Решение № 130 от 11.02.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 130 гр. Варна, 11.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско дело № 20243100502437 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.268 от ГПК и е образувано по жалба на В. И. В., чрез адв. П. против Решение № 3312 от 25.09.2024 година, постановено по гр.дело № 394/2023 година, по описа на ВРС, в частите, с които е бил осъден въззивника да заплати в полза на С. A. Н., както следва: сумата от 7 200 лв., представляваща дължимо резултатно адвокатско възнаграждение по споразумение от 2.12.2022 г. по т. д. 435/22 на Окръжен съд Варна, сумата от 169 лв., представляваща обезщетение за забава за заплащане на главницата от 7 200 лв за периода от 10.11.2023 - датата на влизане в сила на протоколното определение за прекратяване до 12.01.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 15.01.2024 г. до окончателно изплащане на вземането, на осн. чл. 36, ал. 2 и ал. 4 от ЗАдв., вр. чл. 79 от ЗЗД; в частта, с която е бил осъден въззивника В. И. В., ЕГН **********, с адрес:

*** да заплати на С. А. Н., ЕГН ********** сумата от 523.74 лева, представляваща извършените съдебно - деловодни разноски от ищеца за заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и в частта, с която е бил осъден В. И. В., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на адв.

1

В. И. Ж., вписан в САК с личен № ********** сумата от 922.81 лева, представляваща дължимо на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА възнаграждение за осъществена безплатна правна защита в производството по делото.

В жалбата са изложени аргументи против постановеното решение, като се излага, че то е необосновано и почива на превратно тълкуване на представените там доказателства. Сочи се, че уговорения резултативен хонорар е неправилно посочен, защото не е бил посочен конкретния интерес върху, които се изчислява процента; излага се още, че адвокат в Р България е редно на основание чл.40 от ЗАв да уведоми клиента си за неговите права и задължения, което не е било сторено; излага се още, че адвотатът също така следва предварително да уведоми клиента си за пълния размер на искания от него хонорар.Сочи се още, че Споразумението от 02.12.2022 година е нищожен договор – противоречи на закона и на добрите нрави, както и че ВРС неправилно е тълкувал този и другите договори, с оглед нормата на чл.20 от ЗЗД. Приема се, че адв.Н. неправилно се е обогатил за сметка на въззивника и по същество се иска отмяна на атакувания съдебен акт в обжалваните му части, както и отхвърляне на претенциите.

В срока по чл.263 от ГПК отговор по делото не е постъпил.

Пред въззивния съд страните не са направили доказателствени искания.

В съдебно заседание, въззивника В. И. В. е редовно призован, явява се лично и с адв. П. (ВАК), които поддържа въззивната жалба.

Въззиваемата страна – С. А. Н., редовно призован, се явява лично, оспорва жалбата и моли съдът да потвърди решението.

След като се запозна с материалите по делото и застъпените от страните становища, ВОС установи следното:

Съобразно изложеното в исковата молба на 3.08.2021 година между ищеца Н. и ответника В. И. В. е бил сключен Договор за правна защита и съдействие, по силата на който последният се е задължил да заплати възнаграждение за процесуално представителство и защита пред първа съдебна инстанция по т. д. 435/2021 година на ВОС в размер на 4 500 /четири хилядио и петстотин/ лева, което на основание чл. 2. ал.6 от Наредба №1/9.07.2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е било дължимо авансово или към датата на подписването му - 3.08.21 година.

2

По делото е била представена Справка за задълженията към адв. Н., имаща характер на Споразумение от 12.04.2023 година, съобразно което адвокатският хонорар се дължал от датата на подписване на договора, като при забава се дължала и законната лихва до датата на окончателното му заплащане.

В исковата си молба ищеца твърди, че е изпълнил в цялост задълженията си по Договора за правна защита и съдействие, като е подал отговор на искова молба с вх. №2390/1.02.2022 г., а с молба с вх. № 8510/7.04.22 г. е поискал спиране на делото, която е уважена с Определение №543/7.04.22 по т.д.

