Решение № 42 от 22.01.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 42 гр. София, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бисер Троянов

Членове:

Весислава Иванова

Пламен Дацов при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора Е. Стоянова като разгледа докладваното от Пламен Дацов Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200944 по описа за 2025 година

Касационното производство е инициирано по самостоятелни жалби от защитниците на подсъдимия И. З. Д. - адв.Т., адв.Р., допълнение по касационна жалба от адв.Н. и адв.С., жалба и допълнение към нея от подсъдимия чрез адв.Г.К. срещу присъда с рег.№7/29.04.2025 год. по ВНОХД№73/2025 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, II наказателен състав.Оплакванията в жалбите са за наличието на касационните основания визирани в чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. В тази връзка се моли за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или алтернативно намаляване на наказанието, тъй като е прекомерно завишено.

В хода на делото по същество пред ВКС – защитниците адв.Н. и адв.Т. поддържат касационните жалби и допълнението.Представителят на ВКП предлага присъдата да остане в сила.Подсъдимият не взема становище пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на обжалвания съдебен акт, установи следното:С присъда №89/04.12.2024 г., Окръжен съд – Пловдив по НОХД №2580/2023 год. е признал под.И. З. Д. за виновен в извършено престъпление по чл.124, ал.1, пр.2 вр. чл.129, ал.2 вр. ал.1 НК и на основание чл.54 НК го е осъдил на 7 години лишаване от свобода, като го е оправдал по чл.116, ал.1, т.5 вр. чл.115 НК. Във връзка с депозиран въззивен протест, Апелативен съд–Пловдив е постановил присъда с рег.№7/29.04.2025 год. по ВНОХД№73/2025 год., с която отменя първоинстанционната присъда и признава подсъдимия за виновен по първоначалното обвинение и му налага наказание от 15 години лишаване от свобода при строг режим. Потвърдил е 1 присъдата в останалата й част.

По отношение на наведените основания в касационните жалби: Твърди се, че жертвата не е била в безпомощно състояние. В жалбата се сочи още, че след като от СМЕ на живо лице се установявало, че при подсъдимия се констатират леки телесни повреди, то това правило реална хипотезата, че те са нанесени от пострадалата и същата не е била в безпомощно състояние. Цитира се и седморната експертиза, където вещото лице е коментирало, че след като постр.К. нямала петна от залежаване, това означавало, че активно се е движила.

Горното оплакване е неоснователно. В случая се установява, че Г. К. от 2021 год. не е можела да става от леглото, да се движи и обръща свободно. Същата е използвала ограничено лявата си ръка, а дясната е била неподвижна. Трудности имала с десния си крак, а левият бил постоянно свит в коляното, което прави тълкуването на жалбоподателите за некоректен, необективен и незадълбочен анализ на апелативната инстанция за неоснователен. Тук следва да се обърне внимание на касатора, че според Постановление №2/1957 год. на Пленума на ВС, което е актуално и към настоящия момент, за да съществува безпомощното състояние като обективен факт следва да са налице няколко елемента. На първо място е необходимо жертвата да не може да се отбранява ефективно, което не означава, че следва изцяло да не може да е реализирана някаква защита, а тя да е толкова неефективна, че да не е в състояние да се направи каквото и да е за предпазване. Според практиката на ВКС това може да се дължи на физически недъзи или временно състояние. Всичко това приложено към процесния случай води именно до припокрИ.е във всеки един детайл на разгледаното по-горе състояние. Пострадалата е възрастна 95 годишна жена, частично парализирана и лежаща, което представлява безпомощно състояние, тъй като своеобразната неподвижност и залежаването я лишават от възможността да се отбранява ефективно. Възраженията на защитата, че цитираните експертизи твърдят обратното не опровергават горния извод и именно поради тази причина не може да се приеме, че съдът е тълкувал данните по делото превратно и необективно.

