Решение № 165 от 13.05.2026, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 165 гр. Русе, 13.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Аглика Гавраилова

Членове:

Палма Тараланска

Виржиния Караджова при участието на секретаря Ева Димитрова като разгледа докладваното от Аглика Гавраилова Въззивно гражданско дело № 20264500500212 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

„АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ЕООД, ЕИК 203374133със седалище и адрес на управление бул.“България“ №81В, чрез пълномощника юрк.К. Х., е обжалвало решение №1817/14.12.2025г. на Районен съд-Русе, постановено по гр.д.№5180/2024г., с което съдът е отхвърлил иска му против И. Ц. И..В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения. Иска се въззивният съд да отмени решението и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендират се разноски за двете инстанции.

Въззиваемият И. Ц. И., от гр.Ветово, обл.Русе, не е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл.263 ГПК. В съдебно заседание назначеният му особен представител адв.Ю. Д., от АК-Русе, изразява становище за неоснователност на жалбата. Алтернативно излага съображения, че искът е основателен само „досежно чистата стойност по кредита“.

Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е допустима и подлежи 1 на разглеждане.По същество жалбата е частично основателна.

С обжалваното решение, постановено по гр.д.№5180/2024г. по описа на РРС, първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД против И. Ц. И. искове по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане за сумата в общ размер на 3046,62лв., от която 1000лв главница по Договор за паричен заем Кредирект №307421/30.04.2019г. сключен между „Сити кеш“ООД-заемодател и И. Ц. И.-заемател, 204,61лв. договорна лихва за периода от 30.04.2019г. до 29.02.2020г., 258,68лв. лихва за забава от 29.02.2020г. до 22.04.2024г., 681,94лв такси по Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити Кеш“-ООД и 901,39лв неустойка по чл.6.2 от ДПК/Договора за потребителски кредит/.

По делото е установено, че за процесните суми ищеца е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№2265/2024г. на РРС. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47,ал.5 ГПК, поради което съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си.Искът е предявен в законоустановения срок.

В първоинстанционното производство е представен Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022г., по силата на който „Сити Кеш” ООД - цедент, е прехвърлило възмездно на “АПС Бета България” ЕООД цесионер, вземанията си, описани в Приложение №1, между които и вземанията по Договор за паричен заем Кредирект№307421/30.04.2019г.

Първоинстанционният съд е приел, че не е установено по делото длъжникът да е уведомен за цесията, а за да бъде уважен установителният иск на „АПС Бета България” ЕООД, е необходимо да бъде изпълнена процедурата по надлежното съобщаване за прехвърляне на вземането на длъжника. В случая не е налице уведомяване на длъжника преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за цесията от 13.01.2022г., поради което тя няма действие по отношение на него. За него старият кредитор - “Сити Кеш” ООД е единственият кредитор и цесионният договор от 13.01.2022г. с нищо не го обвързва. Съдът е приел, че макар да е загубил качеството си на кредитор по отношение на цесионера- “АПС Бета България”ЕООД, цедентът „Сити Кеш” ООД се счита за кредитор до съобщаването на цесията не само спрямо длъжника, но и по отношение на третите лица. Поради това уведомяването на длъжника по кредита за извършената цесия от 13.01.2022г. едва с получаване на препис от исковата молба е ирелевантно, тъй като съгласно чл.422, ал.1 ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предвид това съдът е счел, ч е ищецът ,,АПС Бета България”ЕООД не е материалноправно легитимиран да предяви установителен иск за съществуване на вземането му срещу ответника по Договор за паричен заем Кредирект №307421/30.04.2019г. и предявеният на основание чл.422 ГПК иск следва да се отхвърли като неоснователен.

2

Въззивният съд намира, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че ищецът не е материалноправо легитимиран да предяви иска, поради неуведомяване на ответника за цесията. Искът по чл.422 ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението, а приложение към исковата молба е и договора за цесия от 13.01.2022г., уведомлението за цесията и пълномощното от цедента на цесионера да уведомява длъжниците за цесията.

В трайно установената съдебна практика се приема, че цесията е надлежно съобщена на длъжника с връчване на уведомлението с исковата молба – в този смисъл решение № 123/24.06.2009г. по т.д. № 12/2009 г. II ТО на ВКС, според което уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК – вж. и решението по т.д. №2352/13г. II ТО, ТК. На следващо място, задължението на цедента, визирано в чл. 99, ал. 4 ЗЗД да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е., срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на такова за прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че въззиваемият е заплатил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма данни и не се твърди, че заемателят И. е платил преди връчване на преписа от исковата молба на различно от цесионера лице. Не на последно място, в производството по чл. 410 ГПК, при установяване на частното правоприемство в лицето на заявителя, не е необходимо установяване на изискуемост /арг. от чл. 418, ал.3 ГПК/, а единствено съобщаването на цесията на длъжника, което на общо основание може да бъде сторено и с исковата молба /арг. т.4г и т.11 ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013 на ОСГТК на ВКС/. Поради горното, настоящият състав на съда намира, че решаващия извод на първата инстанция за отхвърляне на исковете е неправилен.

