Решение № 2502 от 23.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2502 гр. София, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20241100512918 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Хеба М“ ЕООД срещу решение от 11.07.2023 г., поправено с решение от 12.09.2024 г., по гр.д. №8029/2023 г. на Софийски районен съд, 177 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на С. А. С. на основание чл.128 т.2 КТ сумата от 233,37 лв. – незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.12.2022 г. до 24.12.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 15.02.2023 г. до окончателното му изплащане.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно не е разгледал релевираното от него възражение за прихващане с претендираното от ищеца трудово възнаграждение. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения осъдителен иск за неизплатено трудово възнаграждение. Претендира разноски.

Въззиваемата страна С. А. С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Не претендира разноски.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца С. А. С. срещу решение от 11.07.2023 г., поправено с решение от 12.09.2024 г., по гр.д. №8029/2023 г. на Софийски районен съд, 177 състав, в частта, в която с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „ХебаМ“ ЕООД искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ – за признаване на уволнението, наложено на С. А. С., на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ със заповед №1 от 20.01.2023 г., издадена от „Хеба-М“ ООД, поради неявяването на работа за периода от 22.12.2022 г. до 28.01.2023 г., за незаконно, и с правно основание чл.344 ал.1 т.2 КТ – за възстановяване на ищцата на заеманата от нея длъжност „маникюрист“, като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

1

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че процесната уволнителна заповед съдържа всички необходими реквизити, както и че не са установени системни нарушения на трудовата дисциплина. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Хеба-М“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Образувано е и по въззивна жалба на ответника „Хеба-М“ ЕООД срещу решение от 15.09.2023 г. по гр.д. №8029/2023 г. на Софийски районен съд, 177 състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване на решение от 11.07.2023 г. по гр.д.

№8029/2023 г. на Софийски районен съд, 177 състав.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не дължи произнасяне по релевираното възражение за прихващане с претендираното от ищеца трудово възнаграждение. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да допълни постановеното по делото решение, като се произнесе и по релевираното възражение за прихващане. Претендира разноски.

Въззиваемата страна С. А. С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Не претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл.128 КТ е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, и в частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл.224 КТ е отхвърлен изцяло, поради което е влязло в законна сила в тези му части.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е сезиран от С. А. С. с искова молба, с която срещу „ХебаМ“ ЕООД са предявени кумулативно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ, чл.128 КТ и чл.224 КТ.

Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК е релевирал възражение за прихващане, уточнено във въззивното производство, с претендираното от ищеца трудово възнаграждение с дължимото от нея обезщетение с правно основание чл.221 ал.2 КТ.

С обжалваното решение от 11.07.2023 г. СРС, 177 състав, е приел, че уволнението на ищеца е законно, поради което е отхвърлил предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ, както и че дължимото се на ищеца трудово възнаграждение за периода 01.12.2022 г. – 24.12.2022 г. не и е изплатено, поради което е уважил предявеният иск с правно основание чл.128 КТ до посочения по-горе размер.

С молба от 27.07.2023 г. ответникът е поискал първоинстанционният съд да допълни постановеното по делото решение на основание чл.250 ГПК, като се произнесе по релевираното от него възражение за прихващане с вземането по чл.221 ал.1 КТ.

С обжалваното решение от 15.09.2023 г. СРС, 177 състав, е приел, че непроизнасянето по релевирано възражение за прихващане се отразява на правилността на решението и не може да бъде преодоляна по реда на чл.250 ГПК, поради което е оставил без уважение молбата за допълване.

По въззивната жалба срещу решението по чл.250 ГПК:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по 2 валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради следното:

Съгласно разпоредбата на чл.250 ал.1 ГПК, страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото и искане, като това е всяко искане, отправено от страната до съда за защита на субективни права. За да бъде реализирано това процесуално право, следва да е налице пропуск от страна на решаващия съд да се произнесе по част от спорния предмет. Произнасянето на допълнително решение п о чл.250 ал.1 ГПК не може да доведе до промяна на постановеното решение, а само до добавяне на ново, допълващо решение.

