Решение № 383 от 27.03.2023, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 383 гр. Варна, 27.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Цвета Павлова

Членове:

Пламен Ат. Атанасов

Деница Добрева при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело № 20233100500198 по описа за 2023 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 88421/21.12.2022 г. на “Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, с ЕИК 200644029, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Хенрик Ибсен“ №15, ет.6, представлявано от Л.К.Д., действащо чрез юрисконсулт А. против решение №3858/08.12.2022г., постановено по гр. дело № 5810/2022 г. на ВРС.

Поддържа се в жалбата, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че вземанията, предмет на спора са погасени по давност. Поддържа, че срокът на действие на договора за кредит, от който произтичат вземанията, е три години от датата на сключването му, или е бил действащ до 28.09.2010г. От тази дата до датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 22.03.2013г. не е изтекъл петгодишен срок, при който вземанията биха се погасили по давност. Въз основа на издадения в полза на заявителя изп. лист е образувано на изпълнителното производство № 172/2013 по описа на ЧСИ рег. **** КЧСИ, което е прекратено на 18.06.2014г., поради настъпила перемпция. От тази датата обаче не е започнала да тече нова давност, в който смисъл да мотивите на съда. Поддържа, че до 26.06.2015г.(когато е прието ТР 2/2015г. по описа на ОСГТК на ВКС) давност не е текла, тъй като до приемане на това тълкувателно решението относно теченето на давностния срок е било приложимо ТР 3/1980г. на ВС. След 26.06.2015г. е започнал да тече нов давностен срок, който е прекъснат с искане на взискателя (частен праводател на ищеца) от 25.08.2020г. за присъединява към водено срещу ответника изп. производство, образувано под № 793/2018 по описа на ЧСИ рег. **** КЧСИ, а след това и на 27.08.2020г., когато е наложен запор върху банкова сметка на длъжника. Допълнително давност не е текла за времето от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. съгл. чл. 3 от ЗМДВИП. Поддържа, че кредиторът не е бездействал, а своевременно е образувал изпълнително производство за събиране на дължимите му вземанията, поради което не е допуснал давностния срок да изтече преди 1 предявяване на иска по чл. 422,ал. 1 от ГПК, които се счита предявен с подаване на заявлението.

Позовава се на извършено от първоинстанционния съд нарушение във връзка с направеното от ищеца по реда на чл. 214, ал.1 от ГПК искане от 09.11.2021г. за изменение на иска чрез неговото намаляване в частта относно претендираната наказателна лихва. Счита за неправилен отказа на първоинстанционния съд, обективиран в протоколно определение от 11.11.2022г. за допускане изменение на иска, оспорвайки доводите на съда, че се касае за едновременно изменение на основанието и размера на претенцията. Поддържа, че претендирания размер на наказателна лихва е 762,99 лева за периода 02.10.2010г. до 21.03.2013г. Въз основа на изложеното настоява за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго такова, с което да се уважат претенциите, ведно с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата М. Я. Х.а- Й. чрез адв. Х. депозира писмен отговор, с което оспорва жалбата. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е приложил ТР 2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Сочи, че по изпълнителното дело не са предприети валидни изпълнителни действия, които да са от естеството да прекъснат погасителната давност. Настоява за потвърждаване на решението.

В съдебно заседание страните не изпращат представители. С нарочни писмени становища поддържат доводите си по спора.

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В случая произнасянето на първоинстанционният съд съответства на заявената от кредитор- правоприемник на заявител с издадена по реда на чл. 417 от ГПК заповед за незабавно изпълнение, претенция за установяване на дължимостта на вземането по заповедта, представляваща редовно падежирала главница по договор за кредитна карта, ведно с мораторна неустойка.

Оплакванията на въззивника за това, че първоинстанционният съд необосновани е отказал да допусне изменение на иска за мораторна неустойка не могат да бъдат споделени. Тъй като определението, с което е оставено без уважение искането на ищеца по реда на чл. 214, ал.1 от ГПК за изменение на иска за мораторна неустойка, не подлежи на самостоятелно обжалване (ТР1/2013г. на ОСГТК на ВКС ), преценката за неговата законосъобразност се извършва във въззивното производство при наведени оплаквания. В случая първоначално по делото е заявен и приет за разглеждане иск за наказателна лихва за периода 1154, 03 лева за периода 18.07.2009г. до 28.09.2010г. С нарочна молба ищецът е поискал изменение на иска, заявявайки предявяването му в размер на 762, 99 лева за периода 2.10.2010г. до 21.03.

2013г.

С изменението на иска по реда на чл. 214, ал.1 от от ГПК ищецът въвежда ново основание, нов петитум или нова страна по висящ процес. Ново основание ищецът добавя, когато се позовава на друг юридически факт за правата си в сравнение с този, посочен в исковата молба. Нов петитум страната заявява, когато вместо, или наред с първоначалния петитум отправя до съда ново искане за защита. С ТР 3/2014 на ОСГТК на ВКС (т.11 б) е дадено задължително за съдилищата разрешение, че в производството по иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго 2 основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. В случая, чрез въвеждане на нов период, за който е начислена наказателната лихва ищецът практически се домогва да посочи ново основание на вече предявената претенция, което е недопустимо. Евентуален осъдителен иск за това вземане страната не е предявила. С оглед постановките на горепосочения тълкувателен акт отказът на съда да допусне изменение на иска се явява законосъобразен.

