Решение № 1624 от 02.08.2021, Административен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1624 гр. Пловдив, 02.08.2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на петнадесети януари, две хиляди и двадесет и първата година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана

Методиева при секретаря Ваня Петкова, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 2849 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.118, ал.3 от КСО, във връзка с чл.145 и следв. от АПК.

Образувано е по жалба на С.С.С. с ЕГН ********** от гр. Първомай, депозирана чрез пълномощника ѝ адв. Б., против Решение № Ц2153-15-202 от 14.10.2020 г., на Директор на ТП на НОИ - Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 151-00-10417-3 от 04.08.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С жалбата, както и в съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. Б., а така също и с представена писмена защита, се моли за отмяна на оспореното решение като незаконосъобразно.

Излагат се съображения за неправилна преценка на решаващия административен орган относно това коя е държавата по пребиваване, съгласно Регламент /ЕО/883/2004 г., като се твърди, че по отношение на жалбоподателя С. е приложима разпоредбата на чл.65, §2 от Регламента, поради което и компетентната институция по отношение изплащането на обезщетение за безработица е българската, на чието разположени и се е поставила С.. Прави се искане за присъждане на направените разноски в производството.

Ответната по жалбата страна Директор на ТП на НОИ – Пловдив, чрез процесуалния си представител юрисконсулт С., оспорва жалбата, като моли същата да бъде отхвърлена. В съдебно заседание и в писмено становище по делото се излагат съображения относно неоснователност на жалбата, като се сочи, че съгласно получения от Великобритания СЕД Н006, компетентната институция на Обединеното кралство е удостоверила, че за периода на заетост на С. Великобритания се явява страната по пребиваване на жалбоподателя. В тази връзка и е прието, че тя не попада в обхвата на чл.65,§2 от Регламент 883/2004 г., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка по последната заетост на С. съвпадат. Направен е анализ на доказателствата, които жалбоподателя е представила пред административния орган и пред съда, във връзка с критериите за оценка на релевантните обстоятелства за определяне на пребиваването по чл.11 от Регламент /ЕО/987/2009г., като е заключено, че Великобритания се явява държавата по пребиваване.

Моли се за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на претендираното от другата страна като разноски адвокатско възнаграждение.

Окръжна прокуратура -

Пловдив, надлежно уведомена за възможността да встъпи в производството, не е изпратила представител в съдебно заседание и не е взела становище по жалбата.

Жалбата е подадена от лице, за което оспореният акт е неблагоприятен, доколкото на практика се потвърждава постановен отказ за отпускане на обезщетение за безработица по чл.54ж, ал.1 от КСО и поради това с правен интерес от обжалването му. Същата е депозирана в законоустановения срок, както и срещу акт, който подлежи на съдебно обжалване.

Предвид това и жалбата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна.

От фактическа страна от събраните по делото доказателства се установява следното:

Със заявление №151-00-10417/24.04.2020 г., жалбоподателят С. е заявила желанието си да ѝ бъде отпуснато обезщетение за безработица на основание КСО, предвид прекратяване на правоотношението ѝ с работодател във Великобритания на 13.03.2020 г.

Същата декларирала в заявлението, че е упражнявала трудова дейност в Англия в периода м.05.2015 г. до м.03.2020 г. На последващ етап в производството тя представила и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД 002 и U004, ведно с други документи и анкетни формуляри, описващи упражняваната трудова дейност във Великобритания. Към допълнително представените документи С. приложила и Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., в която вписала, че последният ѝ период на заетост е във Великобритания от 03.04.2019 г. до 12.03.2020 г.

