Определение № 4321 от 10.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4321 гр. София, 10.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Розинела Янчева

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20258002103781 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Г. М. и С. П. М., срещу решение № 178 от 17.06.2025 г. по в. гр. д. № 175/2025 г. на Окръжен съд - Хасково, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 2396/2023 г. на Районен съд – Хасково по чл. 344, ал. 1 ГПК за допускане на съдебна делба.

Касаторите твърдят, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искат отмяна на решението. Няма претенция за разноски.

В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси във връзка с наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК: 1. По приложението на установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й;

2. По правомощията на въззивния съд при неточно изготвен доклад от първоинстанционния съд, в който липсват указания за страните, че е налице оборима презумпция по чл. 69 ЗС, разместваща доказателствената тежест, и задължението на въззивния съд да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства с оглед разпределяне на доказателствената тежест в тази хипотеза; 3.

Необходимо ли е да се извършва пълно и главно доказване на факт, който е неизгоден, че се е осъществил; 4. Спазен ли е принципът на доказателствената тежест – чл. 154 ГПК, с приетите от съда доказателства; 5. Начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от 1

Конституцията на Република България, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината; 6. Може ли съсобственик да придобие по давност идеалната част на друг съсобственик, когато фактически и явно владее целия имот сам, без да допусне участието на другия съсобственик, и извършва ремонти, поддръжка на целия имот без противопоставяне на другия съсобственик, и 7. Когато един от близки роднини – съсобственици, установи самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която упражнява в продължение на повече от десет години, трябва ли да извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици. Поддържат, че въпросите са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по касационната жалба З. Г. Г., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, е подал отговор, в който излага правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в жалбата касационни основания. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на поддържаните предпоставки по чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството е по делба във фазата по допускане.

С потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение № 860 от 18.11.2024 г. по чл.

344, ал. 1 ГПК, постановено по гр. д. № 2396/2023 г. на РС – Хасково, образувано по предявен от З. Г. и В. М. иск по чл. 34 ЗС и в което е конституиран като участник С. М., е допуснато извършването на съдебна делба на 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2006 г., с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ от 272 кв. м по скица и 263 кв. м по документ, с номер по предходен план: *, квартал 357, парцел *; самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** - Жилище, 123 кв. м, намиращ се в сграда № 1, разположена в поземления имот, и самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** - Гараж в сграда, разположена в същия поземлен имот, с площ от 17 кв. м, при дялове от по 1/2 идеална част за З. Г. и за В. М.. Със същото решение на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № 62 от 20.03.2017 г.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че съсобствеността между съделителите З. Г. и за В. М. е възникнала по силата на правна сделка. Изложил е, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 194 от 17.08.1994 г.

Г. И. В. и Г. Г. В. са дарили на дъщеря си В. М. и сина си З. Г. по 1/20 ид. ч. от недвижим 2 имот, представляващ 1/3 ид. ч. от парцел * в кв. 357 по плана от 1988 г. на [населено място], отреден за дворище пл. № *, при уредени регулационни сметки, заедно с първи жилищен етаж от триетажна жилищна сграда и среден гараж в приземния етаж на същата сграда, разположена в същото дворище, като посочената 1/3 ид. ч. от дворището е тяхна припадаща част. На 18.08.1994 г. е сключен договор за доброволна делба между Г. В., Г. В., В. М. и З. Г., като съсобственици на същите имоти. С този договор В. М. и З. Г. са получили в общ дял при равни квоти имотите, като за уравнение на дяловете на другите съсобственици Г. В. и Г.

В. (съпрузи) е учредено на право да ползват целия имот, докато са живи, заедно и поотделно.

Посочено е от въззивния съд, че ищецът З. Г. и ответницата В. М. са законни наследници – деца, на починалата на 07.11.1997 г. Г. В. (ползвател на имотите). Г. В. (също ползвател на имотите) - починал на 20.02.2018 г., е втори съпруг на Г. В. и баща на ответницата В. М., но не и на ищеца З. Г.. Установено е също, че В. М. и С. М. са съпрузи от 16.10.1988 г., а от 14.08.2000 г. З. Г. е в граждански брак със С. Н.. С констативен нотариален акт № 62 от 20.03.2017 г. В. М. и С. М. са признати за собственици по давност на 1/6 ид. ч. от поземления имот и на 1/2 ид. ч. от жилището и гаража в сградата, разположена в поземления имот.

