Определение № 1531 от 05.06.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1531 гр. София, 05.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Галина Иванова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Евгений Стайков Касационно търговско дело № 20238002901790 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Месокомбинат Варна“ АД и „Плаза мийт къмпани“ ООД срещу решение № 175 от 25.05.2023 г., постановено по в.т.д. № 475/2022 г. на Варненски апелативен съд, ІІ състав, с което е потвърдено решение № 108/24.03.2022 г. по т.д. № 992/2020 г. на Варненски окръжен съд, ТО. С първоинстанционното решение на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е обявен за недействителен спрямо държавата, представлявана от НАП, сключеният между „Месокомбинат Варна“ АД и „Плаза мийт къмпани“ ООД договор от 06.12.2019 г., обективиран в нот. акт № 164, т. II, нот.д. № 425/2019 г. на Нотариус № 205.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че прилагайки неправилно правилата за доказателствената тежест, въззивният състав необосновано е приел, че първият ответник „Месокомбинат Варна“ АД се е разпоредил с процесния имот с намерение да увреди публичния взискател. Сочи се, че от факта, че атакуваната сделка е сключена след връчване на ревизионния акт, не може да се обоснове извод за наличието на субективния елемент на фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, както и че предявеният иск е останал недоказан. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения от НАП иск срещу „Месокомбинат Варна“ АД и „Плаза мийт къмпани“ ООД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно 1 обжалване на въззивното решение. Поставени са следните правни въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

„За приложението на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК във връзка с установяване намерението за увреждане на публичния взискател, като елемент на фактическия състав на посочената норма“ и „Следва ли ищеца по предявен иск по чл. 216, ал. 1, т.

4 ДОПК да установи намерението за увреждане на публичния взискател, като елемент на фактическия състав на посочената норма?“.

Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 436/22.12.2011 г. по гр.д. 308/2011 г. на IIІ г.о.; решение № 27/28.02.2013 г. по т.д. 410/2012 г. на II т.о., както и в противоречие с решение №1275/01.05.2016 г. по в.гр.д. № 1419/2016 г. на САС. Не се излагат доводи в подкрепа на посоченото в изложението основание за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 2 ГПК.

В срока по чл.287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от Национална агенция по приходите, в който се сочи, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Твърди се, че въпросите не съответстват на установените по делото обстоятелства и че не са решени в противоречие с практиката на ВКС.

Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Варнески апелативен съд е потвърдил решение

№ 108/24.03.2022 г., постановено по т.д. № 992/2020 г. на

Варненски окръжен съд, с което на осн. чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е обявен за недействителен спрямо държавата, представлявана от Национална агенция за приходите, сключеният между „Месокомбинат Варна“ АД, в качеството на продавач и „Плаза мийт къмпани“ ОДД, в качеството на купувач, с намерение за увреждане на публичен взискател, договор от 06.12.2019 г., обективиран в нот. Акт № 164, т. II, нот.д. № 425/2019 г., на Нотариус № 205, за покупко-продажба на недвижими имоти: поземлен имот, идентификатор ***, находящ се в с. Яребична, общ Аксаково, обл. Варна, с площ от 2 139 кв.м., при граници: ПИ идентиф. ***, ПИ идентиф. ***, ПИ идентиф. ***, ПИ идентиф. *** и ПИ

2 идентиф. ***, ведно с построеното в него предприятие за преработка на червени меса и кланица, идентификатор ***, със застроена площ 819 кв.м.,по удостоверение за въвеждане в експлоатация, а по скица, със застроена площ 906 кв. м., етажи 1, предназначение: друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда.

Въззивният състав е приел за установени по делото следните релевантни за спора факти:

- с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 164, том II, нот. д. № 425/06.12.2019 г. „Месокомбинат Варна“ АД е продало на „Плаза Мийт Къмпани“ ООД процесните недвижими имоти в с. Яребична, общ. Аксаково, обл.

Варна, предмет на иска с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК;

- със заповед от 03.04.2019 г. на НАП е възложено извършването на ревизия на „Месокомбинат Варна“ АД, обхващаща дължимия корпоративния данък на дружеството за периода 01.01.2011 г. - 31.12.2016 г. и дължимия данък добавена стойност за периодите 01.10.2012 г. - 31.01.2015 г.; 01.11.2011 г. - 31.08.2012 г.;

01.03.2015 г. - 31.10.2016 г. и 01.12.2016 г. - 31.12.2016 г., със срок на извършване на ревизията - три месеца от връчване на заповедта. Издадената Заповед от 03.04.2019 г. е връчена на ревизираното лице по имейл на 16.04.2019 г.;

- със заповед от 15.07.2019 г. срокът за завършване на ревизията е продължен до 16.09.2019 г., което е съобщено на „Месокомбинат Варна“ АД по имейл на 13.08.2019 г.;

- за констатациите от ревизията е изготвен Ревизионен доклад № Р22002219002165-092-001/04.10.2019 г., който е връчен по електронен път в ИС „Контрол“ на ревизираното лице на 14.10.2019 г.;

- в резултат на извършената ревизия е издаден Ревизионен акт № 22002219002165-091-001/21.11.2019 г., с който са установени задължения за довнасяне общо в размер на 298 050.53 лв. и лихви за просрочил в размер на 237 401.02 лв. Актът е връчен на „Месокомбинат Варна“ АД електронно на 21.11.2019 г.;

- срещу издадения РА е била подадена жалба от ревизираното лице. Постановено е решение № 546/06.04.2020 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчноосигурителна практика“ на НАП, с което РА е потвърден в оспорената му част.

