Определение № 102 от 23.01.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 102 гр. София, 13.01.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Ивайло Младенов

Светлин Михайлов като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Въззивно частно гражданско дело № 20221000502733 по описа за 2022 година Производството е по чл. 274 – 278, във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуалния му пълномощник юрисконсулт Л. Ч.-К., против определение № 263038 от 4.05.2022 г., пост. по гр.д.№ 3091/2018 г. на Софийския градски съд, І г.о., 8 състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 372104/30.12.2021 г. за изменение на постановеното по същото решение № 266876 от 8.12.2021 г. в частта за разноските.

В частната жалба е оспорено като бланкетно становището на съда, че заплатеното от ищеца „Солар Рейнбоу“ЕООД адвокатско възнаграждение не е прекомерно, а разумно и съобразно с минимума, установен в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и че съдът не е задължен да съобрази неговия размер, с оглед фактически положения труд по конкретното дело, тъй като не съществува нормативна уредба в тази насока. Поддържа се, че изводите на съда са в противоречие с практиката на Съда на ЕС, в частност на решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, като не е отчетено обстоятелството, че след постановяването на това решение и предвид предимството на първичното общностно право - чл. 101, § 1 от ДФЕС пред националното законодателство и на основание чл. 633 от ГПК, разпоредбата 1 на чл. 78, ал. 5 от ГПК в частта, предвиждаща намаляване на прекомерното адвокатско възнаграждение до установения в наредбата минимален размер не следва да се прилага. Затова се твърди, че при възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, националният съд следва да извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото без да бъде ограничаван от определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер. Наведен е довод, че въпреки значителния материален интерес на исковите претенции, делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, а е част от еднотипни производства, водени във връзка с претенции от производители на електрическа енергия от възобновяеми източници за възстановяване на противоконституционно събрани такси. Посочено е, че съдът неоснователно е отхвърлил възражението на държавата относно липсата на доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение, като не е изследвано реалното извършване на разходите, респ. дали с претендираните от ищеца суми е заверена банковата сметка на кредитора. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното определение.

Ответникът по частната жалба „Солар Рейнбоу“ЕООД не е изразил становище по нея.

Частната жалба е допустима, като подадена в процесуалнопреклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване.

С решение № 266876 от 8.12.2021 г., пост. по договор № 3091/18 г. по иск с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС, във връзка с чл. 7 КРБ и с чл.49 от ЗЗД, Софийският градски съд е осъдил Държавата представлявана от министъра на финансите, да заплати на „Солар рейнбоу“ЕООД сумата от 417 306, 76 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучена част от цената на произведена чрез фотоволтаична електрическа централа „Елхово-5“ електроенергия, през периода от 1.01.2014г. до 9.08.2014г., вследствие на начисляването на 20-процентна държавна такса на основание § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР към Закона за държавния бюджет на Република България за 2014г., чл. 35а, ал. 1, т. 2 и т. 3, чл. 35б, ал.

1-4 и чл. 73, ал. 1-4 от ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к.д.№ 1 от 2014 г., ведно със законната лихва върху 2 посочената сума от предявяването на иска на 7.03.2018 г. до окончателното плащане. Присъдил е на ищеца „Солар Рейнбоу“ЕООД направените по водене на делото разноски в общ размер от 30 152, 27 лева, който съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК, включва заплатената държавна такса от 16 692.27 лв., депозит за съдебно-счетоводна експертиза от 500 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 12 960 лв. с включен ДДС. В о.с.з. на 8.07.2021 г., с което е приключило първоинстанционно производство, процесуалният представител на Държавата юрисконсулт П. е направил възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение и е оспорил действителното му заплащане, с възражението, че представената по делото фактура и платежно нареждане не установяват това обстоятелство.

За да остави без уважение молбата на Държавата от 30.12.2021 г. за изменение на решението в частта за разноските, в обжалваното определение съставът на Софийския градски съд е изложил съображения за неоснователност на възражението за намаляване на адвокатското възнаграждение, преценявайки неговия размер като разумен и съобразен с установения от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС минимум по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Изразил е становище, че е справедливо размерът на адвокатското възнаграждение да се определи не само от размера на материалния интерес, а също и според фактически положения труд по конкретното дело, но е посочил, че тази концепция би могла да бъде реализирана само в нормативен акт, какъвто не е приет, поради което съдът е обвързан от установените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, с които следва да се съобрази.

