Определение № 2641 от 23.09.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2641 гр. Бургас, 23.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Кирил Гр. Стоянов

Пламена К. Георгиева Върбанов като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20262100501647 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 2 48 ал. 3 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на процесуалния представител на „Кредисимо „ЕАД ,със седалище и адрес на управление – гр. София,против определение № 3738/28.07.2026 г. по гр. дело № 1614/2026 г. по описа на PC – Бургас,с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на решение № 1577/24.06.2026 г. постановено по същото дело в частта за разноските .

Постъпила е частна жалба и от „Ай тръст „ЕООД ,със седалище – гр.

София против същото определение в частта ,с което е оставено без уважение искането му за изменение на същото решение в частта за разноските .

В жалби т е се поддържа, че атакуваното определение е незаконосъобразно, присъденото в полза на процесуалния представител на ищеца възнаграждение следва да бъде намалено ,тъй като е необосновано завишено –предвид ниската фактическа и правна сложност на делото ,наличието на множество подобни спорове /включително и по дела с ищец ,представляван от същия адвокат ,който представлява и настоящия ищец/,с оглед съществуването на множество дела по подобни казуси не се е наложило да бъдат ангажирани многобройни и сложни доказателства,освен това адвокатът на ищеца не се е явил в откритото съдебно заседание .Затова се 1 иска отмяната на определението и осъждане на ответни ците да заплатят намалено възнаграждение в размер на по 123 евро с вкл.ДДС Частните жалби с а процесуално допустими като подадени от лица с правен интерес, в рамките на законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.

Представителят на ищеца оспорва частните жалби ,като излага съображения относно правилността на атакувания съдебен акт За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Производството по делото е било образувано по искова молба от С. Г. Ч. с ЕГН **********, с адрес: гр. *** ж.к. *** бл.*** вх.* ет.* ап.**, чрез адв.

Мирослав Михайлов, с която е предявен иск по чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, за осъждане на „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ЕИК 175330437, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ №146, да заплати на ищеца сумата в размер на 200 евро, представляваща платена без основание сума на ответното дружество, както и иск по чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, за осъждане на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК 203508899, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ №146, да заплати на ищеца сумата в размер на 630 евро, представляваща платена без основание сума на ответното дружество.

В мотивите на решението при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца съдът е посочил ,че с оглед материалния интерес би била приложима Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа , като възнаграждение се определя за всеки иск – чл.2, ал.5 от Наредбата. Посочил е ,че не е обвързан от размерите, посочени в Наредбата, и може да определи възнаграждение и под него – аргумент от Определение № 50004 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4028/2021 г., IV г. о. и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.

Съдът обаче не е намерил основание за преразглеждане на извода, че справедливо адвокатско възнаграждение за предявените осъдителни искове против двамата ответници се явява такова в размер на по 246 евро с ДДС.

Размерът на възнаграждението от 246 евро с ДДС е съобразен с фактическата и правна сложност на делото и с извършените от процесуалния 2 представител на ищеца процесуални действия (подаване на искова молба, на молба –писмено становище по съществото на спора), поради което не следва допълнително да се намалява. Ето защо искането за изменение на решението в частта за присъденото на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение, което е възложено в тежест на ответниците „КРЕДИСИМО“ ЕАД и „АЙ ТРЪСТ „ЕООД, е прието за неоснователно и е оставено без уважение .

Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първостепенния съд ,към които препраща и допълва следното :

Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения, според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете, не следва да бъде прилагана безрезервно, а с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост. Основание за този извод на първо място дава фактът, че с нормата на чл. 36, ал. 2, изр. второ ЗА законовата делегация е ограничена само до приемането на наредба от Висшия адвокатски съвет за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по договора, сключен между адвоката и неговия доверител вж ТРОСГТК № 6/2012 г. С въвеждането на други правила за процедиране се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, поради което съдът не може да е обвързан от предвидените ограничения в този подзаконов нормативен акт. Освен това правилата на НМРАВ засягат не само потребителя на адвокатски услуги, но и насрещната страна в съдебното производство, тъй като ако същата загуби делото, в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила обвързват и съда, макар да са приети от частен стопански субект - Висшия адвокатски съвет, чийто членове са участници в съдебното производство, без да е предвидена възможност за отклонение от същите, т. е. на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извод, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристрастен съд, предварително създаден със 3 закон, което право е гарантирано в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

На следващо място изводът се подкрепя и от относима към казуса практика на СЕС.

В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

Посочено е също, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

Макар и това решение да е относимо към минималния размер на предвидените възнаграждения в НМРАВ, настоящият съдебен състав намира, че извършеното в същото тълкуване може да бъде приложено и спрямо останалите ограничения, въведени със същия подзаконов нормативен акт. В случая липсва яснота относно легитимните цели, които оправдават наложените с нормата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ задължения за съда при определяне и присъждане на дължимите адвокатски възнаграждения. Дори и да се приеме, че основната легитимна цел на Наредбата е гарантирането на ефективна правна защита, остава необяснимо защо съдът е лишен от възможността да присъди спрямо загубилата страна разноски за адвокатско възнаграждение, които да са пропорционални спрямо постигнатия по конкретното дело ефект на реализиране на тази цел.

С Решение от 28.07.2016 г. по дело C -57/2015 на СЕС е прието, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на 4 подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.

Най-сетне изводът, че чл. 2, ал. 5 НМРАВ следва да се прилага с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост, се подкрепя и при тълкуване на други разпоредби от вътрешното законодателство, касаещи определянето и присъждането на разноски в съдебното производство, в т. ч. и такива за адвокатско възнаграждение.

Аргумент може да бъде извлечен от законовите разпоредби относно дължимостта на държавните такси в съдебното производство, доколкото предвиденото в чл. 78 ГПК пропорционално присъждане не прави разграничение при присъждането на такси, разноски и адвокатско възнаграждение. Разпоредбата на чл. 72 ГПК въвежда като основен критерий за дължимостта на държавните такси при съединяването на искове дали същите са в защита на един интерес, а не предвижда задължително внасяне на държавна такса по всеки отделен иск, независимо от вида, броя и формата на съединяването им.

В разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК пък е предписано, че възнаграждението на особения представител, т. е. адвокатското възнаграждение на служебно назначен адвокат, се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на 5 възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА, но не по-малко от една втора от него, а самата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗА също изисква размерът на адвокатското възнаграждение да е справедлив и обоснован. Изводът, който се налага от така посочените разпоредби е, че в уредбата относно дължимостта и компенсирането на разноските законодателят възприема принципния подход, че определянето на същите следва да е в съответствие с конкретно защитимия интерес и принципа за справедливост.

От друга страна, съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като 6