Решение № 40 от 21.04.2023, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 40 гр. Дряново, 21.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Е. Дишева при участието на секретаря Кремена Д. като разгледа докладваното от Е. Дишева Гражданско дело №

20224220100184 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба от от Т. Д. Д. от ***, ул. ***, чрез пълномощник адв. Д. М. М., гр. ***, срещу „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от П.Б.Д..

В исковата молба се излага, че на 10.09.2021 г. ищцата сключила договор за паричен заем № 4257031 с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Отпуснатият заем бил в размер на 400 лв., платим на 12 бр. седмични вноски, при ГПР - 49%, ГЛП - 40 %. В чл. 4 от договора било уговорено договорът за заем да бъде обезпечен с гарант две физически лица, поръчители или банкова гаранция или да се представи сключен договор за гарантиране задължението. Във връзка с договора за паричен заем на 10.09.2021 г. ищцата сключила с „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство № 4257031, по силата на който ответното дружество поело задължение да обезпечи задълженията й пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което ищцата се задължила да заплати сумата от 119,76 лв., разсрочена заедно с месечните вноски по договора за кредит. Съгласно договора за поръчителство ищцата предоставяла дължимите парични думи на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което било упълномощено от „Файненшъл България“ ЕООД да ги събира в негова полза.

На 27.10.2021 г. ищцата подписала нов договор с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като с част от отпуснатия нов паричен заем в размер на 1 500 лв. било погасено задължението й в размер на 295,60 лв. по Договора за паричен заем и Договора за 1 поръчителство с еднакви № 4257031, сключени на 10.09.2021 г.

За договора за паричен заем № 4257031/10.09.2021 г. важали изискванията на ЗПК. Договорът за предоставяне на поръчителство също бил потребителски договор, акцесорен на договора за паричен заем и действието на поръчителството било предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение, т. е. От договора за кредит или отделни негови клаузи, поради което двете правоотношения следвало да се разгледат съвместно. Освен това кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят били свързани лица.

Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлагала в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители, които да отговарят на посочени изисквания, или банкова гаранция, или одобрено от заемодателя дружество – поръчител. Това било неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и не предоставяло избор за потребителя дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. На практика тези изисквания били неосъществими за потребителя, предвид обстоятелството, че паричният кредит бил в сравнително нисък размер от 400 лв.

Поставяйки изначално тези изисквания, кредиторът целял да „насочи“ длъжника към единствената форма на обезпечение, която обективно можел да си позволи обезпечение от одобреното от заемодателя дружество „Файненшъл България“ ЕООД.

Възнаграждението по договора за поръчителство, което представлявало сигурен разход, не било включено към ГПР и по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ако това възнаграждение било включено в разходите по кредита, то потребителят би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Договорът за предоставяне на поръчителство № 4257031 бил изначално лишен от основание, тъй като в полза на потребителя не се предоставяла услуга. Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. В случай, че поръчителят „Файненшъл България“ ЕООД изпълни и погаси вземането на длъжника, то имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното.

На следващо място се посочва, че поръчителството, на основание чл. 138 от ЗЗД се учредява по силата на договор, сключен между кредитора и поръчителя, тъй като в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, а не между поръчителя и главния длъжник, какъвто бил случаят. Основен предмет на дейност на ответника „Файненшъл България“ ЕООД били гаранционни сделки, като процесната. Печалбата му от извършената търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който като кредитор обвързал икономически по-слабата страна с допълнително възнаграждение, което се дължи от 2 момента на сключване на договора за заем, без значение дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не пораждала права и задължения за страните и договорът бил нищожен поради накърняване на добрите нрави. С уговореното възнаграждение в размер на 119,76 лв., почти половината от сумата по отпуснатия заем, също бил нарушен принципа на добросъвестност и справедливост и били накърнени добрите нрави. В разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който бил икономически по-силната страна в правоотношението, се възползвал от своето правно положение, като осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение.

Твърди се, че със сключването на договора за поръчителство се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като уговореното в договора за поръчителство възнаграждение впоследствие ще бъде разпределено като печалба на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. С договора за поръчителство не се целяло реално обезпечаване на договора за заем, доколкото, плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, кредиторът плащал вземането си сам на себе си.