В този контекст следва да се уточни и още едно важно обстоятелство, което също е коментирано от апелативната инстанция, за да може да се прецени, че е налице съставомерност за безпомощност. Трябва да бъде доказано, че извършителят е съзнавал именно това безпомощно състояние. Подсъдимият е знаел, че пострадалата е трудно подвижна и частично обездвижена и й трябва помощ. Тук съдебната практика прави ясно разграничение, че ако жертвата преди осъществените действия довели до смъртта, е била в това състояние, то тогава е налице чл.116, ал.1, т.5 НК. Обратното, привеждането по време на нападението на жертвата в това състояние изключва инкриминираната квалификация, защото безпомощността е следствие на самото нападение, а не предварително качество.

Неоснователно е възражението, че съдът не бил обсъдил, че подсъдимият се е грижил за пострадалата и двамата имали много добри отношения. Напротив, извън цитираното от защитата по делото се установява, че Д. е отсъствал често и за възрастната жена се грижили нейната внучка, св.А. и св.С.. Установява се и, че между дееца и пострадалата съществували чести скандали.

Именно поради тази причина на л.22 от мотивите, изводът на апелативния съд, че становището за грижовност следва да се отхвърли е обосновано и лежащо върху обективно анализиран доказателствен материал.

На следващо място, с оглед обективния анализ от апелативната инстанция, не може да се приеме оплакването за наличието на чл.122, ал.1 НК и поради това следва да се отхвърли 2 твърдението за нарушение на материалния закон.В самото начало е нужно да се акцентира върху това, че чл.122, ал.1 НК се прилага само за инциденти, при които няма желание за насилие. При това деяние се изисква деецът да не е искал упражняване на агресия към жертвата, а в процесния случай К. е била бита, дърпана, насилвана, което се установява след обстоятелствен анализ от апелативната инстанция на базата на обективно разгледана доказателствена маса. Трябва да се има предвид, че такъв вид насилие като инкриминираното, е съзнателно действие, тъй като не се нанасят удари по непредпазливост. Когато се удря, дърпа и блъска е налице желание за причиняване на въздействие върху тялото на жертвата. Именно поради тази причина след като има умисъл за ударите, това е категоричен критерий за излизане от полето на „непредпазлива смърт“ по чл.122 НК и навлизане в полето на умишлените престъпления.

Другият важен въпрос, за да се даде обективен отговор на разглежданото възражение, че подсъдимият не е искал да осъществи убийство, а действал „непремерено, малко по-грубо в несполучливия си опит да помогне на баба си“ е, защо е консумиран състава на чл.116, ал.1, т.5 НК.Въззивната инстанция правилно е установила фактическата обстановка, авторството на деянието и причинно-следствената връзка между действията на подсъдимия и вредоносния резултат. Налага се обаче корекция в правните изводи на долустоящия съд единствено относно формата на умисъла. В мотивите си апелативният съд е приел, че подсъдимият е имал пряк умисъл по смисъла на чл.11, ал.2, пр.1 от НК. Този извод не намира опора в обективните действия на дееца.

Липсват категорични доказателства за предварителна подготовка, изразени закани за убийство или състояния, насочени единствено и само към отнемане на живота като самоцел поради което настоящият състав на ВКС приема, че деянието е извършено при условията на евентуален умисъл – чл.11, ал.2, пр.2 НК. В конкретния казус, обективните действия – нанасяне на удари в жизненоважни зони на 95-годишна жена в безпомощно състояние – сочат на безспорно намерение за увреждане, което прераства в намерение за умъртвяване под формата на евентуален умисъл.

Този факт е от значение за правната квалификация, тъй като ако деецът имаше пряк умисъл за убийство, той щеше да довърши деянието още по време на побоя, до постигане на целения резултат. Ако деецът действаше по непредпазливост, при вида на тежкото състояние на пострадалата, той би потърсил помощ или би съдействал на лекарите, надявайки се резултатът да не настъпи. Действията на подсъдимия обективира именно съдържанието на евентуалния умисъл – безразличие към правнозащитеното благо и съзнателно допускане на смъртния изход. Той не извършва нови активни действия, за да я умъртви (липса на пряка цел), но не предприема животоспасяваща интервенция, с което демонстрира, че се е дезинтересирал от съдбата на жертвата и се е съгласил със смъртта й. В този смисъл е приложима максимата Qui vult antecedens, vult et consequens (който иска причината/предпоставката, иска и последицата), но с уточнението, че тук „искането“ е под формата на примиряване с последицата. Подсъдимият е съзнавал, че предвид крехката възраст и нанесените травми, оставането без помощ превръща смъртта от абстрактна възможност в реална необходимост, и въпреки това е манифестирал воля този процес да не бъде прекъсван.С оглед на житейската логика и конкретиката на случая, деецът неминуемо е съзнавал (интелектуален момент), че нанасянето на такива травми на лице в крайна старческа немощ създава реална и непосредствена опасност за живота му. Отношението му към този резултат е било на безразличие. Продължавайки агресивните си действия, той е допуснал настъпването на смъртта (волеви момент)