С оглед разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК доколкото сключения договор е с потребител, съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договора. Безспорно е по делото, че между „Сити Кеш” ООД и И. Ц.

И. е сключен Договор за паричен заем Кредирект при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, по силата на който „Сити Кеш” ООД е предоставило на И. Ц. И. заем в размер на 1000 лв., с ГЛП 40.05 % и ГПР 47.74 %. Договорът за паричен заем Кредирект №307421/30.04.2019г. е такъв за предоставяне на финансови услуги от разстояние чрез средства за комуникация от разстояние.

От представените с исковата молба лог файлове е установено постигнато съгласие между страните за сключване на договора. Потребителят чрез отдалечен достъп на онлайн платформа чрез Mozilla/5.0 (Linux; Android 3

8.0.0 е посетил сайта на заемодателя и следвайки стъпките на установената форма за кандидатстване за кредит на сайта е подал заявка за кредит, като е избрал първоначално сума на заема на стойност 1200лв. с период на погасяване 10 месеца. Съгласил се е с Общите условия и е приел Декларацията за обработка на лични данни. Посочил е мобилен телефонен номер и имейл адрес. На посоченият имейл системата автоматично е изпратила СЕФ. Заемоискателят се е идентифицирал с ЕГН и лична карта, в резултат на което е създадена заявка номер 413864. Потребителят е посочил две лица за контакт с посочени телефонни номера, след което е избрал нова сума на заема на стойност 1000 лв. Отново системата автоматично е изпратила СЕФ, като след верифициране на клиента и извършени справки кредитът е одобрен и е наредено плащане по Easy Pay, съобразно избрания начин за получаване на парите. Доколкото в случая не е необходимо страните да подпишат договора, тяхното електронно изявление е достатъчно, за да се обективира съгласие като при спазване на посочените предпоставки, следва да се приеме, че е спазена формата за действителност на Договора за паричен заем Кредирект. Налице е подписан електронен документ, чиято доказателствена сила е такава, каквато законът придава на подписаният писмен документ. Съгласно разпоредбата на чл. 184, ал. 1 ГПК електронният документ се представя по делото върху хартиен носител в заверен от представилата го страна препис, като възпроизвеждането му на хартиен носител не променя характера му на електронен документ / Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV ГО/.

За ответника е възникнало задължението да върне сумата по посочения в договора начин, с дата на последно плащане -02.03.2020г., съгласно погасителен план, инкорпориран в договора, като е посочено, че общата дължима сума е 1237,99лв. Съгласно разпоредбата на чл.6.1 от договора заемателят се е задължил в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума да предостави обезпечение отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция, а според чл.6.2 при неизпълнение на чл.6.1 - дължи на заемодателя неустойка в размер на 1102,01лв. В чл.6.3 от договора е предвидено, че с усвояването на заемната сума заемателят се съгласява изрично ползването на финансовата услуга да започне преди изтичането на срока за отказ.

Безспорно е по делото, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Ответникът-въззиваем в настоящото производство, има качество качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, при наличие на следните предпоставки: договорът да е сключен с потребител и да липсва индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички 4 държави от ЕС система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика /включително и при финансова услуга/, от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. В случая, начинът на договаряне категорично изключва формиране воля на страните по всяка една от клаузите на договора, част от които са и във вреда на потребителя, нарушават значително равновесието между правата и задълженията на търговеца и клиента и не отговарят на изискването за добросъвестност /чл. 143 от ЗЗП/. В договора не е разписана ясно от страна на кредитора методиката на формиране на ГПР и ГЛП, поради което кредитополучателят не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, поставящ го в неравноправно положение спрямо насрещната страна.

Нещо повече, в случая, безспорно се установява, че в погасителния план е включена и договорената в чл.6.2 неустойка за непредставяне на поръчител или банкова гаранция в 3-дневен срок, възлизаща на 1102,01лв, а тази сума несъмнено представлява разход, който е следвало да бъде включен в посочения в договора ГПР. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които той се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание, според чл. 11 ЗПК следва да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент той следва да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри. В случая, макар на пръв поглед ГПР да отговаря на изискването да не надвишава петкратния размер на законната лихва /47.74%/, след добавяне и на сумата за неустойка-1102,01лв., той нараства значително над този процент. В договора е уговорено дължимата неустойка да се разсрочи и да се изплаща едновременно с погасителната вноска по заема, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР.