Решение № 26 от 16.01.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 26 гр. София, 16.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Х. Михова

Виолета Магдалинчева при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора К. Н. като разгледа докладваното от Х. Михова Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200935 по описа за 2025 година

Производството е образувано по постъпила касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия Р. К. Г. – адвокат К.Д., срещу въззивна присъда № 13/08.05.2025 г., постановена по в.н.о.х.д. № 134/2025 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил. В жалбата и писмените допълнения към нея, се твърди, че при постановяване на въззивния съдебен акт са допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, а определеното с него наказание е явно несправедливо. Сочат се подробни доводи в подкрепа на заявените касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 – 3 НПК, като се правят алтернативни искания за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл. 129, ал. 2, вр. с ал.1 НК, поради недоказаност или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, за да бъдат отстранени допуснатите при постановяването на въззивната присъда съществени процесуални нарушения.

В съдебно заседание пред ВКС защитниците на подсъдимия – адвокат Д. и адвокат Р., поддържат касационната жалба и пледират за уважаването й по изложените в нея съображения. Основно твърдят, че въззивната инстанция е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила, визирани в чл. 13 и чл. 14 НПК, при анализа на гласните доказателства. Изразяват недоволство от неправилното кредитиране на показанията на свидетелите М. и К., както и на близките на пострадалата, като подробно сочат конкретни аргументи в подкрепа на твърдението за тяхната недостоверност. Възразяват и срещу незаконосъобразното игнориране на изложените сведения от свидетелите М., Кр. Г. и Д., 1 подкрепящи обясненията на подсъдимия. Твърдят, че въззивният съд не е подложил на задълбочена преценка свидетелските показания, което е компрометирало процеса на формиране на вътрешното му убеждение. Незадълбоченият и необективен анализ на доказателствената съвкупност, според защитата, довел до незаконосъобразното осъждане на подсъдимия, противно на изискванията на разпоредбата на чл. 303 НПК. Оплакването за несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, заявено в касационната жалба, не се аргументира с конкретни доводи извън твърдението за незаконосъобразното осъждане на невинен човек. В заключение се претендира за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия.

Повереникът на частните обвинители Р. В. Р. и Х. В. К. намира касационната жалба за неоснователна, тъй като според него въззивната присъда е постановена при стриктно спазване на процесуалните правила, правилно е приложен материалният закон, а наложеното на подсъдимия наказание е справедливо. С оглед на това пледира за оставянето й в сила.

Частният обвинител Р. Р. поддържа становището на повереника.

Частният обвинител Х. К., редовно призована, не се явява в съдебното заседание.

Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба, поради това, че при постановяване на въззивната присъда не са били допуснати твърдените в нея нарушения на процесуалния и материалния закон, а наложеното на подсъдимия наказание е справедливо. На това основание представителят на държавното обвинение прави искане за оставяне на въззивния съдебен акт в сила.

В предоставената му последна дума подсъдимият Р. К. Г. заявява, че не се счита за виновен по повдигнатото му обвинение и моли съда да го оправдае.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда № 53/07.10.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 195/2023 г. по описа на Районен съд – Дупница, подсъдимият Р. К. Г. на основание чл. 304 НПК е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото срещу него обвинение по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК.

По протест на Районна прокуратура – Дупница и жалба на частните обвинители срещу първоинстанционния съдебен акт с искане за признаване на подсъдимия за виновен, в Окръжен съд – Кюстендил е образувано в.н.о.х.д. №134/2025 г. С въззивна присъда № 13/08.05.2025 г., постановена по същото дело, предмет на настоящата касационна проверка, първоинстанционната присъда е отменена, а подсъдимият Р. К. Г. е признат за виновен в това, че на 21.07.2019 г. в с. Стоб, община Кочериново, област Кюстендил, на ул.

„Партизанска“ № 14, е причинил средна телесна повреда на Д.К.В. от с. Стоб, изразяваща се в трайно затрудняване на движението на ляв долен крайник /фрактура на бедрена кост/, 2 поради което и на основание чл. 129, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл. 54 НК е осъден на наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал.1 НК е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

С въззивната присъда подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото по сметка на ОД на МВР – Кюстендил.

Касационната жалба, подадена срещу въззивната присъда, е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирано лице, в срока по чл. 350 НПК и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 2 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна.

Приоритетно следва да бъдат разгледани оплакванията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, доколкото при основателност на същите се обезсмисля проверката за наличието на останалите касационни основания.

Твърдението за допуснати нарушения на процесуалния закон се аргументира с довода, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено свидетелските показания, не е констатирал противоречията между тях и е игнорирал заключението на СМЕ, което опровергавало обвинението за това, че подсъдимият е блъснал пострадалата, от което тя е паднала на земята и е получила инкриминираното увреждане. Конкретно се възразява срещу пълното игнориране на показанията на свидетелите К., Г., М. и Д., които установявали, че пострадалата сама се е спънала и паднала на земята, без да е имало каквото и да било съприкосновение между нея и подсъдимия. Неправилно въззивният съд дал вяра на показанията на св. К., които били изключително противоречиви относно мястото, където се е намирал по време на разговора между подсъдимия и пострадалата, разстоянието му от тях, наблюдаваните от него техни действия. Касаторите изразяват недоволство и от кредитирането на показанията на свидетеля М., които били нелогични, неправдоподобни и абсурдни, като същият бил и заинтересован от изхода на делото – обстоятелства, които въззивният съд изцяло пренебрегнал. Контролираният съд не съобразил и че заключението на СМЕ опровергавало твърденията на св. М. относно описания от него механизъм на бутане на пострадалата от подсъдимия, начина по който тя е паднала на земята и полученото от нея увреждане.

Така изложените оплаквания, депозирани в иницииращия настоящото производство процесуален документ, по същество изразяват недоволството на касаторите от обосноваността на обжалваната въззивна присъда, като се твърди, че последната не се подкрепя от доказателствата, събрани по делото, а повдигнатото обвинение се опровергава от доказателствената съвкупност. Многократно в свои решения ВКС е посочвал, че извън неговите правомощия като касационна инстанция е да събира и анализира доказателства, на тази база да установява фактически положения, различни от приетите от предходните инстанции и да изгражда въз основа на тях свои собствени правни изводи по доказаността на обвинението. Такава дейност би била свързана с проверка доколко обжалвания съдебен 3 акт е необоснован, а такова касационно основание не е предвидено в разпоредбата на чл.

348, ал.1 НПК. Единственият контрол, който касационният съд следва да осъществи е дали при установяване на относимите към предмета на делото факти и изграждане на вътрешното си убеждение, въззивният съд се е ръководил стриктно от процесуалните правила, регламентиращи събирането, анализа и оценката на доказателствата. В принципен план следва да се посочи и че всеки съд по фактите е суверенен в правото си да кредитира или не дадени гласни доказателства, като на проверка подлежи аналитичната му дейност - дали при формиране на фактическите и правните си изводи въззивната инстанция е следвала правилата на формалната, правната и житейската логика.

Осъществен в рамките на тези предели преглед на въззивната присъда установява пълно съобразяване от страна на контролирания съд с посочените правила. В изпълнение на основаните си задължения, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, въззивната инстанция е провела въззивно съдебно следствие, в хода на което е разпитала част от свидетелите – К. Г., С. К. и М. М.. Подходът й да проведе повторен разпит на тези свидетели, за да изясни някои от обстоятелствата по делото, както и да си създаде собствени впечатления е изцяло правилен и в съответствие с принципа за непосредственост, визиран в чл. 18 НПК. Впоследствие, съобразно разпоредбите на чл. 339, ал. 3, вр. с чл. 305 НПК, въззивният съд в мотивите на въззивната присъда е обсъдил доказателствения материал, включително и посочените свидетелски показания, с необходимата задълбоченост и в пълнота, като е изложил ясни и недвусмислени аргументи относно кредитирането на едни и игнорирането на други от доказателствените източници. При това прегледът на обжалвания съдебен акт не установява неаргументирано фаворизиране на едни от гласните доказателства и неоправдано игнориране на други, както се твърди от касаторите.