№435/21 г. по описа на ВОС. Видно е също, че ВОС с Определение №1139/14.08.23 т.д. № 435/21 година е възобновил делото и насрочил открито съдебно заседание за 27.10.23 година, а впоследствие с Протоколно определение № 693 от 31.10.23 година същото било прекратено, поради оттегляне на иска.

В молбата пред съда, ищеца е посочил още, че че на основание чл. 36. ал.2. вр.ал.1 от ЗА и съгласно договор от 3.08.21 годна има право на възнаграждение за своя труд в договорения между страните размер - 4 500 лева, като в подписаната от ответника В. В. „Справка за задълженията към адв. С. Н." от 12.04.2023 г. е налице признание на дълга от 4 500 лв, за зашитата по т.д. 435/21 на ВОС.

На следващо място ищецът е посочил, че на основание споразумение от 2.12.2022 година /вж.л11/ между него и ответника е договорена дължимостта на резултативен хонорар в размер на 10 % от размера на отхвърлената част на иска по делото от датата на влизане в сила на прекратяването на последното 10.11.2023 година. Доколкото цената на иска по прекратено с влязло в сила определение т.д. № 435/21 г. по описа на ВОС е в размер на 72 000 лв., то размерът на така уговорения хонорар възлизал на 7 200 лв, като на основание споразумение от 12.04.2023 година, според ИМ В. В. дължи още и обезщетение за неплащането на дължимото възнаграждение за резултатен хонорар от датата на влизане в сила на протоколното определение за прекратяване - 10.11.23 година до окончателното му заплащане в размер на законната лихва, която към 12.01.2024 година е 169 лева.

От фактическа страна е било установено и не се спори от страните, че дружеството „***” ООД ЕИК ***, е предявило против В. И. В., ЕГН 3

**********, искове с правно основание чл.92 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 69900 лева, представляваща компенсаторна неустойка по чл.2.7. от договор за заем № 836-ВН-13.08.2020г. от 13.08.2020г., представляваща 60% от предоставената заемна сума (главница) и сумата от 2100 лева, представляваща компенсаторна неустойка по чл.2.7. от договор за заем №835-ВН-12.08.2020г. от 12.08.2020г., представляваща 60% от 3 предоставената заемна сума (главница).

Не е спорно също, че е било образувано и т.д. 435/2021 година на ВОС, в което въззивника В. И. В. е сключил Договор за правна помощ с адв. С. Н. за правна защита и съдействие от 03.08.2021 година.По силата на този Договор В. се е задължил да заплати на адвоката възнаграждение за процесуално представителство и защита пред първа съдебна инстанция по т. д. 435/2021 г. на Окръжен съд Варна в размер на 4 500 лева, за което е упълномощил адвоката да го представлява с представено по делото пълномощно.

Видно е още, че производството по горното дело е спряно с Определение № 543/07.04.2022 година до приключване до окончателно приключване на производството по т. д. №436 по описа на ВОС, Търговско отделение, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, поради преюдициалност по отношение на производството на въпроса за дължимостта на главницата и настъпването на нейната предсрочна изискуемост.

По делото е приложено Споразумение от 02.12.2022 година между В. В. и С. Н., от което е видно, че освен договореното възнаграждение по т.д. № 434/21, 435/21 и 436/21 по описа на ВОС, доверителят дължи и заплащането н а „резултатен“ хонорар в размер на 10% от размера на отхвърлената част на иска по делото.

С Определение № 1139/14.08.2023 година търговското дело е било възобновено и с Протоколно определение № 693/31.10.2023 г. съдът е прекратил производството по т.д. № 435/2021 г. по описа на ВОС, поради оттегляне на исковата молба.

По делото е наличен и документ - „Справка за задълженият към адв. С.

А. Н.“, подписан между страните ЕТ „***“, В. В. и адв. С. Н., в които са посочени дължимите към датата 12.04.2023 година изискуеми задължения на доверителите към адвоката, като по отношение на процесното т.д. № 435/21 година, по описа на ВОС е уговорено, че адвокатския хонорар се дължи от 4 датата на подписване на договорите, а резултатния хонорар от датата на влизане в сила на решенията.

