постановява едновременно с определението за прекратяване на производството по иска.