Решение № 6574 от 07.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6574 гр. София, 07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20251110144364 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, с която И. С. К., ЕГН: **********, с адрес: ******************************, е предявила срещу ******************, ЕИК:

*************, със седалище и адрес на управление: ****************************, в условията на обективно съединяване следните искове:

- установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД /противоречие с добрите нрави/, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. с чл.

33, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК /противоречие със закона/ за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 40023469636 от 08.02.2024г.

- в условията на кумулативност осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 1 700 лв., представляваща платена при изначална липса на основание сума по Договор за кредит № 40023469636 от 08.02.2024г.

Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 08.02.2024г. е сключила с ****************** Договор за потребителски кредит № 40023469636, по силата на който била отпусната заемна сума в размер на 5 000 лв. при посочен ГЛП 41.00 % и ГПР – 49.05 % срещу насрещното задължение да върне заемната сума на 36 погасителни вноски. Допълва, че страните уговорили предоставянето на услуга „****“ срещу възнаграждение в размер на 2 250 лв. и услуга „******“ срещу възнаграждение на стойност от 2 600 лв., като общата сума по кредитното правоотношение възлизала на 13 576,74 лв. Поддържа, че така сключеният договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради наличието на неравноправни клаузи, тъй като параметрите на сделката не били индивидуално уговорени, ГЛП надвишавал 20 % и била уговорена еднократна такса за оценка на риска. Като самостоятелно основание за нищожност посочва, че отбелязаният ГПР не отразява действителния такъв, доколкото във въпросната величина не била включена таксата за оценка на риска, както и че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР и кои конкретни разходи се инкорпорират в него.

Излага, че договорът е недействителен и поради нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с 1 процесната клауза за застраховка в тежест на потребителя се начисляват допълнителни суми.

Уточнява, че не са спазени изискванията на чл. 10 ЗПК за размера на шрифта. Навежда доводи, че клаузите, предвиждащи заплащането на възнаграждения за услугите „****“ и „******“, са неравноправни. Поради тези съображения счита, че дължи единствено чистата стойност на кредита, поради което заплатената сума в размер на 1 700 лв. се явява недължимо платена и в нейна полза е възникнало притезание за връщането . Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че ищцата е заплатила над главницата сумата от 1 700 лв. Релевира възражение, че договорът за потребителски кредит отговаря на изискванията на ЗПК, а размерът на възнаградителната лихва не е обвързан от трикратния размер на законната лихва за забава. В условията на евентуалност поддържа, че нищожността на клаузата за договорна лихва не рефлектира върху действителността на цялата сделка. Възразява, че закупените допълнителни услуги не следва да се включват в ГПР, тъй като същите не са условие за възникване на кредитното правоотношение. Счита, че неправилното посочване на ГПР не може да се приравни на липса на ГПР и да доведе до нищожност на целия договор за кредит, тъй като би била налице очевидна непропорционалност. Навежда доводи, че при нищожност на отделни клаузи, които не са част от основания предмет на договора, договорната връзка се запазва без тях. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

В съдебно заседание, ищецът И. С. К., редовно призован, не се явява, не се представлява. С молба с вх. № 56891/20.02.2026г. поддържа исковата молба и моли за уважаване на исковите претенции.

В съдебно заседание, ответникът **************************, редовно призован, не се представлява.

Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото се установява, че между ответника като кредитодател и И. С. К., като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит № 40023469636 от 08.02.2024г., съгласно който на И. К. е предоставен кредит в размер на 5000 лева, който последната следвало да върне на 36 месечни вноски, всяка в размер на 242,40 лева, при ГЛП от 41,00% и ГПР от 49,05%. Общата дължима сума по кредита възлизала на сумата от 8726,74 лева. При подписването на договора е закупен и пакет от допълнителни услуги в размер на 4850,00 лева с размер на вноската по закупени пакет допълнителни услуги от 134,72 лева. Тези допълнителни услуги са посочени в чл. 15.1. и чл.15.2. от ОУ, приети по делото и се изразяват в следното: по услуга „****“ ксредитополучателят получава приоритетно разглеждане и становище по искането за отпускане на потребителски кредит преди кредитоискателите, които не са закупили тази услуга и в рамките на един час, считано от постъпване на искането, съответно по услугата „******“, кредитополучателят получава право да променя едностранно погасителния си план при изпълнение на специфичните изисквания, описани в чл. 15.2.1, чл. 15.2.2. и чл. 15.2.3, като при извършване на промяна се подписва анекс. Така общото задължение по кредита с включените и допълнителни услуги възлиза на сумата от 13 576,74 лева. Уговорено е в договора, че възнаграждението за закупените допълнителни услуги се разсрочва за срока на кредита, като е платимо на равни месечни вноски в размера, посочен по-горе, и е изискуемо с подписването на договора.