Тази корекция е в унисон с ръководните начала на Постановление №2/1957 год. на Пленума на ВС, съгласно което разграничението между умишлено убийство (при евентуален умисъл) и 3 телесна повреда, причинила смърт по непредпазливост (чл.124 НК), се прави въз основа на средствата, силата и насочеността на ударите. Когато ударите са силни и насочени към жизнени центрове на слаб и беззащитен организъм, както е в настоящия казус, деецът допуска смъртния изход. Това изключва квалификацията по чл.124 НК и категорично отхвърля тезата за непредпазливо убийство по чл.122 НК, застъпена от защитата, тъй като агресията е била съзнателна, а не плод на небрежност.Поради изложеното, ВКС намира, че макар мотивите на въззивния съд да се нуждаят от корекция в частта относно вида на умисъла, крайният съдебен акт е правилен и законосъобразен и наложеното наказание отговаря на тежестта на извършеното при условията на евентуален умисъл.

Неоснователно е оплакването за нарушение на материалния закон поради необективното обобщение на данните по делото и за това, че ако не се приеме чл.122, ал.1 НК е трябвало поне да се констатира, че е налице 124, ал.1, пр.2 вр. чл.129, ал.2 НК.

Съдът е дал отговор и на това възражение на л.26 от своите мотиви. В допълнение към това ВКС иска да отбележи следното:В случая, за да не се приложи чл.124 НК, а да се квалифицира по чл.116 НК, съдът основателно се е базирал на липсата на непредпазливост по отношение на смъртта. При последния текст извършителят има умисъл за повреда, а смъртта настъпва като неочаквано, странично усложнение, което деецът не е искал. По настоящото дело това категорично не се наблюдава, тъй като при пострадалата – обездвижена, крехка жертва на 95 години, смъртта не е „странично усложнение“, а е логичен и неизбежен завършек на насилието. Аргументът е, че когато се нанася насилие върху човек, който е на границата на оцеляването, смъртта не е „непредпазливост“, а закономерност. В тази връзка, обективирайки анализа на апелативната инстанция, може категорично да се приеме, че същата непредубедено и обосновано е приела, че състоянието на жертвата е било такова, че всеки удар е бил потенциално смъртоносен.

Следователно, нанасяйки удари, деецът е приел смъртта й като резултат. Освен това следва да се има предвид и, че интензитетът на насилието изключва приложението на чл.124 НК. Това е така, тъй като при чл.124 вр. чл.129 НК насилието има лимит. В случая ударите и упражненото физическо насилие е било от такова естество и интензитет в корелация със състоянието на възрастната жена, че съдът обективно е тълкувал това като агресия, която надхвърля целта за просто нараняване, а още по-малко за описаното в жалбата като „малко по-груб опит за помощ“. С оглед на това липсва нарушение на материалния закон по няколко основни причини. Наблюдава се пълно съответствие между установените факти и текста на чл.116 НК. Преди да приложи закона апелативният съд е приел за доказано, че има активен побой, а не случайно бутане или нещо подобно. Установил е, че жертвата е в безпомощно състояние и това, че деецът е действал с умисъл. Тук няма нарушение на закона, защото правната квалификация отговаря на интензитета на фактите. Ако при тези факти – бой над частично неподвижен много възрастен човек, съдът бе приложил по-лекия чл.124 НК, тогава щеше да има нарушение на материалния закон. Съдът е преценил, че насилието е пряка причина за смъртта, а не някакво случайно стечение на обстоятелствата. Когато се въздейства физически върху човек, който не може да се движи без чужда помощ, се премахва единственият му шанс за оцеляване, каквото е бягството или защитата.