Решение № 855 от 15.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 855 гр. София, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20231110168369 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и сл.

Образувано е въз основа на искова молба на С. Г. Й. с ЕГН **********, адрес ., съдебен адрес . (ищца), действуваща чрез упълномощения процесуален представител адвокат К. С.. Ищцата твърди, че през 2010 г. ответното дружество се е снабдило с изпълнителен лист срещу нея по ч. гр. дело № 4072 по описа на Софийския районен съд, 88-и състав, въз основа на който образувал изпълнително дело. Съдебният изпълнител предприел действия по проучване на имуществото й, които действия обаче не прекъсвали течението на погасителната давност. Липсвала надлежно връчена на ищцата покана за доброволно изпълнение, което опорочавало изпълнението. На 02. 07.

2012 г. била наложена възбрана върху недвижимия имот на ищцата. След това в продължение на две години не били извършвани изпълнителни действия спрямо ищцата, поради което изпълнителното производство се прекратило на 02. 07. 2014 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. След това на 02. 07. 2019 г. изтекла и погасителната давност. Позовава се на тълкувателната съдебна практика. Иска от съда да установи, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата 3 816 лева и 90 стотинки, представляваща главница за топлинна енергия, сумата 1 278 лева и 72 стотинки, представляваща мораторна лихва за забава за периода 01. 05. 2004 г. – 19. 03. 2009 г., както и сумата 394 лева и 78 стотинки, представляваща разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 25. 06. 2010 г. по ч. гр. дело № 4072 по описа на Софийския районен съд, 88-и състав, за 2009 г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „.“ ЕАД с ЕИК ., седалище и адрес на управление ., действуващ чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт С.Р.. Ответното дружество оспорва предявения иск като процесуално недопустим с доводи за липса на висящо изпълнително производство, по което ищцата да е длъжница и съответно липса на правен интерес. По същество оспорва предявения иск като неоснователен с доводи, че редовно е подавало молби за извършване на актуално имуществено проучване и 1 налагане на съответните обезпечителни мерки, а именно запор на трудово възнаграждение или пенсия, запор на банковите сметки, опис и оценка на движими вещи. Освен това ответното дружество било възложило по реда на чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител и правомощия той да извършва изпълнителни действия по собствена инициатива. Позовава се на тълкувателната съдебна практика и обобщава, че течението на погасителната давност е било многократно прекъсвано. Позовава се и на казуалната съдебна практика относно искането за нов изпълнителен способ след настъпването на „перемпцията“, но преди изтичането на погасителната давност. Прави извод, че течението на погасителната давност е било многократно прекъсване в рамките на изпълнителното производство. Позовава се на спирането на течението на погасителната давност при действието на извънредното законодателство от 2020 г.

Иска от съда да прекрати делото, евентуално да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК. Исковата молба е подадена чрез надлежно упълномощен процесуален представител и отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Представеният заверен препис от издаден изпълнителен лист доказва наличието на правен интерес на ищцата да води отрицателен установителен иск, понеже съдебният изпълнител не може да прилага служебно института на погасителната давност. Поради тези съображения исковата молба е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.

В тежест на ищцата е да докаже наличието на правен интерес да предяви отрицателния установителен иск, както и точния момент, от който е отпочнала да тече погасителната давност – влизането в сила на заповедта за изпълнение. В тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване твърдените от него основания за прекъсване на давността.

От събраните в хода на първоинстанционното съдебно дирене доказателствени материали съдът приема за установена следната фактическа обстановка. На 25. 06.

2010 г. срещу ищцата бил издаден изпълнителен лист в полза на ответника въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение от 88-и състав на Софийския районен съд по ч. гр. дело № 4072 по описа му за 2009 г. за следните парични задължения: сумата 3 816 лева и 90 стотинки, представляваща главница, сумата 1 278 лева и 72 стотинки, представляваща законна лихва за забавата от 01. 05. 2004 г. до 19. 03. 2009 г., ведно със законната лихва от 16. 05. 2009 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 394 лева и 78 стотинки, представляваща разноски по делото. На 02. 09. 2010 г. ответникът подал молба за образуване на изпълнително производство въз основа на така издадения изпълнителен лист, въз основа на която било образувано изп. дело № 20108380404646 по описа на частния съдебен изпълнител М.Б., рег. номер 838, ареал на действие Софийския градски съд. С молбата за образуването на изпълнителното дело ответникът поискал от съдебния изпълнител да „предприеме изпълнителни действия за събиране на вземането ни“, като му възложил на чл. 18, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ) да „определи начина на изпълнението“.

Съдебният изпълнител изпратил съобщения за налагането на запори върху вземанията по банкови сметки на ищцата, като три от запорните съобщения се върнали от съответните търговски банки с отбелязвания, че банковата сметка на ищцата няма 2 достатъчно авоари, от които да се изпълнят паричните задължения, а освен това имало и предходни наложени запори (последното от тези запорни съобщения постъпило в кантората на съдебния изпълнител на 15. 09. 2010 г.). След това на 30. 06. 2012 г. съдебният изпълнител поискал от Службата по вписванията да впише възбрана върху недвижим имот на ищцата. Възбраната била вписана. На 02. 10. 2023 г. съдебният изпълнител издал постановление, с което прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На 25. 10. 2023 г. той изпратил съобщения за служебно вдигане на наложените запори.

