Решение № 1412 от 12.10.2023, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1412 гр. Плевен, 12.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христо Ст. Томов при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело № 20234430103361 по описа за 2023 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Постъпила е искова молба от Н. Е. П. от *** против „СИТИ КЕШ“ ООД гр. София. В молбата се твърди, че на *** год. ищецът е сключил договор за паричен заем *** № *** със „Сити Кеш“ ООД, като страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 500 лв., видът на вноската е месечна, броят на погасителните вноски е 6, размерът на месечния лихвен процент не е посочен. Твърди се, че в чл. 6. 1. от договора е посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчител, който да отговарят на определени от кредитора условия. Твърди се, че в чл. 6. 2. страните са договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 342, 22 лв.

Твърди се, че още със сключване на договора на ищеца е била начислена неустойка в размер на 342, 22 лв., тъй като не е представил в срок поисканото от кредитора чрез един от двата указани начина обезпечени, посочени в процесния договор. Твърди се, че ищецът Н. П. е погасил изцяло процесния заем. Ищецът излага доводи, че процесния договор е нищожен на основание чл. 10 ал. 1 във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от 1 закона форма. Твърди се, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра- по един за всяка от страните по договора. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.

Твърди се, че в нарушение на императивните правила в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Твърди се, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19 ал. 1 във вр. с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4 от ЗПК. Твърди се, че в договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че описаните в съдържанието на договора разходи обаче водят до различен размер на ГПР от посочения. Твърди се, че съгласно решение от 20. 09. 2018 год. по дело С-448/ 2017 год. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му". Твърди се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в пъти по-висок от посочения, което е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че в договора не е посочена каква е договорната лихва, която ищецът следва да заплати. Твърди се, че в процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава да осигури действието на физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на 2 условията, посочено в договора. Твърди се, че в процесния договор е уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в него обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план. Твърди се, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Твърди се, че е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26 ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Твърди се, че процесният казус касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". Твърди се, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай, че не предостави обезпечение- двама поръчители /солидарен длъжник/, които отговарят на определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Твърди се, че въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Твърди се, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на 3 неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от тълкувателно решение № 1/ 15. 06. 2010 год. по т. д. № 1/ 2009 год. на Върховния Касационен съд/.

Твърди се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Твърди се, че разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Твърди се, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение- недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Твърди се, че подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33 ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Твърди се, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди се, че в случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Твърди се, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Твърди се, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.

Твърди се, че дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Твърди се, че последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Твърди се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143 ал. 2 т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока 4 неустойка. Твърди се, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Твърди се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК „Сити Кеш“ ООД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка", която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Твърди се, че при условие, че ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза многократно над допустимия.

Твърди се, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Твърди се, че според императивната разпоредба на чл. 19 ал.

4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Твърди се, че на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Твърди се, че с тези действия „Сити Кеш“ ООД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл.

21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Твърди се, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 април 2008 год. относно договорите за потребителски кредити. Твърди се, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Твърди се, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на 5 кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя. Твърди се, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение. Твърди се, че гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка“/ безспорно попадат в изискванията на Директивата- те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. Твърди се, че по тези съображения тези клаузи изискват размера им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Твърди се, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора.