Определение № 2552 от 27.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2552 гр. София, 27.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Марио Първанов Касационно гражданско дело № 20238002103804 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „СГП Комерс“ ЕООД , със съдебен адрес град София, подадена чрез адвокат Д. Л., срещу решение № 328 от 25.05.2023 г. по в.гр.д . № 971/2022 г. на Софийския окръжен съд, с което е отменено изцяло решение № 113 от 04.12.2020 г. по гр.д. № 264/2019 г. на Районен съд – Пирдоп, и вместо това касаторът е осъден на основание чл. 200, ал. 1 КТ да заплати на всеки от ищците – В. З. И., К. Н. И. и Г. Н. И. по 25 000 лв., частично предявени от 60 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие смъртта на Н. Г. И., настъпила на 07.04.2015 г. в резултат на трудова злополука, ведно с лихва за забава от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумите. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.

Ответниците по касационната жалба В. З. И., К. Н. И. и Г. Н. И., и тримата със съдебен адрес град София, чрез адвокат С. Н., оспорват касационната жалба. Поддържат, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество - жалбата е неоснователна. Направено е искане за присъждане на направените разноски.

Въззивният съд е приел, че са предявени искове по чл. 200 КТ, с които се претендира обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на съпруга на В. З. И. и бащата на К. Н. И. и Г. Н. И., настъпила в резултат на трудова злополука. Отговорността по чл. 200 КТ е безвиновна - работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука независимо от това дали негов орган или друг негов работник има вина за случилото се. Установено е, 1 че пострадалият към датата на злополуката се е намирал в трудово правоотношение с ответното дружество, обявено за съществуващо в по-късен момент с постановление на инспекцията по труда по чл. 405а КТ, като през време и във връзка с извършваната работа е получил внезапно увреждане на здравето - тежка черепно-мозъчна травма, получена след падане на отсечено дърво, причинила смъртта му. Посочено е, че между страните не се спори, че ищците са наследници – съпруга и деца на починалия. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответника, че към датата на подаване на исковата молба е бил изтекъл тригодишният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Прието е, че в конкретния случай без да е издадено постановление за обявяване съществуването на трудовото правоотношение или макар и издадено - преди то да е влязло в сила, дори да е инициирана процедура по чл. 57 - 60 КСО административният орган не би изследвал характера на злополуката от гледна точка на критериите по чл. 55 КСО, поради което обявяването на трудовото правоотношение за съществуващо е първият правопораждащ факт, като елемент от сложния /и смесен/ фактически състав на търсената отговорност, едва с настъпването на който може да се прави преценка за наличие и на останалите факти - елементи от фактическия състав на тази отговорност. Направен е извод, че срокът по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ в случая е започнал да тече не от деня на злополуката, а от датата на обявяването на трудовото правоотношение за съществуващо, т. е. от датата на влизане в сила на постановлението, издадено по реда на чл. 405а КТ. В първото отменително решение на ВКС по делото е прието, че в случая е налице хипотеза, при която административният орган е длъжен да разследва трудовата злополука, поради което правомощието му не е обвързано със срокове, и разследването не е поставено в зависимост от сезиране на органа с декларация съгласно чл. 7 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Неизпълнението на задължението на органа да предприеме предписаните от закона действия представлява противоправно бездействие, което препятства издаването на разпореждане по чл. 60 КСО, което дава основание в конкретния случай ищците да могат да установят по съдебен ред характера на злополуката. От писмените доказателства е установено, че на 05.04.2017 г. е постъпил сигнал, във връзка с което със заповед на ръководителя на ТП на НОИ – София област е назначена комисия, която в периода 19.04.2017 г. – 02.06.2017 г. е извършила разследване на злополуката, настъпила с наследодателя на ищците, чиито резултати са описани в протокол. Съдът е приел, че този протокол не се приравнява на разпореждане по чл. 60 КСО, което би подлежало на обжалване по реда на чл. 117 КСО, поради което възраженията на застрахователя в този смисъл за отхвърлени. Допълнително е посочено, че разпореждане за приемане, съответно неприемане на злополуката за трудова, изобщо не е издадено, а писмото до ищците не може да се приеме за такова, тъй като не съдържа нито реквизитите на такова разпореждане, нито изявление на административния орган с такава насоченост. Писмото до 2 ищците, с което са били уведомени, че срокът за деклариране на злополуката е едногодишен от настъпването , има характер на отказ да се извърши разследване. Този извод на съда не е разколебан независимо от обстоятелството, че писмото е изготвено и изпратено, след като разследване е било проведено, тъй като резултатите от него не са били надлежно преценени от съответното длъжностно лице и процедурата не е била доведена докрай чрез издаване на съответното разпореждане. По отношение на възражението на ответника, че не са конкретизирани обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, е посочено, че доколкото самите ищци не разполагат с повече информация, освен изложената в исковата молба, то няма как да конкретизират в по-голяма степен твърденията си. Конкретният механизъм на злополуката би имал значение най-вече за вината и противоправността на деянието, довело до увреждането, както и за евентуални данни за съпричиняване. Доколкото е прието, че предявеният иск касае безвиновна отговорност на работодателя, то вината на конкретно лице – негов орган или друг работник/служител, така и противоправността на конкретното деяние са ирелевантни. От писмените доказателства е установено и противоправно поведение на работодателя, изразяващо се в допускане на пострадалото лице до работа в обекта без подходящо обучение, инструктиране и екипиране. Не е разгледано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника, тъй като съдът е приел, че липсва всякаква конкретика при релевирането му, а и не са открити данни по делото, въз основа на които да направи подобна преценка. В заключение е прието, че по делото са установени всички елементи от фактическия състав, обуславящ ангажирането на отговорността на ответника към ищците. От свидетелските показания е установено, че същите действително са преживели страдания от смъртта на техния близък. При определянето на размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид следните обстоятелства: характерът и тежестта на вредите, установени от свидетелските показания; близките отношения на грижа и привързаност с починалия, обусловени от семейната им връзка; възрастта на починалия и на ищците; обстоятелството, че сина и дъщерята на починалия имат изграден собствен живот, способстващ за справянето с емоционалната загуба; характерът на трудовата злополука като неочаквано и непреодолимо събитие, даващо отражение върху възприемането, осмислянето и преживяването на настъпилата смърт. С оглед посочените критерии съдът е възприел, че сумата от 50 000 лв. за всеки от ищците е подходяща и достатъчна, за да ги обезщети за търпените неимуществени вреди, поради което са изцяло уважените предявените частични искове за сумите от по 25 000 лв. за всеки от тях, както и за частичните акцесорни искове за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горните суми на обезщетенията за периода от датата на увреждането на ищците - 07.04.2015 г.