Тази фактическа обстановка първостепенният съд прие за установена въз основа на приобщения заверен препис от изп. дело № 20108380404646 по описа на частния съдебен изпълнител М.Б.. Страните нито твърдят, нито са представили доказателства да са били образувани други изпълнителни дела въз основа на същия изпълнителен лист.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните фактически и правни изводи. Според чл. 116, б. „в“ ЗЗД течението на погасителната давност се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение.

Според разясненията, дадени с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г., при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Под предприемане на действия на принудително изпълнение, съответно извършване на изпълнителни действия, които изграждат изпълнителни способи, законът има предвид отправянето на волеизявления от кредитора до съдебния изпълнител за прилагането на съответни изпълнителни способи (например запор на вземания по банкови сметки, запор на моторно превозно средство, опис на движимо или недвижимо имущество и др.). За прекъсването на течението на погасителната давност е ирелевантно в кой точно момент съдебният изпълнител е пристъпил към извършването на изпълнителните действия, които изграждат съответния способ, както е ирелевантно и дали те са били успешно приложени или не. Прекъсва течението на погасителната давност и всяко предприето от съдебния изпълнител изпълнително действие при наличието на възлагане по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ (съгласно вече цитираната т. 10 от съответния тълкувателен акт).

Във връзка с приложимата погасителна давност съдът държи сметка, че изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение. По делото липсват доказателства за точния момент на влизането й в сила. При това положение съдът следва да я приеме за установена въз основа на косвено доказателство – датата на изпълнителния лист, който не би могъл да бъде издаден преди влизането на заповедта за изпълнение в сила (понеже заповедта е по чл. 410 ГПК). Следователно за начален момент за течението на погасителната давност следва да се приеме 25. 06. 2010 г. Настоящият съдебен състав приема, че с влизането на заповедта за изпълнение в сила въпросът за съществуването на притезанията по нея не може повече да бъде пререшаван между страните (освен в случаите на извънреден контрол по чл. 423 и чл. 424 ГПК). При това положение влизането на заповедта за изпълнение в сила има аналогичен ефект с този на влизането в сила на съдебно решение. Затова и следва да се приеме, че по отношение на влязлата в сила заповед за изпълнение намира приложение правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и че установените с нея задължения се погасяват с петгодишна давност. В сходен смисъл е актуалната съдебна практика, която настоящият съдебен състав споделя (решение № 3, постановено на 4.02.2022 г. по гр. дело № 1722 по описа на ВКС, IV г. о., за 2021 г.).

3

В настоящия случай с молбата от 02. 09. 2010 г. ответника течението на погасителната давност е било прекъснато с поисканите от ответника изпълнителни действия и възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Предприетите въз основа на това възлагане от съдебния изпълнител действия, които изграждат изпълнителни способи, а именно налагането на запори върху вземанията по банкови сметки на ищцата и налагането на възбрана върху неин недвижим имот, също са прекъснали течението на погасителната давност. Последното прекъсване е това на изпращането на съобщението за налагане на възбрана на 30. 06. 2012 г. След това ответникът нито е искал предприемането на изпълнителни действия, нито такива са били предприети от съдебния изпълнител въз основа на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Следователно течението на приложимата петгодишна погасителна давност повече не е било прекъсвано.

Настоящият съдебен състав намира за неприложими към разглеждания случай разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 2023 г. по тълк. дело № 3 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС. Но дори и това тълкувателно решение да можеше да намери приложение към разглежданото изпълнително дело, което е било образувано преди постановяването му, то приложимата петгодишна погасителна давност отново е изтекла. Това е така, защото от 26. 06. 2015 г. насетне са изтекли повече от пет години, в които не са били предприемани действия на принудително изпълнение, в това число и отчитайки периода на спиране на течението на погасителната давност през време на извънредното положение през 2020 г. Поради тези съображения настоящият съдебен състав приема, че паричните задължения по изпълнителния лист са погасени по давност. Предявеният иск е основателен.

Разноски. При този изход на делото съдът трябва да присъди в полза на ищцата сторените от нея деловодни разноски. Те се изразяват в държавната такса в размер на 219 лева и 62 стотинки и уговореното и реално заплатено адвокатско възнаграждение (л. 6 от делото) в размер на 700 лева. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ответника е неоснователно. Макар и делото да не се отличава с каквато и да било фактическа или правна сложност, съобразявайки съдебната практика, според която „е налице хипотеза на разгледани обективно съединени искове по чл. 439 ГПК за установяване несъществуването на всяко отделно отричано вземане, предмет на принудително изпълнение, макар вземанията да са изпълнявани в един общ изпълнителен процес“ (решение № 195 от 25.11.2024 г. на ВКС по т. дело № 1964/2023 г., II т. о., и цитираната в него съдебна практика), както и съобразявайки правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, първостепенният съд намира, че уговореното адвокатско възнаграждение не надвишава сбора от нормативноустановените минимални размери на адвокатските възнаграждения за всеки един от предявените искове.