Решение № 260541 от 11.02.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, …..02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-А въззивен състав в открито съдебно заседание на двадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов в.гр.д. № 12720/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 19.08.2020 г. на И.Р. чрез адв. Р.Р. срещу Решение № 166552 от 03.08.2020 г. по гр.д. № 52011/2019 г. на СРС в частта, с която е признато за установено по исковете на „Т.С.“ ЕАД срещу И.П.Р. по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.

59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 1080.90 лева – стойност на незаплатена цена на топлинна енергия, доставена до имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, магазин № 1, аб. № 338799, за периода 01.11.2015г. - 30.04.2018г., с която сума ответницата се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 17.12.2018г. до окончателното плащане, сумата от 41.14 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 27.07.2018г. до 10.12.2018г. върху цената на топлинната енергия, сумата от 37.50 лева – цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.11.2015г. – 30.04.2018г., с която сума ответницата се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 17.12.2018г. до окончателното плащане, и сумата от 1.43 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 27.07.2018г. до 10.12.2018г. върху цената на услугата дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 79187/2018г. по описа на СРС, 150-ти състав.

Твърди, че решението на СРС в частта по иска за главница за дялово разпределение (ДР) и лихва за забава върху нея е недопустимо. Вземането за възнаграждение за ДР на топлинна енергия (ТЕ) принадлежи на правния субект, сключил договор за извършване на тази услуга. Съгласно чл. 140 ЗЕ в сграда-етажна собственост ДР се извършва от лице, реГ.трирано да извършва услугата ДР, избрано от етажните собственици и сключило договор с тях за същата услуга. При липса на твърдения, че това вземане принадлежи на ищеца, последният не е легитимиран да предяви чуждо право, имайки предвид, че по общо правило договорите обвързват само страните по тях, а в случая сумата за ДР се претендира с оглед неоснователно обогатяване. Съдът неправилно определил правната квалификация на исковете по чл.

59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, тъй като в заявлението за издаване на заповед за изпълнение е посочено, че длъжницата има качеството потребител на ТЕ за стопански нужди по § 1, т. 33а ДР на ЗЕ, а от друга страна твърди неоснователно обогатяване без обосноваване защо счита, че е налице твърдяното основание, като в исковата молба има позоваване на съответни клаузи от Общите условия, които регулират спорното правоотношение. Дори и правната квалификация да е правилна, неоснователното обогатяване не е доказано, тъй като разместването на блага е на договорно основание. По делото е установен сключен договор за продажба на ТЕ за стопански нужди по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, макар и законово предвидената писмена форма да не е спазена. Доставянето на ТЕ до процесния имот и издаването на фактура на името на ищеца указва на наличие на договорно правоотношение. Искът за ДР не е доказан по размер, тъй като стойността на услугата ДР не е нормативно определена, но ищецът не е доказал, че е заплатил таксата за тази услуга на третото лице-помагач, за да се приеме, че е налице неоснователно разместване на блага, което не се установява дори и от съдебно-счетоводната експертиза, чието заключение само констатира издаването на счетоводен документ. Неоснователни са исковете за лихви за забава при липса на доказателства, че ответникът е бил поканен от ищеца да заплати претендираните суми. Иска отмяна на акта в обжалваната част като неправилен, а в частта по иска за главница за дялово разпределение – обезсилване като недопустим.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД, в който я оспорва като неоснователна.

Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Обжалваното решение е изцяло валидно, а в обжалваната част допустимо (чл. 269 ГПК).

Производството пред районния съд е образувано по искова молба, подадена в срока по чл. 415 ГПК от заявителя и ищец по делото. Постъпило е възражение в срок от длъжника и ответник срещу издадената заповед за изпълнение, с която е разпоредено длъжникът да заплати на заявителя суми на основание и в размери, за които са предявени исковете.

Предявени са искове по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

С обжалваното решение е прието, че ответницата е собственик на топлоснабден имот за стопански нужди със застроена площ от 164,11 кв.м. Касае се за транжорен цех, преустроен на три магазина видно от Удостоверение за въвеждане в експлоатация от 22.11.2016 г., като претенциите за незаплатени топлинни услуги се отнасят за магазин № 1, но се има предвид и че през процесния период ищцата е собственик и на трите помещения. Не е спорно по делото, че между страните не е сключен писмен договор за доставка на ТЕ за стопански нужди в процесния магазин, находящ се в сграда-етажна собственост, която е топлофицирана видно от заключението на съдебно-техническата експертиза (СТЕ), както и от молба за откриване на партида за помещение № 3, собствено на ищцата. Количеството на доставена ТЕ се установява от заключението на СТЕ, според което за процесния имот е начислена ТЕ единствено за сградна инсталация и за БГВ с оглед пълната отопляема кубатура на магазина съгласно представения на вещото лице при изготвяне на горното заключение акт за разпределение на кубатурата и при съобразяване на резултата от изравнителните сметки, както се потвърждава и от представените от третото лице-помагач формуляри за отчет относно исковия период, носещи подпис на потребител и неоспорени от ответницата. Неотносимо за дължимостта на претендираната сума е дали ответницата е получила фактури за начислена ТЕ. Неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност, като не се установява от заключението на съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ) ответницата да е погасила процесните задължения. След като е предоставена услугата „дялово разпределение“, цената за нея е дължима, като нейният размер се установява от ССЕ. Поканата за плащане на натрупани задължения към 12.07.2018 г. в 7-дневен срок да е получена от ответницата на 19.07.2018 г. видно от приложената обратна разписка, поради което ответницата е поставена в забава за плащането им считано от 27.07.2018 г.