Съгласно декларираните обстоятелства, тя има съпруг/партньор (не е уточнено), който е живял във Великобритания, както и че именно там са и преобладаващата част от социалните ѝ контакти, че няма деца, роднините й (родители, баба/дядо и брат) живеят в Република България, че не притежава собствено жилище в България, както и че възнамерява да се установи в страната. В заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка С. вписала периоди на осигурена за безработица заетост от 13.04.2015 г. до 29.09.2018 г., от 10.11.2018 г. до 29.03.2019 г. и от 03.04.2019 г. до 12.03.2020 г. Във връзка с изпратено до компетентната институция на Великобритания искане за удостоверяване на осигурителни периоди, причина за прекратяване на правоотношението и доход, както и определяне пребиваване във връзка с прилагане на чл.65,§2 от Регламент 883/2004, с разпореждане от 27.05.2020 г. производството по отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ било спряно. След получаване от Великобритания на структуриран електронен документ /СЕД/ U017, СЕД U004 и СЕД Н006 за удостоверяване на осигурителен стаж, причина за прекратяване на правоотношението с работодател, доход и определяне на пребиваване, с разпореждане от 23.07.2020 г. производството по заявлението за отпускане на ПОБ било възобновено. С Разпореждане №151-00-10417-3 от 04.08.2020 г., издадено за на Ръководител на осигуряването по безработица на основание чл.54ж, ал.1, вр. с ал.1 от КСО, вр. с чл.11, §3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 на С.С. било отказано отпускането на ПОБ по чл.54а от КСО и чл.62 от Регламента, а като мотиви се посочило, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или самостоятелно наето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава –членка, а изключение от това правило е въведено в чл.65, §2 от посочения Регламент, като в случая това изключение е неприложимо. В тази връзка в разпореждането за отказ било посочено, че според СЕД Н006 Великобритания удостоверява, че за периода от 13.04.2015 г. до 12.03.2020 г. вкл., лицето е пребивавало във Великобритания. Обсъдена била декларацията на С. относно определяне на пребиваването и данните, които е декларирала относно своето положение, като е прието, че по време на последната си трудова заетост във Великобритания лицето не е имало пряка връзка с България и в този смисъл не в България се е намирал центърът на жизнените му интереси, като поради това е прието, че по времето на последната заетост на С. същата не е пребивавала в България, поради което и спрямо нея следва да се приложи законодателството на Великобритания и съответно преценката за правото на ПОБ следва да се извърши от компетентната институция там. Недоволна от това разпореждане С. го обжалвала пред Директора на ТП на НОИ Пловдив, който с обжалваното по настоящото дело свое решение отхвърлил жалбата и потвърдил разпореждането. За да стигне до извод за законосъобразност на разпореждането за отказ от отпускане на ПОБ Директорът на ТП на НОИ Пловдив отчел, че в случая се касае за отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл.61 - 65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а - 546 от КСО. При разглеждане на заявления, подадени при прилагане на разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а - 546 от КСО, се изследва и въпросът относно пребиваването на лицата и компетентността на българската институция по отношение на отпускането и изплащането на паричните обезщетения за безработица. Посочено било в мотивите към обжалваното решение, че определяне на пребиваването е от съществено значение при прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004, както и че по правило всяко лице, което осъществява дейност като заето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава членка, се подчинява на първо място на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическата дейност (член 11, параграф 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004), а изключение от това правило е разпоредбата на чл.65, параграф 2 от същия нормативен акт, в който е регламентирано, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Тези безработни лица получават обезщетение в съответствие с чл.65, параграф 5, буква „а“ от Регламента в съответствие със законодателството на държавата- членка по пребиваване, както ако спрямо тях се е прилагало това законодателство по време на последната им дейност като заето или самостоятелно заето лице. Посочено е, че в тази връзка на заинтересованите лица с последна заетост в друга държава-членка се предоставя за попълване декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 г., както и че в конкретния случай по отношение на г-жа С. е получен документ Н006, с който компетентната институция на Обединеното кралство е удостоверила, че за периода на заетост от 13.04.2015 г. до 12.03.2020 г. именно Великобритания се явява страна по пребиваване. Отчетени били декларираните обстоятелства от С. в Декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., както и факта, че в т. 3 от попълнения анкетен формуляр СА3916 тя е вписала, че пребивава в държавата-членка от 20.05.2010 г. до 15.03.2020 г. и при оценка на тези данни било отказано отпускането на ПОБ Посочено било и че приложените от С. към жалбата ѝ срещу разпореждането за отказ доказателства не водят до различен извод. При обсъждането на доказателствата административният орган посочил, че самолетните билети на името на С.С. и К.А. и банкова сметка ***, които са били представени от С., са неотносими към конкретния казус, а други, в т.ч. и приложеното копие на удостоверение за сключен на 14.06.2020 г. граждански брак с К.