От своевременно представените в първоинстанционно производство писмени доказателства се установява, че за осъществяване на процесуално представителство по делото, с договор от 16.12.2018 г.

„Солар

Рейнбоу“ЕООД се е задължило да заплати сумата от 12 960 лв. с ДДС, от която възнаграждение в размер на 10 800 лв. и ДДС от 2 160 лв., в 5-дневен срок от сключването му, както и че тази сума е била заплатена на 21.02.2018 г. въз основа на издадена от адвокатското дружество фактура № 90/16.02.2018 г.

При горните данни, съдът намира, следното :

Прекомерността по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК се изразява в 3 несъответствие на уговореното и действително заплатено адвокатско възнаграждение както на сложността на спора, с оглед материалното правоотношение, предмет на делото, така и на вида и обема на извършените от пълномощника на страната процесуални действия, а също и от продължителността на производството пред съответната инстанция. Не е налице прекомерност, когато възнаграждението е уговорено в минималния или близък до него размер по Наредба № 1/2004 г., под който то не може да бъде намалявано. В случая, минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата, в приложимата ù редакция, действала към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, възлиза на 9 876.12 лв. без ДДС, а с ДДС- на 11 851.34 лв. Уговореното със споменатия договор адвокатско възнаграждение е в размер, близък до минималния – 10 800 лв. без ДДС, а с ДДС- 12 960 лв., като с оглед вида и обема на извършените по делото процесуални действия и броя на съдебните заседания, проведени в първоинстанционно производство (7 бр.) разликата от 923.88 лв. не е от естество да обоснове извод за неговата прекомерност. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че съобразно решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК в частта, предвиждаща минимален размер, под който не може да бъде намалявано адвокатското възнаграждение, не следва да бъде прилагана.

Според решението, член 101, § 1 от ДфЕС във връзка с член 4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите каквато е Висшият адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДфЕС. Според същото решение обаче, запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането ù такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определение № 28 от 4

21.01.2022 г. по ч. т. д. № 2347/2021 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС е прието, че цитираното решение на СЕС следва да се тълкува в смисъл, че българската национална правна уредба не попада непременно в обхвата на забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС, а преценката в този смисъл следва да бъде направена от националния съд, след като се отчете общият контекст, в който наредбата на Висшия адвокатски съвет е приета или проявява последиците си и поконкретно какви са легитимните цели на националната правна уредба и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тези цели. Направен е извод, че решението на СЕС не изключва дефинитивно прилагането на Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, в частта относно определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения, поради противоречие с чл. 101, § 1 ДФЕС, а възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, във връзка с чл. 1 от наредбата са приети в изпълнение на и са насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от споменатите норми, са присъщи на преследването на тази цел. В същото определение съставът на Върховния касационен съд е посочил, легитимната цел на посочените норми, забраняващи договаряне, съответно присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния посочен в Наредбата размер, а именно създаване на гаранции (наред със съществуващите в ЗАдв професионални правила за организацията, квалификациите, професионалната етика, надзора и отговорността на адвокатите) за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, вкл. чрез предотвратяване на риска от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието.

Предвид връзката между предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от адвокатите, в цитираното определение е направен извод, че ограниченията, въведени от законодателя, въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията ефекти, се свеждат до това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на визираната легитимна цел, поради което, при определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от Г П К , съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални 5 размери. По изложените съображения, настоящият въззивен състав намира, че доводът за прекомерност на адвокатското възнаграждение правилно е преценен като неоснователен от първоинстанционния съд. Следва да бъде споделено и разбирането, че представените по делото доказателства- фактура и платежно нареждане, в което тя е изрично посочена като основание за трансакцията, удостоверяват действителното заплащане на уговореното с договора адвокатско възнаграждение.

По горните съображения, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Воден от изложените мотиви, Софийският апелативен съд, търговско отделение, 3 състав

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 263038 от 4.05.2022 г., пост. по гр.д.

№ 3091/2018 г. на Софийския градски съд, І г.о., 8 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му на страните, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.