За уважаването на субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е необходимо проявлението на следния фактически състав: имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и обедняването; липса на правно основание за имуществено разместване; липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. В конкретния случай твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при пълно и главно доказване на обедняването му до размера и количеството на доставената на ответника през исковия период ТЕ, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази ТЕ и спестяване на разходи за нейното овъзмездяване, както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че ТЕ е доставяна до имот на ответника при липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете страни. Следователно, основателността на предявения иск се предпоставя от установяването на следните факти: реално доставена ТЕ за небитови нужди за процесния имот; реално ползване, в смисъл на обитаване на имота от ответника, за който се твърди да е доставяна ТЕ. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираното вземане.

С договор от 30.12.1996 г. за продажба с разсрочено плащане на общински нежилищен имот ЕТ „И.-И.“, представляван от ответницата И.Р.,*** цех, представляващ общински нежилищен имот, стопанисван от район „Сердика“, със застроена площ от 164,11 кв.м, находящ се в ж.к. „********. С Нотариален акт от 14.11.2005 г. „И.-И.“ ЕООД, представлявано от И.Р., е дарило на И.Р.същия транжорен цех. С Нотариален акт от 06.02.2006 г. И.Р.е дарил този транжорен цех на своята майка И.Р., ответница по делото. От удостоверение за идентичност на адреси от 2014 г. на „Г.-София“ ЕООД се установява, че жилищната сграда на адрес в ж.к. „******** е с актуален настоящ адрес ***, какъвто е посочен в исковата молба. От Обяснителна записка към Удостоверение от 22.11.2016 г. за въвеждане в експлоатация на строеж се установява, че процесният транжорен цех е преустроен на три магазина, един от които е процесният магазин № 1, като възложител е ответницата.

С Акт от

20.02.1996 г. е изключено отоплението и топлата вода на процесния цех с абон. № 338799 с обща отопляема кубатура от 203 куб. м считано от 01.02.1996 г., а с Акт от 01.05.1996 г. – че от същата дата е изключено отоплението и топлата вода в помещение със същия код 338799 с обща отопляема кубатура от 163 куб. м. С молба от м. 04.2000 г. ответницата в качеството си на едноличен търговец е подала молба за откриване на партида за заплащане на ТЕ за помещение № 3 на процесния адрес с отопляема кубатура от 163 куб. м, като е посочено, че топлата вода ще се отчита по водомер, а в горния десен ъгъл на молбата е отбелязан същия абонатен № 338799 като абонатния номер в горепосочените два акта за изключване на отоплението.

За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът винаги изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения /в този смисъл Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г.О., Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г.О. /, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретация за фактите. В конкретния случай както в заявлението по чл. 410 ГПК, така и в исковата молба, ищецът е твърдял вземане от ответника въз основа на неоснователно обогатяване, поддържайки че ответницата е потребител на топлинна енергия за стопански нужди, но поради бездействието му не бил сключен предвидения в разпоредбата на чл.

149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмен договор при Общи условия, поради което като собственик на процесния имот, до който за процесния период е доставяна топлинна енергия, същата следва да отговаря по правилата на неоснователното обогатяване за потребената топлинна енергия. При тези твърдения на ищеца първоинстанционният съд правилно е квалифицирал главния иск като такъв с правно основание чл. 59 ЗЗД.

По делото страните не спорят, а и от представените като писмено доказателство по делото - Договор от 30.12.1996 г. за продажба с разсрочено плащане на общински нежилищен имот, Нотариален акт от 14.11.2005 г. и Нотариален акт от 06.02.2006 г. безспорно се установява, че процесният имот е предназначен за задоволяване на стопански нужди, съответно небитови нужди, доколкото същият представлява Магазин № 1, с административен адрес: гр. София, ж.к. „********В, както и че ответницата е негов собственик, като този факт е признат и от ответницата в представената пред ищцовото дружество молба от м. 04.2000 г., с която е поискала откриване на партида за имот, представляващ помещение № 3 и с отопляема кубатура от 163 куб. м. Ето защо топлоснабдяването на същия е следвало да се извършва при условията на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ - писмен договор при Общи условия, сключен между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. В производството не се спори, че такъв писмен договор за доставка на ТЕ за стопански нужди в процесния магазин между главните страни по делото за процесния период не е изрично подписван. Изложеното прави неоснователен доводът в жалбата, че районният съд неправилно е квалифицирал претенцията, тъй като ставало въпрос за договорно правоотношение между страните по делото.