Определение № 1322 от 17.05.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1322 гр. Бургас, 17.05.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Таня Д. Евтимова Въззивно частно гражданско дело № 20232100500657 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК и е образувано по частната жалба на заявителя „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление в гр. С****** срещу разпореждане № 1735/17.03.2023г., издадено по ч.гр.д. № 1181/2023г. по описа на БРС, в частта, с което е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Х. Д. А., ЕГН: ********** от гр. Бургас,ул. „***** за следните суми:

97,12 лева - договорна възнаградителна лихва за периода от 25.01.2022г. до 06.01.2023г.;

38,42 лева - лихва за забава за периода от 26.05.2021г. до 06.01.2023г.;

81,25 лева – възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ и

9,36 лева – лихва за забава за периода от 06.01.2023г. до 27.02.2023г., дължими въз основа на сключения помежду им договор за потребителски кредит № *****/21.01.2021г.

В частната жалба се изразява недоволно от обжалваното отхвърлително разпореждане, с искане за отмяната му и постановяване на ново, с което да бъде разпоредено издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за горепосочените вземания. Излагат се съображения, че районният съд е излязъл извън обхвата на дължимата в рамките на заповедното производство проверка и не разполага на този етап с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, в т.ч. и с оглед настоящата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК. Оспорва като неправилни изводите на съда за наличието на предпоставки по чл.411, ал.2 и ал.3 от ГПК за отказ да се издаде заповед за изпълнение за горепосочените суми, за което излага подробни съображения.

Счита че в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на 1 договора за кредит. Изтъква се също, че предвид това следва, че разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР, което означава, че дължимото по процесните допълнителни услуги възнаграждение се дължи о т кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР и не противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По подробно изложените в жалбата съображения, моли въззивният съд да отмени разпореждането в обжалваната част и да постанови издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за отхвърлените от районния съд вземания. Претендира присъждане на направените във въззивното производство разноските за платена държавна такса от 15 лв. и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

Съгласно на чл.413, ал.2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за частично основателна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против длъжника Х. Д. А. за вземания, дължими въз основа на сключен помежду им на основание договор за потребителски кредит № *****/21.01.2021г. за главница, договорна лихва, мораторна лихва, такси за извънсъдебно събиране на вземането и възнаграждение за закупен пакет за допълнителна услуга „Фаст“. Твърди се, че длъжникът е изпълнил само част от задълженията си, като е изпаднал в забава на 26.05.2021г., а кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 06.01.2023г.

Районният съд е уважил частично заявлението, като е издал заповед за изпълнение на задължение по чл. 410 от ГПК за главницата в размер на 388,82 лева и за законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 28.02.2023г. до окончателното й изплащане, както и за деловодни разноски в размер на 15,81 лева – за държавна такса и за 50 лева за юрисконсултско възнаграждение, изчислени съразмерно с уважената част от претенциите.

С обжалваното разпореждане № 1735/17.03.2023г., обективирано в заповедта по чл. 410 от ГПК, съдът е отхвърлил заявлението за останалите претендирани вземания – за договорната възнаградителна лихва, мораторната лихва и такса за пакет допълнителни услуги „Фаст“.

Заповедният съд е мотивирал отказа си да издаде заповед по чл. 410 от ГПК по съображения, че вземанията са основани на договор за потребителски кредит, който е недействителен съгласно разпоредбите на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10, чл.19, ал.4 и ал.5, чл.22 и чл.23 от ЗПК. Счел е, че е налице неяснота как е формиран ГПР, тъй като възнагражденията по допълнителните услуги не са включени в ГПР, а с включването им в ГПР се надвишава максималния законов лимит от 50%. Приемайки, че тези нарушения водят до недействителност на договора, на основание чл.23 от ЗПК е уважил искането за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК само за чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва за забава от подаване на заявлението до окончателното й изплащане.

Настоящата инстанция счита, че районният съд правилно е приел, че досежно 2 договорът за паричен заем, на който са основани процесните вземания е приложим ЗПК.