Със сключването на договора за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

С оглед на изложеното са предявени следните искове: Да се прогласи за нищожен сключеният между страните Договор за предоставяне на гаранция № 4257031/10.09.2021 г., на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като накърняващ добрите нрави, в условията на евентуалност на основание чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД като заобикалящ закона, в условията на евентуалност на основание чл. 26 ал. 2 от ЗЗД поради липса на основание, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата от 20 лв. частичен иск от общо 119,76 лв. - недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство № 4257031/10.09.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането. Претендират се разноски.

С протоколно определение от 17.03.2023 г. на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК е допуснато изменение на предявения иск чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като същият се счита предявен за сумата от 119,76 лв.

В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество, чрез пълномощник юрисконсулт М. К., е депозирало отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове изцяло, като неоснователни.

Излага се че, ответното дружество е вписано като финансова институция в 3

Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие и в това си качество следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични задължения на потребителя, възникнали по договор за паричен заем. В конкретния случай ищцата, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с което да избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора поради неизпълнението) потърсила услугите на ответника да издаде гаранция за плащане на задълженията й по договор за паричен заем.

Твърдението, че процесният договор бил лишен от правно основание, било неоснователно. Същият бил сключен от ищцата в изпълнение на договорното й задължение за обезпечаване на вземанията по договора за паричен заем, а ответникът го сключил поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга.

Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в противоречие на добрите нрави, също било неоснователно, тъй като съгласно чл. 9 от ЗЗД в отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне.

Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се извършвала към момента на сключване на договора. В тази връзка в исковата молба липсвала обосновка и доказателства за нарушаването на определен морален принцип, поради което претенциите за нищожност на това основание били голословни и недоказани.

На следващо място се излага, че престациите по договора не били явно нееквивалентни, тъй като ответникът поел задължение да отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя, които били в доста по-голям размер от уговореното възнаграждение. Срещу възнаграждение в неголям размер длъжникът получавал сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към заемателя, последният ще ангажира отговорността на гаранта, като гаранцията се простирала върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането. Дължимото възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция било определено след извършена преценка на риска и ако ищцата е счела същото за несправедливо високо, то тя изобщо не би сключила договора. С предоставената гаранция ответникът извършвал възмездна услуга в полза на заемодателя. Договорът бил сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че дружеството, изпълняващо гаранционни сделки по занятие, ще получи уговореното възнаграждение.

На следващо място се излага, че в чл. 4 от Договора за паричен заем, заемодателят не поставил изискване вземането да се обезпечи единствено чрез сключване на договор 4 с дружество-гарант, а предоставил възможност на заемателя да избере един от три възможни начина за обезпечаване на договора.

Поддържа, че искането на ищеца за обявяване на нищожност на договора за предоставяне на гаранция на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, като сключен при неспазване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във вр. чл. 22 ЗПК било напълно неотносимо към процесния договор, поради факта, че разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последиците от неприлагането й били относими единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто процесният договор категорично не бил. Договорът за предоставяне на гаранция не се регулирал от разпоредбите на ЗПК, а от ТЗ и в тази връзка всякакви твърдения за нищожност на основание ЗПК били напълно ирелевантни. Ответникът не бил страна по Договора за паричен заем № 4257031, сключен между ищцата и “Изи Асет Мениджмънт“ АД, с оглед на което не можел да вземе никакво отношение по релевираните от ищеца твърдения за нищожност на Договора за заем на посочените основания, която следвало да се докаже в друго производство със страните по Договора за заем, а не в настоящото производство.

Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски. Направено възражение за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение, като същото бъде намалено до предвидения минимум.

След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните, а това се установява и от събраните по делото писмени доказателства, че на 10.09.2021 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД , в качеството му на заемодател, и ищцата, в качеството й на заемател, е сключен договор за паричен заем № 4257031, по силата на който й е предоставена сумата от 400 лв., която ищцата се задължила да върне на 12 равни седмични вноски в размер на 35,02 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва от в размер на 20,24 лв. или общо 420,24 лв. при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40% и годишен процент на разходите от 49,00 %.

Разпечатката съдържа 31 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d5a7eb6e-c352-4012-9201-50ae96a95327