- до окончателното плащане.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касатор ът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси, за които твърди, 3 че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, предл. първо ГПК:

1. „Откога следва да тече тригодишният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ при предявена претенция по чл. 200 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, включително когато не е било издадено разпореждане на НОИ по чл. 60 КСО, а трудовото правоотношение с пострадалото лице е било последващо признато за съществуващо с проведена процедура и административен акт по реда на чл. 405а КТ? Откога настъпват правните последици на постановлението по чл. 405а КТ – незабавно при произнасянето му по силата на предварителното изпълнение по чл. 405а, ал. 7 КТ или едва след влизането му в сила?“.

2. „При липса на изрично разпореждане по чл. 60 КСО за признаване на злополуката като трудова може ли гражданският съд в исковия процес по ГПК да изземва компетентност, предвидена за административен съд, като се произнася дали е налице или не индивидуален административен акт по чл. 60 КСО или съответно мълчалив отказ, както и попада ли в обхвата на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2, изр. второ ГПК квалифицирането в гражданския процес дали обективирано изявление на административния орган представлява годен индивидуален административен акт или мълчалив отказ?“.

3. „В случай на започната процедура по реда на чл. 57-60 КСО и проведено разследване на органите на НОИ на злополуката, но при липса на последващо изрично разпореждане или обективиран мълчалив отказ на органа по чл. 60 КСО, могат ли правоимащите да установят направо пред гражданския съд дали злополуката е трудова?“.

4. „Предвиденото в чл. 58 КСО „разследване на трудова злополука“ има ли самостоятелност като отделна фаза в процедурата по установяването или в неговото съдържание се включва и последващо произнасяне на НОИ с административен акт по чл. 60 КСО /разпореждане за приемане или не/, което е последваща фаза на „квалифициране на злополуката като трудова“? В този смисъл, ако е налице редовно съставен официален свидетелстващ документ – протокол в типизирана форма по чл. 58, ал. 6 КСО, същият счита ли се за достатъчен, за да обективира и докаже обвързваща материална доказателствена сила, че е проведено разследване на злополуката?“.

5. „В случаи, когато установяването на злополуката като трудова при настъпила смърт се осъществява в исков процес по ГПК, чия е доказателствената тежест за установяване на механизма на увреждането и медицинските аспекти на последиците, довели до фаталния край, и не следва ли съдът служебно да назначи съответните експертизи за проверка и изясняване по категоричен път на обстоятелствата?“.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, поради следните съображения:

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, 4 съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Повдигнатите въпроси са били релевантни в първото касационно производство. С касационното решение по спора, постановено по гр.д.