Впоследствие срещу решението е депозирана жалба от „Месокомбинат Варна“ АД и е образувано адм.д. № 4621/2020 г., на АССГ. С решение № 3357/21.05.2021 г. жалбата на „Месокомбинат Варна“ АД е отхвърлена, а решението е влязло в сила на 10.11.2021 г.;

- с разпореждане за присъединяване от 12.12.2019 г. по изп.д. № 170213164/2017 г. е допуснато присъединяването на публичен взискател в изпълнителното производство за публични задължения на „Месокомбинат Варна“ АД 3 в размер на 298 050.53 лв. - главница и 239 139.72 лв. - лихви към 12.12.2019 г. Същото е връчено на „Месокомбинат Варна“ АД на 11.05.2020 г.;

- от постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки от 14.05.2020 г. е видно, че единственото имущество, собственост на ревизираното лице е т.а „Мерцедес Бенц“, модел „Спринтер“, ДК № В1513ВС, година на производство 2005 г., върху който е наложен запор. Запор е наложен и върху банкови сметки на „Месокомбинат Варна“ АД в четири банки.

В мотивите на обжалваното решение е подчертано, че фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване относителна недействителност на сделка, извършена от длъжника по публично вземане на държавата, включва както обективен елемент - наличие по отношение на длъжника на публично задължение, установено с влязъл в сила административен акт или съдебно решение, и разпоредителна сделка с имущество на длъжника, сключена след датата на установяване на публичното задължение или след датата на връчване на заповедта на ревизия, така и субективен елемент - намерение на длъжника да увреди публичния взискател.

С касационната жалба не се оспорват фактическите и правните изводи на въззивния състав относно наличието обективните елементи на състава по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а именно, че атакуваната сделка е сключена след датата на връчване на заповедта за извършване ревизия на търговеца -16.04.2019 г., както и че публичното задължение на „Месокомбинат Варна“ АД е установено с влязъл в сила административен акт. Касаторите не оспорват въззивното решение и в частта му, с която са приети за неоснователни възраженията на ответниците за ненадлежното връчване на заповедта за възлагане на ревизията.

С оглед оплакването на касаторите по отношение на правния извод на съда за наличие на намерение за увреждане на публичния взискател, и съобразно разпоредбата на чл. 290, ал. 2 ГПК, от значение за касационното производство са съображенията на въззивния състав относно субективния елемент от състава по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК.

Съдът е посочил, че намерението за увреждане, не се предполага, а подлежи на доказване от ищеца. Позовавайки се на практиката на ВКС - решение № 27/28.02.2013 г. по т.д. № 410/2012 г. на II т.о., апелативният съд е отразил, че естеството на намерението за увреждане (animus nocendi) няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Акцентирано е, че този факт трудно би се доказал при пряко доказване, а почесто следва това става при косвено доказване на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане.

Въз основа на изложените по-горе принципни постановки относно 4 установяването на намерение за увреждане по смисъла на чл. 216, ал.1, т. 4 ДОПК, съдът е посочил, че в случая, намерението на длъжника за увреждане на своя кредитор се установява от обстоятелството, че процесният договор за покупко-продажба на недвижими имоти е сключен на 06.12.2019 г., т. е. след като на 21.11.2019 г. на длъжника-продавач електронно е бил връчен Ревизионен акт № 22002219002165-091001/21.11.2019 г. Като релевантен за спора съдът е отчел и факта, че видно от представените по делото доказателства ответникът „Месокомбинат Варна“ АД не е разполагал с друго имущество, различно от прехвърленото, с което да покрие задължението си към ищеца. Обосновал е извода, че чрез процесната атакувана сделка, задълженото дружество се е лишило от единствения си актив, който би могъл в определена презумптивна степен да обезпечи събирането на публичните му задължения. Според съда в подкрепа на знанието за увреждане е и фактът, че при сключване на сделката прехвърлителят е направил изявление за наличие на публични задължения в особено големи размери. Въззивната инстанция е взела предвид и обстоятелството, че по делото няма твърдения, още по – малко не са ангажирани доказателства, и за евентуално превеждане на получената при продажбата цена за намаляване задълженията на първия ответник към ищеца. След съвкупната преценка на всички доказателства за поведението на първия ответник съдът е приел, че намерението му за увреждане на фиска е установено и доказано, което обуславя основателност на предявения от НАП иск.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В изложението не са посочени съображения относно поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Независимо от това, следва да се отбележи, че въззивното решение нито е нищожно, нито е вероятно недопустимо, тъй като е постановено от законен състав на въззивната инстанция в рамките на предмета на спора, очертан с исковата молба. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като изводите на въззивния съд относно наличието на обективните и на субективния елементи на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.