Решение № 5449 от 13.08.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5449 гр. София, 13.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100505096 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 1863/05.02.2025 г., постановено по гр. дело № 45252/2023 г. по описа на СРС, 39 състав, е отхвърлен предявеният от А. В. В., ЕГН ********** срещу Столична община, БУЛСТАТ 000696327 положителен установителен иск за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ реална част от 43 кв. м. от имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр. София, р-н „Връбница“, ***, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), при съседи по кадастрална карта: ***, ***, ***, ***, с площ от 466 кв. м., стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 1085, кв. 48, парцел Х, която реална част е заключена между южната граница на УПИ № Х-1085 и улицата, при съседи: от север – УПИ Х-1085, от юг – улица, от изток – улица, от запад – УПИ ХI-4256, неправилно заснета като част от поземлен имот с идентификатор ***, собственост на Столична община, вместо като част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 350 лева, представляваща разноски по делото.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна 1 жалба с вх. № 95625/18.03.2025 г. от ищеца А. В. В. с изложени доводи за неговата неправилност поради необоснованост, тъй като първоинстанционният съд е достигнал до погрешен извод, че спорната реална част от 43 кв. м. не принадлежи към собствения му имот и същата е била застроена със сгради, също попадащи в него. Въззивникът поддържа, че съвкупната преценка на събраните по делото доказателства обосновава извод, че спорните 43 кв. м. попадат именно в собствения му имот и се владеят от него, позовавайки се на свидетелските показания и установеното от вещото лице на място по време на огледа.

Излага съображения, че в хипотезата на предявен иск за наличие на непълнота или грешка в кадастъра се дължи проследяване на регулационните планове на населеното място и начина на отразяване на спорната реална част в тях, респ. съответства ли то на установеното право на собственост, има ли придаваеми части по регулация и приложена ли е тя по възможните начини за това. Счита за доказано по делото въз основа на представените от него нотариални актове и изслушаната основна и допълнителна СТЕ, че спорният имот е имал собственик още преди 1998 г., когато за първи път е придобил идеални части от общ имот с пл. номер 987 от кв. 25а по плана на гр. София, местност „Обеля“, целият с площ от 1 250 кв. м., поради което в тежест на ответника е било да установи наличието на посоченото в АЧОС № 2271/10.09.2007 г. правно основание за придобиване на собствеността, което той не е сторил.

Предвид изложеното счита, че спорната реална част от 43 кв. м. не е следвало да бъде заснета в имот с идентификатор ***, още повече, че според изслушаната СТЕ тя попада в дворищната регулация на собствения на ищеца имот. Оспорва да е доказано уреждане на сметки по регулация и прилагане на дворищнорегулационен план, от което следва, че регулационната граница не се е превърнала в имотна и не е станала основа за последващ регулационен план, поради което за имотна граница следва да се приеме именно материализираната такава на място, доколкото КККР следва да отразява именно реалното фактическо положение на границите между имотите. По изложените съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Столична община, с който я оспорва. Излага доводи, че процесната реална част с площ от 43 кв. м. представлява част от УПИ Х-1085 (десети за пл. № 1085/кв. 48, м. „Обеля“ – 25 а стар), съставляваща 46 кв. м. и актувана като общински имот с решение № 38 по протокол № 25/30.03.2001 г. на СОС, за което на основание чл. 2, ал. 1 ЗОС е съставен АЧОС № 2271/10.09.2017 г., тъй като имотът не е имал друг собственик, посочвайки, че в тежест на ищеца е било да установи, че към момента на актуването е бил негов собственик, което той не е сторил. Счита, че от страна на първоинстанционния съд са изследвани всички необходими за изясняване на правния спор въпроси в т. ч. и правните сделки, на които се позовава ищецът, за да се легитимира като собственик на спорната реална част с площ от 43 кв. м., което той не е сторил, тъй като съгласно изслушаната СТЕ тя не е била част от стар имот с пл. № 987 от кв. 25 по плана на гр. София, кв. „Обеля“ и не е идентична с придобитите от него дялове по силата на представените 3 броя нотариални актове. Оспорва да са установени и предпоставките на наведеното при условията на евентуалност 2 възражение за придобивна давност, тъй като не са ангажирани доказателства за осъществена от ищеца фактическа власт върху спорната реална част с площ от 43 кв. м., както и демонстриране на намерение за своене, позовавайки се и на установената в чл. 86 ЗС забрана за придобиван по давност на имот държавна или общинска собственост. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а обжалваното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материалноправни норми. По отношение на неговата правилност и с оглед доводите във въззивната настоящият съдебен състав намира следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 43 кв. м. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр.