Доколкото съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит. С оглед изискванията на закона в чл. 411, ал. 2 от ГПК такава служебна проверка е нужна с цел проследяване дали са спазени императивните законови изисквания, поради което въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедния съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се явява неоснователно.

Въззивната инстнация в настоящия съдебен състав не споделя доводите на районния съд, че процесния договор за паричен заем е недействителен на основание чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19, ал.1-4 вр. с чл.22 от ЗПК, както и направения в тази връзка извод, че на основание чл.23 от ЗПК потребителят дължи чистата стойност на кредита, респективно неплатения остатък от него. Видно от съдържанието на договора същият съдържа необходимата информация посочена в чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 от ЗПК, тъй като в него посочена отпуснатата сумата по кредита и общият размер на кредита, както и условията за усвояването му, лихвеният процент по кредита, годишния процент на разходите по кредита, изчислен по определения в Приложение № 1 към закона начин и съобразно определените в закона допълнителни допускания, посочени в ОУ, неразделна част от договора, които са и подписани от длъжника. В договора е вписана и информацията по чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК относно условията за издължаване на кредита – посочен е размера, броя и падежа на вноските, като към договора е приложен и погасителен план, неразделна негова част, в който са описани периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а в т. 7.3.1 от ОУ е предвидено правото на длъжника при поискване да се снабди с погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Изпълнено е и изискването на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като в т.7.1 от ОУ изрично е предвидено правото на потребителя да се откаже от договора.

Относно мотивите на районния съд, касаещи нищожността на договорената възнаградителна лихва в размер на 41,00 %, поради противоречие с добрите нрави и оплакванията в жалбата в този смисъл, въззивният съд намира следното: Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения; нищожни са клаузите, надвишаващи този размер. Законът не въвежда изискване или ограничение досежно размера на възнаградителната лихва. В съдебната практика, обективирана в решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., е посочено, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва /чл. 240, ал. 2 ЗЗД/ над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен единствено от чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Такава уговорка е налице когато се уговаря компенсаторна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. По отношение на договорната лихва по необезпечен заем, ВКС не е изложил съображения и не е предложил количествен критерий, извън който може да се счита, че са накърнени добрите нрави. В настоящия случай предоставеният заем е необезпечен, поради което не е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора, а по посочените по-горе критерии, не е налице и противоречие с добрите нрави, досежно възнаградителна лихва по необезпечен заем, уговорена в размер на 41, 00 %, след като ГПР 3 е в законовите рамки, т.е. не надвишава 50%. Предвид това това уговорката, касаеща размера на договорната лихва не е нищожна.

С оглед така установеното съдържание на процесния договор за потребителски кредит и ОУ към него, въззивният съд намира, че същият е сключен в съответствие с посочените в чл.22 от ЗПК изисквания и като такъв е действителен, което обуславя неприложимост на разпоредбата на чл.23 от ЗПК, поради което изводите на районния съд за недействителност на договора за кредит по гореизложените съображения са неправилни.

Ето защо относно претендираните вземания за договорна възнаградителна лихва и за мораторна лихва за забава липсва пречка за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК.

По отношение на вземането за допълнителна услуга „Фаст“ и дали стойността на уговорените за тях възнаграждения реално е включена в ГПР, според настоящата инстанция това не е въпрос, който може обективно да бъде преценен в заповедното производство, а е предмет на изследване в исковото производство. Затова при ясно посочен в договора размер на ГПР – в случая, който е в рамките на предвидения в закона максимален размер, за целите на заповедното производство се налага извода, че не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Дори и да бе такова, съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК само посочената клауза би била нищожна, а не целия договор, тъй като за разлика от посочените в чл. 22 от ЗПК нарушения, при нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК законът не предвижда недействителност на целия договор, а само на клаузата, надвишаваща ГПР над определения законов предел.

Настоящата инстанция споделя посоченото от районния съд нарушение на нормата н а чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, с която е дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставяне на потребителя на допълнителни услуги във връзка с договора. По правилото на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което ще се събират таксите, следва да бъдат точно и ясно определени в договора. Нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояване и управление на кредита.