Оплакванията във въззивната жалба относно правилността на решението се свеждат до приложение на института на давността, за което ответникът своевременно е релевирал възражение.

Изяснено е пред първата инстанция, че между ответницата и кредитора „Кей Би Си Банк България“ (с предходно наименование „Райфайзенбанк България“ ЕАД) е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за издаване на национална кредитна карта „Рай Карт“ от 28.09.2007г., по силата на който кредитора „Райфайзенбанк България“ ЕАД е издал на ответницата кредитна карта с уговорен кредитен лимит в размер на 3000 лева. Срокът на договора е уговорен на 3 години, като в споразумението се съдържат и уговорки по отношение на неговото автоматично подновяване. Съобразно разпоредбата на чл. 40, т.1 договорът следва да бъде подновен автоматично, като към момента на изтичане на срока картодържателят е погасил всички свои задължения към кредитора. В случая от заключението на съдебно – счетоводната експертиза на вещото лице С. се установява, че към момента на изтичане на уговорения в чл. 40, т. 1 тригодишен ответницата се е намирала в неизпълнение, поради което не е настъпил предвидения от страните в чл. 39 от договора юридически факт, при който действието на споразумението се счита за автоматично подновено. Следователно договорът се счита прекратен с изтичане на тригодишен срок от неговото сключване- 28.09.2010г. От тази дата цялото неиздължено вземане за главница в неоспорен размер от 3000 лева става изискуемо и по отношение на него започва да тече погасителна давност (чл. 114, ал.1 от ЗЗД). За вземания за неиздължена главница приложение намира общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, който въпрос е изяснен в практиката/ решение №83/26.05.2017г. по търг. дело №50394/2016 ГК; решение №161/08.02.2016г. по търг. дело №1153/2014, 2 -ро ТК/.

Основанията за прекъсване на давността за изчерпателно уредени в разпоредбата на чл. 116 от ЗЗД и са свързани или с поведение на длъжника, манифестиращо съзнание за съществуващ дълг (ТР 4/2019г. на ОСГТК), или с активно поведение на кредитора по предявяване на вземането или предприемане на принудителни действия по неговото удовлетворяване- чл. 116 б.“а“ и б „б“ от ЗЗД. С предявяване на заявлението за издаване заповед за изпълнение давността се прекъсва и спира да тече докато трае съдебното производство за установяване на вземането (чл. 115, б. „ж“ ЗЗД). Самото исково производство, ако искът за установяване на вземането е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, се счита за образувано от датата на подаване на заявлението съгласно предвиденото в чл. 422, ал. 1 от ГПК обратно действие. Следователно от образуване на производството чрез подаване на заявлението до влизане в сила на решението по установителния иск давността за вземането е спряна и не тече. При уважаване на иска започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна (чл.117, ал. 2 от ЗЗД). Извършените в хода на предприетото предварително изпълнение действия въз основа на нестабилизираното изпълнително основание нямат значение за прекъсване на давността, тъй като, както се посочи по-горе, тя е спряна докато тече процеса по чл. 422, ал.1 от ГПК, чието начало съвпада с датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта.

В случая от датата на изискуемостта на задължението -28.09.2010г. до датата на 3 подаване на заявлението за издаване на заповед на парично задължение по чл. 417 ГПК на 22.03.2013г. не е изтекъл петгодишния срок, след който вземането е изсрочено по давност.

При тези данни съдът приема искът за главница в размер на 3000 лева по договора за кредит за доказан и основателен.

По вземането за наказателна лихва : Съгласно чл. 30 от договора върху надвишения кредитен лимит до окончателното му издължаване банката начислява наказателна лихва в размер на лихвата по чл. 5, увеличена с осем пункта. Възнаградителна лихва по чл. 5 възлиза на 18% на годишна база. Ищецът претендира установяване на вземане за лихва за периода 18.07.2009г. до 28.09.2010г. Вещото лице по допуснатата ССчЕ е установило дължима наказателна лихва само за периода от 2.10.2010г. до 21.03.2013г., като за предходен период е отчело извършено погасяване.

При тези данни следва да се приеме, че исковата претенция за наказателна лихва се явява недоказана по основание.

С оглед на изложеното обжалваното решение следва да се отмени в частта, в която е отхвърлен иска за главница за сумата от 3000 лева, като се потвърди в частта, в която е отхвърлен иска за наказателна лихва.

С оглед изхода от спора обжалваното решение следва да се измени в частта за разноските, като на ищеца се присъдят разноски за пред първата инстанция съобразно приетия за основателен от въззивния съд материален интерес и при определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 180 лева по чл. 25, ал. 2 от НПП, в общ размер на 397, 09 лева за исковото и в размер на 233, 74 лева за заповедното производства. На ответника също се следват разноски в първоинстанционното производство съобразно отхвърлената част от иска в размер на 138,90 лева и за заповедното производство в размер на 115, 20 лева, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.