София, р-н „Връбница“, ***, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), при съседи по кадастрална карта: ***, ***, ***,

***, с площ от 466 кв. м., стар идентификатор: няма, номер по предходен план:

1085, кв. 48, парцел Х, която реална част е заключена между южната граница на УПИ № Х1085 и улицата, при съседи: от север – УПИ Х-1085, от юг – улица, от изток – улица, от запад – УПИ ХI-4256, за която се твърди да е била неправилно заснета като част от поземлен имот с идентификатор ***, собственост на Столична община, вместо като част от собствения на ищеца поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

3

За да обоснове качеството си на собственик на спорната реална част с площ от 43 кв. м., находяща се в южната част на собствения му поземлен имот с идентификатор ***, ищецът се позовава на сключени от него договори за покупко-продажба, за които са съставени описаните в исковата молба 3 броя нотариални актове, твърдейки, че същата неправилно е била заснета и отразена в кадастралната карта като част от собствения на ответника поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, вместо като част от собствения му поземлен имот. При условията на евентуалност ищецът се позовава изтекла в негова полза придобивна давност по отношение на спорната реална част, осъществявайки непрекъснато, явно и необезпокоявано владение, основано на годно придобивно основание, а именно: нотариален акт за покупко – продажба от 26.11.1998 г. От своя страна ответникът е оспорил иска при твърдението, че спорната реална част с площ от 43 кв. м. е била правилно заснета и отразена в действащата кадастрална карта като част от собствения му поземлен имот с идентификатор ***, тъй като по силата на АЧОС № 2271/10.09.2007 г., имащ за предмет: реална част от УПИ Х-1085, кв. 48, м. кв. „Обеля-25а стар“, съставляваща площ от 46 кв. м., същата е актувана като общинска собственост по регулационния план на м. ж. к. „Обеля“, кв. 25а – стар, с решение № 38 по протокол № 24/30.03.2001 г. на СОС, съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС.

Основателността на иска с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 54, ал. 2 ЗКИР се обуславя от установяване от ищеца, че е собственик на спорната реална част с площ от 43 кв. м. на посоченото от него правно основание, както и че е допусната твърдяната грешка в одобрената кадастрална карта. Във връзка с наведеното при условията на евентуалност придобивно основание - придобивна давност, отново в тежест на ищеца е да установи упражняването на явна, необезпокоявана и непрекъсната фактическа власт от негова страна върху процесния имот в продължение на пет години с намерението да го свои.

Искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е установителен и има за предмет установяването правото на собственост на ищеца върху спорната площ и установяване на грешното и заснемане в кадастралната карта. Предпоставка за неговата допустимост е наличието на спор за материалното право на собственост върху неправилно заснетата площ. В настоящия случай в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения за спор за собственост по отношение на спорната реална част с площ от 43 кв. м., както и са изложени доводи във връзка с допусната грешка при нейното отразяване в кадастралната карта, доколкото същата неправилно е нанесена като част от имота на ответника, вместо като част от имота на ищеца.

Иск за собственост на поземлен имот, когато този имот неправилно е заснет в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснет като самостоятелен имот, е допустим, дори да не е проведена административната процедура по чл. 53, ал. 1, т. 1 ЗКИР (първоначална редакция) за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри, или иск по чл. 53, ал. 2, изр.

2 ЗКИР (първоначална редакция), нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР. В производството по иск за собственост съответно по чл. 54, ал. 2 ЗКИР съдът изследва наличието на непълнота или 4 грешка в одобрената кадастралната карта чрез проследяване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. От установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост. Предмет на доказване по делото са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 3/28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, както и всички други факти, водещи до промяна на границите.