Решение № 366 от 24.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 366 гр. София, 23.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20221100504338 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20005824/29.12.2021 г., постановено по гр. д № 2918/2021 г. по описа на Софийски районен съд, I I Гражданско отделение, 68 състав, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, по иска на Т. Р. Н. против Военно формирование 18270 – с. Горна Малина, уволнението на ищцата Т. Р. Н., извършено със Заповед № ЗЛС-41/20.11.2020 г. на началника на Военно формирование 18270 – с. Горна Малина. Със същото решение, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, ищцата е възстановена на длъжността, заемана от нея преди уволнението – „Камериер“ в звено „Поддръжка и осигуряване на хотелска част“ в Център за логистична поддръжка във Военно формирование 18270 – с. Горна Малина, а на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, ответникът е осъден да заплати сумата в размер на 5 520 лева – обезщетение за оставяне без работа поради незаконното уволнение за периода 20.11.2020 г. – 20.05.2021 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 19.01.2021 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сторените от ищцата разноски в производството пред СРС в размер на 500 лева. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС сумата в размер на 320,80 лева – държавна такса.

Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника Военно формирование 18270 – с. Горна Малина, представлявано от полковник В.В.. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното съдебно решение. Считат се за неправилни изводите на решаващия съд за невиновно поведение на служителката, неявила се на работа в продължение на 4 последователни работни дни, обосновано от съда с карантиниране на същата в резултат диагностициране на съпруга с Covid 19. Въззивникът сочи, че възникналата извънредна ситуация на световна пандемия не освобождава работниците и служителите от задължението им да уведомят своите работодатели за причините, възпрепятствали явяването им на работното място, като твърди, че в разглеждания случай ищцата не е изпълнила това свое задължение. В този смисъл счита за безспорно установено по делото, че същата е допуснала нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.

190, ал. 1, т. 2 КТ, обуславящо ангажиране на дисциплинарната отговорност. По делото не 1 било спорно, че Т. Р. Н. не се е явила на работа в периода от 06.11.2020 г. до 11.11.2020 г., като за установяване на конкретната причина за отсъствието си последната не е представила оправдателни документи пред работодателя – нито документ, удостоверяващ поставянето под карантина като контактно лице на заболял с Covid 19 или предписание за карантиниране за минал период, нито документ, удостоверяващ, че тя самата е била потвърден случай на лице, болно от Covid 19. С оглед така изложеното въззивникът счита, че служителката не е установила наличие на уважителна причина за своето неявяване на работа в процесния период, поради което уволнението е законосъобразно. При тези аргументи моли за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго съдебно решение, с което предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищцата Т. Р. Н., чрез пълномощника адвокат М. М., САК. Излагат се съображения за неоснователност на заявените с въззивната жалба доводи и се моли за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.

В проведеното на 10.10.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивникът Военно формирование 18270 – с. Горна Малина , редовно призован, се представлява от старши юрисконсулт К.Б.. Поддържа депозираната въззивна жалба, няма нови доказателствени искания. Моли за отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на предявените искове. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В проведеното на 10.10.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемата Т. Р. Н., редовно призована, явява се лично и представлявана от адвокат М. М., САК. Оспорва въззивната жалба, поддържа своя отговор на въззивната жалба, не прави нови доказателствени искания. Моли за потвърждаване на обжалвания акт. Претендира разноски съгласно представен списък на разноските по чл. 80 ГПК.

Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV A въззивен състав, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното за установено от фактическа и правна страна, във връзка с конкретно наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При постановяване на същото не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите относно неговата правилност, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ.

В исковата молба и последващи 2 броя уточняващи молби от 22.02.2021 г. и 29.03.2021 г. ищцата Т. Р. Н. твърди, че между нея и ответника Военно формирование 18270 – с. Горна Малина е бил сключен Трудов договор № 140/15.03.2010 г., за длъжността „Камериер“ в звено „Поддръжка и осигуряване на хотелска част“, с код по длъжностно ниво ИЗ-15 и код 51321001 от Класификатора на длъжностите за цивилните служители по трудови правоотношения във военни формирования на Българската армия и структурите на подчинение на министъра на отбраната, които не прилагат Закона за администрацията и Закона за държавния служител, обявен със Заповед на Министъра на отбраната № ОХ936/21.11.2018 г., при уговорено месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 920 лева. Със Заповед за дисциплинарно уволнение № ЗЛС-41/20.11.2020 г., връчена на 20.11.2020 г., трудовото правоотношение било едностранно прекратено от работодателя поради това, че в периода 06.11.2020 г. – 11.11.2020 г. служителката не се е явила на 2 работното си място, с което е извършила нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. чл. 188, т. 3 КТ. Счита така наложеното дисциплинарно наказание за незаконосъобразно. От една страна, сочи по отношение на нея са били налице предпоставки за прилагане на специалната закрила по чл. 333 КТ поради онкологичното заболяване. От друга страна, сочи, че в периода 06.11.2020 г. – 11.11.2020 г. е била обективно възпрепятствана да се яви на работа поради карантинирането с оглед на диагностицирано при съпруга

