Решение № 703 от 04.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 703 гр. София, 04.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100506566 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 4723 от 27.03.2023 г., постановено по гр. д. № 55835/2022 г. по описа на СРС, 160-ти състав, частично са били уважени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. В. П. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че А. В. П. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД следните суми: сумата от 2887,92 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 4000618711, сключен на 03.08.2017 г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в качеството на кредитор и А. В. П., в качеството на кредитополучател, вземанията по който договора са прехвърлени в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на Приложение № 1 от 29.10.2021 г. към договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 31.08.2018 г., сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в качеството на цедент и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в качеството на цесионер, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 03 08.2022 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.08.2022 г. в производството по ч.гр.д. № 42196/2022 г. по описа на CPC, II ГО, 160 състав; сумата от 9,07 лв., представляваща договорна лихва за периода 03.06.2019 г. – 05.08.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.08.2022 г. в производството по ч.гр.д. № 42196/2022 г. по описа на CPC, II ГО, 160 състав; сумата от 928,22 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 03.06.2019 г. до 02.08.2022 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.08.2022 г. в производството по ч.гр.д. № 42196/2022 г. по описа 1 на CPC, II ГО, 160 състав, като исковете са отхвърлени както следва: искът с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, чл.

430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД – за разликата над уважения размер от 2887,92 лв. до пълния предявен размер от 3355,92 лв.; искът с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, чл.

430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД – за разликата над уважения размер от 9,07 лв. до пълния предявен размер от 254,83 лв. и за периода от 02.02.2018 г. до 02.06.2019 г.; искът с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за разликата над уважения размер от 928,22 лв. до пълния предявен размер от 1420,25 лв., за периода 03.02.2018 г. – 02.06.2019 г., както и за деня 03.08.2022 г.

Със същото решение А. В. П. е осъдена да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 525,42 лв., представляваща разноски в исковото и заповедното производство, съразмерно на уважената част от исковете, а „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е осъдено да заплати на А. В. П., на основание чл.

78, ал. 3 ГПК, сумата от 215,71 лв., представляваща разноски по делото пред СРС, съразмерно на отхвърлената част от исковите претенции.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответницата – А.

В. Пет, чрез пълномощника си – адв. Й. К., с надлежно учредена представителна власт по делото, , в частта, с която са която са частично уважени предявените от ищеца по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК обективно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 79, ал.

1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите от: 2887,92 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 4000618711, сключен на 03.08.2017 г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в качеството на кредитор и А. В. П., в качеството на кредитополучател, вземанията по който договора са прехвърлени в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на Приложение № 1 от 29.10.2021 г. към договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 31.08.2018 г., сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в качеството на цедент и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в качеството на цесионер, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 03 08.2022 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.08.2022 г. в производството по ч.гр.д. № 42196/2022 г. по описа на CPC, II ГО, 160 състав; 9,07 лв., представляваща договорна лихва за периода 03.06.2019 г. – 05.08.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.08.2022 г. в производството по ч.гр.д. № 42196/2022 г. по описа на CPC, II ГО, 160 състав; 928,22 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 03.06.2019 г. до 02.08.2022 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.08.2022 г. в производството по ч.гр.д. № 42196/2022 г. по описа на CPC, II ГО, 160 състав. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите на СРС. Поддържа, че само по себе си осчетоводяването на извършени плащания в счетоводството на цесионера нито обосновава извод за признание на задължението по договора за кредит, нито пък освобождава съда от задължението да обсъди факта на плащането (за което първоинстанционният съд е приел, че представлява признание на задължението) в съвкупност с останалите доказателства по делото. Поддържа също така, че неправилно първоинстанционният съд е счел за неоснователни релевираните в отговора на исковата молба възражения за нищожност на процесния договор поради липса на съгласие и като сключен в противоречие на закона.

