Решение № 1492 от 13.03.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1492 гр. София, 13.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветина Костадинова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100506107 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, вр. с чл. 341 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Ц. В. В. срещу решение № 19414 от 24.11.2023 г. (в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 3533/27.02.2024 г.), постановено по гр. дело № 21034/2022 г. по описа на СРС, 55 състав, с което по предявения от В. А. Ц. иск с правно основание чл. 34 ЗС е допусната съдебна делба на следния недвижим имот: апартамент № 9, находящ се в гр. София, район ****, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № *** по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-1895/18.12.2015 г., изменена със заповед № РД-18-10870/13.12.2018 г. и двете на ИД на АГКК, с адрес: гр. София, район Изгрев, ул. ****, който самостоятелен обект се намира на етаж 3 в сграда с идентификатор ***, която сграда е разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на сградата – жилищна сграда – многофамилна, с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент – в жилищна или вилна сграда, или сграда със смесено предназначение, на едно ниво, без данни за площ и стар идентификатор, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – обект с идентификатор ***, над обекта – няма, под обекта – обект с идентификатор ***, който имот съгласно договор за продажба на жилищен 1 имот от жилищния фонд при Министерство на народната отбрана от 1968 г. представлява жилище, намиращо се на ***, гр. София, местност Изток, по плана на гр.

София с обща кубатура 238.20 куб.м. на апартамента и 28.42 куб.м. на мазето, реална кубатура на мазето – 11.4 куб.м, ведно с 80 куб.м. от общите части или общо 319.19 куб., с идеалните части от 11.65 %, построен в сграда с монолитна конструкция, построена през 1964 г., намиращ се на III етаж и състоящ се от две стаи, хол и кухня, при квоти: за В. А. Ц. 5/12 ид.ч.; за Ц. В. В. – 7/12 ид.ч.

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, с изложени доводи за превратно тълкуване на събраните по делото свидетелски показания. Въззивникът счита, че от гласните доказателства несъмнено се доказва намерението на ответника да свои целия имот за себе си, което е било демонстрирано на всички съсобственици. Поддържа, че част от тях (неговите майка и брат) са му предали владението върху собствените си идеални части приживе, като ответникът се е считал едноличен собственик на апартамента, поради което плащал и всички данъци за него. Намира, че първоинстанционният съд е нарушил материалния закон, като е приел, че намерението за своене е следвало да бъде манифестирано на ищцата преди смъртта на баща й – доколкото тя се е отказала от наследството му, то ищцата никога не е придобивала собствеността върху включените в наследството на А. В. Ц.в идеални части от вещта. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск за допускане на делба на процесния имот.

Въззиваемата В. А. Ц. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

По делото е постъпила и частна жалба от ищцата В. А. Ц. срещу определение № 9003/27.02.2024 г., постановено по гр.д. № 21034/2022 г. по описа на СРС, 55 състав, с което е оставено без уважение искането на ищцата за изменение на решението в частта за разноските. Изложени са доводи за неправилност на обжалваното определение поради противоречие с материалния закон, с твърдения, че уговореният и платен адвокатски хонорар не е прекомерен, като разноски в първата фаза на делбеното производство се дължат по общото правило на чл. 78 ГПК при наличие на спор между страните относно съсобствеността.

Ответникът по частната жалба Ц. В. В. е подал отговор, с който излага становище за неоснователност на частната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите 2 въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

За основателността на предявения конститутивен иск за делба следва да се установи наличието на съсобственост между страните върху процесния недвижим имот. В настоящия случай е безспорно, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че процесният имот, представляващ апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. ****, е придобит на 29.12.1968 г. по договор с Министерство на народната отбрана от В. Ц.в В., по време на брака му с В. А. В.а (сключен през 1951 г. – л. 45 от делото на СРС). Същият е придобит при условията на съпружеска имуществена общност, като след смъртта на В. В. на 19.08.2000 г. апартаментът е преминал в съсобственост върху неговите законни наследници – преживялата съпруга В. В.а с дял от 4/6 ид.ч. и двамата му сина Ц. В. В. и А. В. Ц.в с дялове от по 1/6 ид.ч.

А. В. Ц.в е починал на 17.12.2009 г., като негов единствен законен наследник от първи ред е била ищцата В. А. Ц. – дъщеря. Същата е направила отказ от наследството на баща си с молба от 11.08.2010 г., вписана в особената книга на Софийски районен съд под № 405/2010 г. Следователно, делът на А. Ц.в от процесния апартамент в размер на 1/6 ид.ч. е придобит по наследство от преживялата му майка В. В.а – единствен наследник от втори ред (арг. чл. 6 ЗН), считано от откриване на наследството на А. Ц.в, т.е. от 17.12.2009 г. (в този смисъл – Тълкувателно решение № 148 от 10.XII.1986 г. на ВС). В. А. В.а е починала на 20.09.2010 г., като е оставила за свои законни наследници страните по делото – синът си Ц. В. В. (арг. чл.

5, ал. 1 ЗН) и внучката си В. А. Ц., придобила по заместване дела на починалия преди наследодателя неин низходящ А. В. Ц.в (арг. чл. 10, ал. 1 и чл. 4 ЗН).

Така квотите от процесния имот се разпределят между страните, както следва: 5/12 ид.ч. за ищцата (придобити по наследство от В. А. В.а) и 7/12 ид.ч. за ответника (2/12 ид.ч. придобити по наследство от В. Ц.в В. и 5/12 ид.ч. придобити по наследство от В. А. В.а). С оглед възраженията на ответника обаче спорно по делото е обстоятелството дали въобще е възникнала съсобственост между страните с оглед наведените от Ц. В. В. твърдения за придобиване на собствените на В. В.а и А. Ц.в идеални части от вещта по давност въз основа на владение, установено след смъртта на общия наследодател В. В. на 19.08.2000 г. и 3 упражнявано до предявяване на иска по настоящото дело.

Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен – намерението да се държи вещта като своя, като според оборимата законова презумпция на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

Цитираната законова презумпция размества доказателствената тежест, така че страната, която я оспорва, трябва да я обори. При преценката дали е установено владение, следва да се вземат предвид характеристиките на владението, които са изрично посочени в чл. 2 от Закона за давността (отм.), като същото следва да е непрекъснато (да не е загубено за повече от 6 месеца съгласно чл. 81 от ЗС), спокойно (да не е установено по насилствен начин), явно (да не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя.

Презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Когато обаче основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.

По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4

1/06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

В настоящия случай съсобствеността между ответника и неговите наследодатели, чиито идеални части от вещта същият претендира да е придобил по давност – В. В.а и А. Ц.в, е възникнала по силата на наследяване, след смъртта на В. В. на 19.08.2000 г. Подобно придобивно основание, въз основа на което наследникът е придобил фактическата власт върху имота, предполага осъществяване на съвладение – упражняване на владение спрямо собствената идеална част от жилището и държане спрямо дела на останалите сънаследници.

Следователно, за да докаже, че е придобил целия имот по давност в периода 19.08.2000 г. – 19.08.2010 г., Ц. В. следва да установи пълно и главно, че е превърнал държането на чуждите идеални части от имота във владение, което е манифестирал пред тях чрез действия, отричащи техните права.