При така изложените за установени фактически данни, въззивният съд е приел от правна страна, че съделителите В. М. и З. Г. са придобили равни части от описаните недвижими имоти по силата на деривативния способ на транслиране на права от прехвърлителите по посочените сделки. Това основание на придобиване на собственост и за установяване на фактическата власт върху вещта в случая признава такава и на останалите съсобственици.

Поради това всеки съсобственик е държател на идеалните части на другия съсобственик, а презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части в случая, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Изложено е, че в случая ответниците се позовават на придобивна давност по отношение частта на ищеца З. Г.. Въззивният съд обаче е приел, че същите не са доказали да са започнали да манифестират владение върху неговата част - нито в момента на придобиване на собствеността върху имотите по посочените сделки, нито на по-късен момент.

Въззивният съд е приел за установено от представените по делото писмени доказателства, съдържащи данни за влизане на ищеца в България, документи за плащане на данъци върху имота, адресни регистрации на същия именно на адреса на спорните имоти в [населено място], както и от показанията на свидетелите С. Н. и Е. Г., че ищецът З. Г. е упражнявал редовна и трайна връзка със съсобствеността си. Семейството на ищеца ежегодно се е прибирало от Италия в страната и е отсядало е в жилището в [населено място], находящо се на [улица], съобразно правата му, зачитани от ответниците. Посоченото от свидетелките С.

Н. и Е. Г. е ценено с оглед правилото на чл. 172 ГПК, поради близката родствена връзка със страна по делото. Техните показания са кредитирани като логични, последователни и обективни - резултат на непосредствени и лични възприятия, които съответстват едно 3 спрямо друго, и на събраните по делото писмени доказателства. Изложено е, че за правнорелевантния период от време няма установени конфликти и влошаване отношенията между ищеца и ответниците. В тази насока въззивният съд е съобразил обстоятелството, че именно сестрата на ищеца - ответница В. М., е кръстница на дъщеря му, както и че същата е негов пълномощник по пълномощно от 17.08.2022 г. относно участие в сделка за негов недвижим имот, обективирана в нотариален акт от 22.08.2022 г. на нотариус В. С. с район на действие РС - Димитровград. Упълномощаването е акт на особено доверие, свързан в случая с осъществяване на сделка с недвижим имот по преценка на пълномощника В. М.. Въз основа на тези съображения е прието, че до датата на упълномощаването страните по делото са били в много добри отношения, което изключва осъществяване на явна демонстрация на владение спрямо ищеца З. Г.. Последното би довело до съществено влошаване на отношенията с ответниците, каквото в действителност е настъпило след узнаването за осъщественото от тях снабдяване с констативен нотариален акт. Изложеното от свидетелите Б. Б. и И. В. не е кредитирано в насока преобръщане владението в полза на ответниците, доколкото техните показания не се подкрепят от представените писмени доказателства, които са еднопосочни с показанията на свидетелите С. Н. и Е. Г..

При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, и съдържащите се в касационната жалба и изложението към нея доводи, касационната инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението.

Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Необходимо е касаторът да е повдигнал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Едновременно с формулирането на въпроса е необходимо касаторът да обоснове и наличието на някое от допълнителните основания по смисъла на чл.

280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки касационно обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК - вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос от изложението, свързан с приложението на чл. 69 ЗС. В чл. 69 ЗС е въведена презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Когато вещта е съсобствена, отношенията се усложняват, тъй като всеки от съсобствениците има право да владее вещта, а ако я владее само един от тях, невинаги е ясно дали това владение се разпростира върху цялата вещ или само върху идеалната част на този съсобственик, а за частите на другите съсобственици той упражнява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. В ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е дадено 4 разграничение на двете хипотези, т. е. кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици. Прието е, че разграничителният критерий е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно - ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. Като пример за първата хипотеза е даден случаят, при който едно лице закупува имот, на който продавачът не е единствен собственик. Като примери за втората хипотеза са дадени наследяването (общо правоприемство) и продажбата на имот на няколко купувачи (частно правоприемство с повече от един приобретател).