Твърди, че процесният Договор за потребителски кредит, сключен чрез кредитния посредник „Армс“ ЕООД е подписан за кредитора от лице, което не разполага с 2 представителна власт нито по отношение на „Армс" ЕООД, нито по отношение на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и поради това договорът е нищожен поради липса на постигнато между страните съгласие, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2, вр. чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Изтъква, че доколкото „Армс“ ЕООД и ответницата (едноличен собственик на капитала и управител на „Армс“ ЕООД) са свързани лица, а „Ти Би Ай Банк“ ЕАД не е давало изрично съгласие А. В.

П. да договаря с представляваното с нея дружество „Армс“ ЕООД, договорът е нищожен поради противоречие със закона — чл. 26, ал. 1, вр. чл. 38, ал. 1 от ЗЗД. Счита, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, тъй като за потребителя липсва яснота с всяка месечна вноска каква лихва и каква главница се погА.ва. Посочва, че съгласно чл. 7.2.1. от Договора за кредит при потребителски кредит за закупуване на стока и заплащане на услуга кредиторът превежда съответната част от средствата по кредита по сметка на продавача на стоката, избрана от Потребителя, за заплащане на продажната й цена. Изтъква, че страните по договора за кредит са се уговорили „Ти Би Ай Банк“ ЕАД да преведе заемната сума по банкова сметка на продавача „Армс“ ЕООД, но по делото липсват доказателства, че това е осъществено от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и по този начин кредитът е останал неусвоен. Твърди, че по делото не е доказано, че „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е прехвърлило на ищеца евентуалните си вземания от ответницата, произтичащи от Договор за потребителски кредит № 4000618711 от 03.08.2017 г., като по делото не е било предоставено в цялост Приложение № 1/29.10.2021 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.08.2018 г., а представеното извлечение няма доказателствена стойност и не доказва прехвърлянето на вземането. Изтъква, че първоинстанционният съд неправилно е оставил без уважение направеното възражение за изтекла погасителна давност, тъй като отделните месечни вноски по договора за потребителски кредит представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и поради това погасени по давност са вземанията за плащане на месечни вноски, съгласно погасителния план по договора за кредит (чл. 11.2) за периода до 12.08.2019 г. Твърди, че уговорката, въз основа на която банката е прибавяла лихва към главницата и след това е олихвявала цялата консолидирана сума, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. З ЗЗД, който е недопустим, а всички начислени от ищеца мораторни лихви върху възнаградителните лихви, включени в месечните вноски, са недължими. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е уважил претенцията на ищеца за сумата от 928.22 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 03.06.2019 г. до 02.08.2022 г., тъй като мораторна лихва се дължи евентуално едва след настъпване на изискуемостта на отделната вноска, която не е била настъпила към 03.06.2019 г. за вноските за периода с падеж 05.06.2019 г. за периода 03.06.2019 г. – 05.06.2019 г., с падеж 05.07.2019 г. за периода 03.06 2019 г. – 05.07.2019 г. и с падеж 05.08.2019 г. за периода 03.06.2019 г. – 05.08.2019 г. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемото дружество „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез пълномощника си – юрк. И. Недков, с надлежно учредена представителна власт по делото, е подало в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с която оспорва изцяло същата по подробно изложените доводи. Моли съда да остави без уважение жалбата и да потвърди изцяло първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Решението в частта, с която предявените обективно съединени установителни искове са отхвърлени, както следва: по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, чл.

430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД – за разликата над уважения размер от 2887,92 лв. до пълния предявен размер от 3355,92 лв.; по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД – за разликата над уважения размер от 9,07 лв. до пълния предявен размер от 254,83 лв. и за периода от 02.02.2018 г. до 02.06.2019 г.; по чл.

422 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за разликата над уважения размер от 928,22 лв. до пълния предявен размер от 1420,25 лв., за периода 03.02.2018 г. – 02.06.2019 г., 3 както и за деня 03.08.2022 г., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнА. служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнА. по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.