По делото е също така налична Покана за доброволно изпълнение от адв. С. Н. за заплащане дължимите по т.д. № 435/21 на ВОС суми – 4500 лева и законна лихва от 03.08.21 г. до 29.10.2023 г. в размер на 1101.82 лева в срок до 03.11.2023 г., която е получена от В. В. на 30.10.2023 година.

При тези данни ВРС е приел, че претенциите са основателни и е присъдил търсените суми.

Виждането на ВОС е следното:

Съгласно задължителната за съда съдебна практика, намерила израз в решение на ВКС, постановени по чл290 ГПК, а именно №№ 495 от 25. 06.

2010 г. по гр. д. № 1669/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., 623 от 1. 12. 2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г., ІV г. о., 2ЗЗ от 17. 05. 2011 г. по гр. д. № 1588/2010 г., ІV г. о. и По 224 от 11. 07. 2011 г. по гр. д. № 371/2010 г., ІV г. о. основните характеристики на Договора за оказване на правна защита и съдействие, включително на процесуално представителство по дела, дават основание тези договори между адвокат и клиент да се определят като Договор за поръчка. Отношенията между адвокат и клиент обаче са предмет на специална регламентация п о Закона за азвокатурата. В отклонение на общото правило на чл.286 ЗЗД, съгласно което възнаграждението за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено, възнаграждението по договор за адвокатска защита, съдействие и процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги - чл. 36, ал. 1 ЗА . По начало законът предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор /аргумент от чл.36 ал.2 ЗА/, но това не е задължително - договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение /чл.

36, ал. 3 ЗА/. В цитираното задължително за съда Решение № 224 от 11. 07.

2011 г. на ВКС по гр. д. № 371/2010 г., ІV ГО е дадено разрешението, че когато страните по договора не са определили размера му, то адвокатското възнаграждение е съгласно действащата Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а изискуемостта на вземането настъпва от момента на изпълнение на поръчката - от извършването на уговореното от страните правно действие. В случаите, когато договорът за процесуално представителство е до окончателното свършване на делото във всички 5 съдебни инстанции, то вземането за възнаграждение възниква извършването на последното съдопроизводствено действие по делото. от

Съобразно константната практика на ВКС на Р България Договорът за поръчка по правило е неформален, като тежестта докаже мандатното правоотношение е за страната, която го твърди. От своя страна Пълномощието е отделна правна сделка, която може да се прибави или не към договора за поръчка. По правило договорът за поръчка е едностранен, но е възможно да е уговорено възнаграждение. Наличието на допълнителни уговорки, не променят характера на мандатното правоотношение, а ако бъдат установени, могат да имат значение за намаляване на претенцията /напр. чрез прихващане/. Тежестта да докаже тези допълнителни уговорки е за този, който ги твърди. Тук важи ограничението за събиране на гласни доказателства в хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, ако стойността на възнаграждението е над 5 000 лв. и в хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК, когато договорът за поръчка е сключен в писмена форма. Плащането на възнаграждение, когато е уговорено, подлежи на доказване от довереника и той може да го установи с всички доказателствени средства.

С оглед обсъдените по-горе писмени доказателства следва да се приеме, че между страните е бил сключен Договор за поръчка - за осъществяване на правна защита и съдействие и процесуално представителство във връзка с конкретно визирани дела на ответника, като сделката е от категорията на двустранните възмездни договори при уговорено задължение за доверителя за заплащане на конкретна сума /чл. 286 ЗЗД/.Размерът на възнаграждението се определя в Договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован, и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа- чл. 36, ал. 2 от ЗА. Нещо повече, съгласно чл. 36, ал. 3 от ЗА , при липса на договор, така и когато страните по договора не са определили размера на възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, то се определя от Адвокатския съвет съгласно действащата Наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения. Разпоредбата на чл. 36, ал.