Възражението за прихващане е само едно процесуално действие за защита срещу първоначално предявения иск, като целта е отхвърляне на този иск, поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с вземането на ответника. Непроизнасянето по своевременно релевирано от ответника възражение за прихващане, което евентуално би довело до отхвърляне на предявения иск, се отразява на правилността на съдебното решение, която неправилност може да бъде преодоляна по реда на обжалването на съдебните решения, но не и чрез допълване на съдебното решение.

Поради изложеното, настоящият въззивен състав намира, че не е налице непроизнасяне от страна на СРС, 177 състав, по част от спорния предмет, т.е. искането за допълване е неоснователно, поради което и решението по чл.250 ГПК следва да бъде потвърдено.

По въззивната жалба на ищеца:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради следното:

По делото не е спорно, а и е установено, че страните са били в безсрочно трудово правоотношение по силата на което ищецът е заемала длъжността „Маникюрист”, както и че същото е прекратено, считано от 20.01.2023 г. на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ – поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.

Вменено и е извършването на следното нарушение на трудовата дисциплина по чл.187 т.1 пр.3 вр. чл.190 ал.1 т.2 и т.3 КТ, а именно: неявяване на работа на 22.12.2022 г., а на 23.12.2022 г. се явила, но напуснала работното място, след което до датата на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не се е върнала на работа.

Данни за извършваните нарушения се съдържат в самата заповед.

Дисциплинарното наказание „уволнение” се налага, когато служителят е извършил виновно неизпълнение на трудовите задължения и с оглед тежестта на нарушението, 3 обстоятелствата, при които е извършено и поведението на служителя наложеното наказание се явява съответно. Същевременно законът предпоставя изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарни наказания, касаещи изслушването на служителя, мотивиране на заповедта, спазване на преклузивни срокове. Тежестта на доказване относно спазването на тези изисквания е за работодателя – ответник в процеса.

Подробното описание на обективните и субективните признаци на нарушението е от съществено значение за защита на служителя срещу неоснователно ангажиране на дисциплинарната му отговорност чрез депозиране на адекватни обяснения и при възможност – на доказателства, оборващи изводите на наказващия орган. Заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере причината, поради която трудовото правоотношение е прекратено, а съдът да може да извърши проверка и, въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно. Съгласно трайната практика на ВКС – решение №376/11.06.2010 г. по гр.д. № 264/2009 г., ІІІ Г О на ВКС, решение №278/19.05.2011 г. по гр.д. № 1276/2010 г., ІV ГО на ВКС, решение №460/17.06.2010 г. по гр.д. №465/2009 г., ІІІ ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, е възможно мотивирането на заповедта за дисциплинарно уволнение, чрез препращане към друг акт на работодателя обективиращ нарушението чрез неговите признаци, който е известен на работникът или служителят. Обосновката на работодателя за конкретните факти, поради които е издадена заповедта за уволнение, може да бъде формулирана и в друг документ, към който препраща заповедта. Не е задължително този документ непременно да изхожда от работодателя. Важното е той да е станал достояние на работника или служителя.

Съдът намира, че процесната уволнителната заповед съдържа всички задължителни реквизити, посочени в нормата на чл.195 ал.1 КТ по отношение - мотиви, нарушителят, нарушението, индивидуализирано с неговите обективни и субективни признаци, кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.

Чл.194 КТ урежда сроковете за налагане на дисциплинарните наказания. Ал.1 предвижда, че дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му. Сроковете са преклузивни. С изтичането им се прекратява възможността работодателят да наложи дисциплинарното наказание. За преклузивните срокове съдът следи служебно в съдебното производство по проверка законосъобразността на заповедта за дисциплинарно наказание. Дисциплинарното производство е своеобразно санкционно производство. С изтичането на сроковете се прекратява възможността за търсене на дисциплинарна отговорност. В правния мир дисциплинарната простъпка вече не съществува като основание за налагане на наказание.