А., касаят факти и събития, отнасящи се до по-късен етап и не оказват пряко влияние към преценката на пребиваването на лицето, което се разглежда към момента на последната му заетост в Обединеното кралство. Отчетено било заявеното от С., че е била студент като факт, даващ яснота по отношение на вписаната в анкетния формуляр дата на влизане във Великобритания - 20.05.2010 г., която предхождала датата на започване на трудова дейност. В тази връзка било взето предвид заявеното от С., че по време на обучението си е работила във Великобритания, за да се издържа като студент, като е отчетено, че именно източникът на доходи за студентите е един от критериите за оценка на релевантните по отношение на определяне на пребиваването факти, включени в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. По отношение на твърдението на жалбоподателя, че преобладаващата част от роднините ѝ и приятелския ѝ кръг са били и са в Република България и че постоянно се връщала, за да поддържа тези контакти, са обсъдени доказателствата, като е прието, че част от копията на самолетни билети са на името на други лица, а от друга страна, фактът, че роднините на С. са в Република България е посочено, че би имал тежест при определяне на пребиваването като факт, ако пребиваването на лицето е изцяло на издръжка на тези роднини и то няма други доходи в съответната държава. Прието е било, че от документите по преписката, а и от твърденията в жалбата, С. нееднократно била осъществявала трудова дейност в периода от 2015 г. до 2020 г. във Великобритания и е заявила, че по време на обучението си е работила, за да се издържа, което недвусмислено показвало, че същата е получавала доходи в тази държава. Във връзка с твърдението на С. за постоянно връщане в страната, била обсъдена справката за влизанията и излизанията на С. и съпругът ѝ К.А. за периода от 13.04.2015 г. до 15.03.2020 г., от която ставало ясно, че изчислено по дни, годишният престой на жалбоподателя и партньорът ѝ (понастоящем неин съпруг) в България не надхвърля месец. По повод отразеното в декларацията на жалбоподателя, че преобладаващата част от социалните ѝ контакти са в държавата по последна заетост, органът при оценката на този фактор и наличната в преписката информация, е стигнал до заключението, че понеже С. е заминала за Великобритания след завършване на средното си образование е логично по-голяма част от социалните ѝ контакти да са в страната по последна заетост, предвид факта, че лицето в началото на активната ѝ самостоятелна дейност, след навършване на пълнолетие, е учило и работило там, като това било потвърдено и от нея в жалбата ѝ относно заявлението, че е получила образование във Великобритания, а с нея е бил и настоящият ѝ съпруг. Относно довода на жалбоподателя, че през време на целия период на трудова заетост е поддържала постоянния си адрес в Република България е заключено, че това не е от значение във връзка със спора по отношение на пребиваването ѝ, поради това, че съгласно чл.93 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР), постоянният адрес е адресът в населеното място, където лицето избира да бъде вписано в регистрите на населението и затова всеки български гражданин притежава постоянен адрес на територията на Република България, дори и тези, които трайно пребивават в чужбина. Посочено е, че според чл.93, ал.4 от ЗГР, български граждани, живеещи в чужбина, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистъра на населението от Район „Средец“ на гр. София. Затова и е заключено, че постоянният адрес е формален и не винаги отразява действителното местоживеене на лицето, като такъв адрес то е административно задължено да посочи, съгласно чл.90, ал.1, във връзка с ал.2 от ЗГР. Относно представеното доказателство за сключен граждански брак на 14.06.2020 г., е коментирано в решението на Директор на ТП на НОИ, че това касае по-късен момент и също не може да бъде основание да се счита, че за периода на заетост на г-жа С. от 13.04.2015 г. до 12.03.2020 г. във Великобритания именно Република България следва да се счита за държава по пребиваване. Посочено е, че в декларацията за определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. С. е вписала, че няма собствено жилище в България, а в жалбата срещу разпореждането твърди, че голяма част от средствата си е изразходвала за уреждане на жилището си, но тези изявления са противоречиви и никое от тях не се доказва от представените от лицето копия на извлечение от банкова сметка ***нка ДСК. Относно представената регистрационна карта в БТ Първомай е прието, че същата не може по безспорен начин да докаже каква е била целта на самата регистрация в бюро по труда, дали действително за търсене на работа, или във връзка с подаденото заявление за отпускане на ПОБ, тъй като двете действия са извършени на една и съща дата - 24.04.2020 г., а съгласно българското законодателство при подаване на заявления за ПОБ лицата следва да имат регистрация в Агенцията по заетостта в България и липсата на такава регистрация или нейното прекратяване е основание за отказ за отпускане или прекратяване на изплащането на ПОБ. Прието е също така и че заявеното намерение на жалбоподателя да се установи в Република България, без да обаче да уточнява причините за това, няма как да окаже влияние върху крайното решение относно пребиваването, като в тази връзка е коментирана разпоредбата на чл.11, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. и е посочено, че тя няма как да се приложи в случая, тъй като не е налице несъгласие между компетентните институции на Великобритания и България по въпроса, но напротив, в получения СЕД Н006 от компетентната институция на Великобритания е удостоверено, че страна по пребиваване е била Великобритания. В тази връзка е заключено, че не са били налице условията на чл.65, §2 от Регламент 883/2004 и НОИ не е компетентната институция за отпускане на ПОБ, поради което и правилно е било отказано отпускането на такова.

Разпечатката съдържа 22 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d5a686eb-4f13-4710-98a2-8e61e0372f19