По делото от л. 52 до л. 69 са приети писмени доказателства касателно извършените от ищцата погашения по договора, като в тази връзка не е спорно между страните, а и съдът 2 е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване на обстоятелството, че И. С. К. е заплатила по договора над главницата сума в размер на 1700,00 лева.

По гореустановеното и с оглед предмета на доказване, съдът намира, че по делото се установи безспорно, че между И. С. К. и ответното дружество е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, като към процесния договор, към датата на сключването му е бил приложим ЗПК /в редакцията му с ДВ, бр. 104 от 08.12.2020г., в сила от 01.01.2021г./ Няма спор по делото, че заемната сума е предадена от ответника, предвид реалния характер на договора, както и че ищцата е заплатила по договора сума в размер на 6700,00 лева, тоест сума в размер на 1700,00 лева над чистата стойност на кредита, която се осъразмерява с главничната стойност от 5000,00 лева.

Следва да бъдат обсъдени основните твърдения на ищеца за нищожност на процесния договор. С оглед качеството на кредитополучателя, е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Съдът констатира, че не е налице противоречие на договора или клаузи от него с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в договора е посочен лихвеният процент и условията на прилагането му. Тук съдът съобразява, че в ЗПК няма предвидено ограничение на договорната лихва, каквото има по отношение на размера на ГПР в чл. 19, ал.4 от ЗПК.

Настоящият съдебен състав не споделя съдебната практика която е наложила постановката, че уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е извън рамките на свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД досежно решаване на въпроса за нищожността на договор, сключен с потребител. Тази свобода действително не е неограничена, а е поставена в зависимост от принципите на добросъвестността и справедливостт в каквато връзка се прие изменението на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК, досежно максималния размер на ГПР, с ДВ, бр. 35 от 2014г. и приложим касателно процесният договор. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвидено, че: "Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България". Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размера на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Доколкото преди приемането на законоустановен размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити, не съществуваше нормативен текст регулиращ оскъпяването на кредита, съдът следваше да изхожда от общите правни принципи и морални норми. Към настоящият момент е налице нормативен текст - чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от Закона за потребителския кредит /в сила от 23.07.2014 г./, който точно и ясно определя предела на оскъпяване на кредита – годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и размерът и подлежи на преценка от 3 кредитодателя, като единственото условие е, същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия размер. В случая ГПР в договора е посочен в размер на 49, 05 %, т. е. формално не надхвърля размера предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. Не така стои въпроса обаче като се отчете уговорката в договора относно заплащането на сумата от 4850,00 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги. Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а ал. 1 ЗПК, но съгласно ал. 2 на същия член законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Заплащането на възнаграждение за приоритетно разглеждане на искането за потребителски кредит има очевидния характер на такси/комисионни във връзка с усвояването на кредит, а възможностите за отлагане и намаляване на вноски и смяна на датата на падежа по естеството си са такива, свързани с управление на кредита. В противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а ал. 4 ЗПК споразумението за закупуване на пакет допълнителни услуги е неясно, тъй като закупените такива нямат стойностно измерение, от което да се установи тежестта им в ежемесечните вноски, дължими по допълнителния пакет, както и съразмерността им с цената, която се заплаща за ползването им. Тъй като допълнителните услуги касаят усвояването и управлението на кредита или са относими към бъдещи несигурни събития, а и са неясно формулирани, уговарянето им е в нарушение на императивните разпоредби на чл. 10а ал. 2 и 4 ЗПК, поради което тези уговорки са нищожни, съгл. чл. 21, ал. 1 ЗПК. Уговорките за заплащане на допълнителния пакет от услуги са неравноправни и по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Заплащането на възнаграждението за различните видове допълнителни услуги от потребителя е предварително и дължимо само за правото, предоставено от заявителя на длъжника да се възползва от всяка от посочените услуги, без значение дали някоя от тези услуги ще бъде реално използвана по време на действието на сключения между страните договор. Сам ответникът не представи доказателства по делото, че ищцата се е възползвала от услугата, за която плаща. Видно от чл. 15.2.1. от общите условия обаче за осъществяването на тази възможност е необходимо подписване на допълнително споразумение, тоест за да се възползва длъжникът от пакета допълнителни услуги, се изисква одобрение от кредитора, което означава, че следва да се плати предварително за възможност, която зависи от волята на кредитора /както бе посочено по-горе задължението е изискуемо с подписването на ДПК, но се разсрочва за срока на договора/. Независимо, че тези услуги може да не бъдат предоставени от кредитора, цената по тях остава дължима, като не е предвидена възможност за отпадане или намаляването й.