А.Н. заболяване сCovid 19. В тази насока твърди, че на

04.11.2020 г. последният е дал положителен резултат за Covid 19 и по указания на личния лекар ищцата и нейния съпруг предприели действия във връзка с лечение и карантиниране – съответно заболелия с 14-дневна карантина, а ищцата, като контактно лице – с 10-дневна карантина. С оглед така възникналите обстоятелства, своевременно на 06.11.2020 г. ищцата била уведомила прекия си ръководител, чрез цивилен служител А.Д., за поставянето под карантина. На 09.11.2020 г. при ищцата също се проявили симптоми на Covid 19. На 13.11.2020 г. било назначено лечение във връзка с тези симптоми и издаден болничен лист за периода 12.11. – 18.11.2020 г. След възстановяването , на 19.11.2020 г. се завърнала на работа, като на същия ден били изисквани обяснения относно отсъствието в периода

06.11.2020 г. – 11.11.2020 г., а на 20.11.2020 г. била връчена процесната заповед за уволнение. Предвид посоченото счита, че не са били налице законоустановените предпоставки за ангажиране на дисциплинарната отговорност, тъй като неявяването на работа в разглеждания период не се дължи на виновно нейно поведение, а на обстоятелства от обективен характер, а именно поставянето под карантина с оглед качеството на контактно лице на заболял с Covid 19, и нормативните изисквания, установени в т. 13 от Заповед № РД-01-610/22.10.2020 г. на Министъра на здравеопазването за лица, подлежащи на болнично лечение, домашно лечение и карантина, съгласно която „Всички близки контактни лица на потвърден случай на Covid 19, съгласно Приложение № 4, подлежат на 10-дневна карантина, считано от последния контакт с потвърдения случай…“, чието неизпълнение било скрепено с наказателна отговорност съгласно чл. 355 НК. Сочи за ноторно известен фактът, че поради бързо разрастващата се пандемия на Covid 19 с Решение № 325/14.05.2020 г. на Министерски съвет в страната била обявена извънредна епидемична обстановка, вследствие на която и поради огромния брой заболели граждани възникнал административен „хаос“ и неяснота във връзка с процедурите по издаване на болнични листове на контактните лица на доказано болните такива с Covid 19, като така възникналите неуредици не следвало да бъдат вменявани във вина по повод неявяването на работа, като поддържа, че в случая е проявила добросъвестно поведение в насока спазване на указанията на личния лекар и нормативните изисквания с оглед защита на собственото си здраве и здравето на околните лица. Предвид изложеното моли за постановяване на съдебно решение, с което да бъде отменено уволнението , да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за времето, през което е останала без работа поради незаконното уволнение – за периода 20.11.2020 г.

– 20.05.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира разноски по делото.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника Военно формирование 18270 – с. Горна Малина, с който се оспорват предявените искове като неоснователни. Излагат се съображения, че уволнението на ищцата е извършено законосъобразно, при спазване на всички императивни изисквания за това.

Служителката Н. не се е явила на работа 4 последователни работни дни в каквато насока се прави признание в исковата молба, а отделно това се установява и от приложени към писмения отговор 4 бр. заповеди на работодателя – Заповед № ЗРД-583/06.11.2020 г. Заповед № ЗРД – 587/09.11.2020 г., Заповед № ЗРД-593/10.11.2020 г. и Заповед № ЗРД-597/11.11.2020 г., през който период същата не е инициирала ползването на който и да е от регламентираните в КТ отпуски, включително не е представила пред работодателя болничен лист, удостоверяващ временната неработоспособност, или предписание за карантинирането . Предвид така установеното счита, че липсва правно основание за отсъствието от работното място в периода 06.11.2020 г. – 11.11.2020 г. На следващо място сочи, че ищцата не е била поставяна под карантина като контактно лице при спазване на действащите към този период нормативни изисквания, установени в чл. 61 от Закона за здравето и в Заповед № РД-01-610/22.10.2020 г. на Министъра на здравеопазването, нито е била потвърден случай на лице, болно от Covid 19. В тази насока се поддържа, че съпругът на служителката не представлява потвърден случай на Covid 19, доколкото към разглеждания момент за такива се считали единствено лицата, диагностицирани с посоченото заболяване чрез „полимеразна верижна реакция за доказване на Covid 19”, т. е. с 3 т.нар. „PCR тест“, а при съпругът бил извършен само антигенен тест. Именно с оглед последното на ищцата не било издадено предписание за карантина. Лицата с положителен антигенен тест се считали за потвърден случай на Covid 19 едва с приемането на Заповед № РД-01-724/22.12.2020 г. на Министъра на здравеопазването – от момент, следващ по време дисциплинарното уволнение на Т. Н.. Предвид така изложеното се моли за отхвърляне на предявените искове.