Обяснимо възраженията и критиките на защитниците са насочени най - вече срещу анализа на показанията на свидетелите М. и К., осъществен от проверявания съд, тъй като тези лица са присъствали в близост до мястото на инцидента, а сведенията които дават възпроизвеждат съществена част от фактите, включени в предмета на доказване и са в подкрепа на обвинението. Отчитайки важността на посочените гласни доказателства, въззивният съд ги е преценил задълбочено и изключително детайлно, като не се съзират логически грешки в аналитичната му дейност. Прегледът на обжалвания съдебен акт не установява основателност на оплакванията на касаторите за това, че контролираната инстанция се е отнесла повърхностно към посочените гласни доказателства. Показанията на свидетелите М. и К. са съпоставени не само помежду им, но и с останалите събрани по делото доказателствени източници. При това вярно е заключението на въззивния съд, че показанията на основния свидетел по делото – М., са последователни и непротиворечиви, обективни и достоверни. Правилно проверяваната инстанция е приела, че не се установява заинтересованост на този свидетел от изхода на делото, като твърдяната от касаторите, доколкото същият е познавал пострадалата като жена, живееща в съседство с училището, в което е учил, без между тях да са съществували каквито и да било по – специални отношения от познати, които не са се виждали повече от двадесет години. Най – важният 4 аргумент на въззивния съд, за да кредитира показанията на този свидетел, е тяхната последователност и константност през цялото наказателно производство, както и корелацията им с показанията на полицейския служител – св. Г. и свидетелите Р. и К., пред които пострадалата лично е заявила, че подсъдимият я е бутнал, което довело до падането й на земята и получаване на инкриминираното увреждане. Действително, показанията на тези свидетели са косвени, но няма пречка да бъдат използвани за установяване на основния факт, доколкото прякото доказателство, съдържащо се в показанията на пострадалата е недостъпно, поради смъртта й. В същия смисъл са и първите показания на св. К.. Чрез процесуалната техника, регламентирана в разпоредбата на чл. 281, ал. 4, вр. с ал.1, т.1 НПК контролираният съд е отстранил констатираните от него противоречия между изявленията на св. К. при разпита му в хода на въззивното съдебно следствие и тези, изложени при двата му разпита пред разследващия полицай. При това правилно е кредитирал като най – достоверни първите му показания, дадени на досъдебното производство, когато впечатленията на свидетеля несъмнено са били все още неповлияни от изминалото време, както и от външните въздействия от други лица. Въззивният съд е отбелязал някои противоречия в показанията на М. и К. и вярно е преценил, че те не са съществени и не водят до промяна на изложеното от тях за това, че първият е видял подсъдимия да бута пострадалата, а вторият, че е разбрал за това от самата нея. Тези показания са проверени и потвърдени чрез провеждане на следствен експеримент на досъдебното производство, а след като кореспондират изцяло с изложеното от свидетелите Г., К. и Р., логично контролираният съд е счел, че няма причина да не бъдат кредитирани. Вярна е и констатацията на проверяваната инстанция, че сведенията, които са дали посочените свидетели, независимо един от друг, се потвърждават и от отразеното в писменото доказателство – амбулаторния лист за преглед на пострадалата /л. 61 от дос. пр./, в който е отбелязано, че по нейни сведения тя е била бутната от съсед, след което е паднала на земята и е ударила крака си. Законосъобразен е и изводът на контролирания съд, че посочените доказателства кореспондират със заключението на СМЕ, в което като един от възможните механизми на получаване на телесното увреждане е посочено бутането на пострадалата и падането й в резултат на това на земята. В тази връзка неоснователно е възражението на касаторите, че изводите на въззивната инстанция противоречали на експертното становище. В заключението на СМЕ са посочени два механизма на причиняване на телесната повреда на пострадалата, като напълно логично и правилно решаващият съд е възприел този от тях, за осъществяването на който са събрани доказателства.