Решение № 310 от 19.12.2025, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 310 гр. Враца, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Борис К. Динев

Мира Р. Джонева при участието на секретаря Г.а Ем. Вълчкова-Цветкова като разгледа докладваното от Мира Р. Джонева Въззивно гражданско дело № 20251400500479 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано в по въззивна жалба на Г. Б. М., ЕГН: ********** чрез адвокат Т.

Н. срещу Решение № 290/31.08.2025 г. на Районен съд-Бяла Слатина по гр. д. № 550/2024 г., постановено в производство по чл. 439 вр. с чл. 124 ГПК, с което решение съдът е отхвърлил предявения иск.

Съдът е приел от фактическа страна, че след проведено заповедно производство Г. Б. М. бил осъден да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД суми в размер: 454,44 лв. главница по договор за кредит за покупка на стоки № CREX-***/12.03.2009; сумата от 110,76 лв. - възнаградителна лихва за периода от 05.02.2010 г. до 04.03.2011 г.; сумата от 78,69 лв. - мораторна лихва за периода от 05.03.2010 до 14.10.2011, ведно със законната лихва от 10.11.2011 до окончателното изплащане на вземането, както и съдебни разноски в размер на 125 лв. Установено е, че по повод вземането е образувано изпълнително дело № 994/2012 по описа на ЧСИ В. Й. с рег. № *** въз основа на молба на взискателя „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД (по-долу само „БНП Париба“). Установил е релевантните за спора изпълнителни действия по това дело, а именно – изпратено уведомление за насрочен на 16.01.2013 г. опис, запорно съобщение от 19.07.2013 г. за налагане на запор върху трудово и всяко друго възнаграждение, конституирането на настоящия жалбоподател като взискател по делото и връченото на длъжника уведомление от 03.08.2016 г. за конституирането на дружеството като взискател по делото поради прехвърляне на вземането, последващите две молби от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД (по-долу само „Кредит инкасо“) за извършване на справки в ТП на НОИ – от 28.09.2016 г. и от 02.01.2018, както и още две молби за справки в регистрите на БНБ – от 03.05.2019 г. и от 05.02.2021 г.

1

С решението районният съд е приел, че от влизане в сила на заповедта за изпълнение – 29.11.2011, въз основа на която е издаден и ИЛ от 01.12.2011 г. – актът, с който вземането е установено, е започнала да тече нова 5-годишна давност за погасяването му. Позовава се на ТР 2/26.06.2015 г. по т.д. 2/2013 на ОСГТК на ВКС, съгласно което давност за образувани изпълнителна дела тече от 26.06.2015.

Изложил е, че предприемане на всяко изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ прекъсва давността. Подробно са изложени разликите между перемпцията и давността и между правния ефект на тези правни институти. Установил е, че на 20.05.2016 г. „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД е поискало да бъде конституирано като взискател по изп. д. № 994/2012 г. и е упълномощило ЧСИ с правата по чл. 18 ЗЧСИ. Съдът е приел, че с посоченото действие давността е прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, като се е позовал на т. 10 от ТР № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС. Пак съобразявайки мотивите от тълкувателното решение, съдът е изложил аргументация за това, че с последващите присъединяването на кредитора действия – молби от 28.09.2016 г. и от 02.01.2018 г. – давността не е била прекъсната, тъй като с тях се е искало да се извършват справки в ТП на НОИ и това не представляват действия по изпълнение, действия по избиране на определен изпълнителен способ. Следващото прекъсване на давността според районния съд се е осъществило на 03.05.2019 г. с подадената от взискателя молба за извършване на справка в регистрите на БНБ за наличие на банкови сметки на М. и искане да се наложи запор върху тях, както и със следващото такова искане от 05.02.2021 г.

На следващо място, първоинстанционният съд е констатирал, че давност не е текла в периода от 15.05.2019 г. до 03.07.2020 г. поради изгубване правоспособността на ЧСИ В. Й., както и от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г. – в периода на обявеното в страната на извънредно положение. Тоест за посочените периоди давността била спряна.

Коментирал е, че признанието на задължението е ирелевантно за предмета на спора, тъй като всички извършени действия са в периода преди да започне давност да тече.

С оглед всичко изложено съдът е приел, че давността е прекъсвана многократно поради проактивното поведение на взискателя в хода на изпълнителното дело – веднъж на 20.05.2016 г., втори път на 03.05.2019 г. и след това – на 05.02.2021 г. Калкулирана към датата на депозиране на исковата молба – 16.04.2024 г., а и към датата на приключване на устните състезания по делото – 15.04.2025 г., погасителната давност не била изтекла.

С тези мотиви съдът е отхвърлил като неоснователен предявеният установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 124 ГПК за признаване на установено, че Г. М. не дължи сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 01.12.2011 г. по гр.д. № 907/2011 г. по описа на РС-Бяла Слатина. Присъдил е в полза на ответника разноски в общ размер от 136 лв.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 5980/19.09.2025 г., в която се излагат доводи за незаконосъобразност на решението. Жалбоподателят се оплаква, че по силата на сключения с ПНБ Париба договор се е задължил да изплаща кредит с главница от 680 лв. на вноски за срок до 04.03.2011 г., а от справка в Централния кредитен регистър било установено, че задължението му е в размер на 1313,75 лв. Кредит инкасо предложило на длъжника споразумение да заплати само остатъка от дълга в размер на 454,44 лв., но не ставало ясно каква сума по договора е изплатил ищецът, нито от кога кредитът е станал предсрочно изискуем. Твърди, че до запорното съобщение от 19.07.2013 г. не са извършвани 2 никакви изпълнителни действия, както и че въпреки издаденото запорно съобщение, няма доказателства същото да е връчено на работодател или банка, предвид което и с него не са извършени реално изпълнителни действия. Твърди се, че длъжникът не е уведомяван за извършена от БНП Париба към Кредит инкасо цесия и няма доказателства за надлежно уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането, който факт не е отчетен от първоинстанционния съд. Излага, че поисканите справки за наличие на трудови договори на длъжника и за справки в регистрите на БНБ за налични банкови сметки също не съставляват изпълнителни действия. Намира, че последното изпълнително действие, извършено от ЧСИ В. Й., е на 20.05.2016 г. – конституирането на Кредит инкасо като взискател по делото.

Казва, че от 2016 г. до 05.02.2021 г. няма извършени изпълнителни действия. На 05.02.2021 г. взискателят бил поискал от ЧСИ Ц. Н. с рег. № *** да извърши справка в регистрите на БНБ за наличие на валидни банкови сметки на длъжника, но това не било реално изпълнително действие, а ЧСИ отговорил, че не съществувало образувано изпълнително дело с номер 5692/2020 г. Счита, че единственото образувано дело е с това с № 994/2012 г. на ЧСИ В. Й., но нямало данни какви действия са предприети по него, нито за датата на последно извършенотo изпълнително действие. Жалбоподателят намира, че изводът на районния съд, че с молбата от 05.02.2021 г. давността е прекъсната, е незаконосъобразен. Молбата била за извършване на справка, а не за извършване на изпълнително действие по принудително изпълнение на вземането, каквото било изискването на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Позовава се на ТР 2/2015 по т.д 2/2013 г. ОСГТК на ВКС, като обобщава, че по изпълнително дело № 994/2012 г. има общо три изпълнителни действия за принудително изпълнение, извършени от ЧСИ В. Й. – налагане на запор на трудово възнаграждение, за което няма данни да е получено, насрочване на опис без данни, че е извършен, и молба от новия взискател за конституирането му като взискател. Всички останали действия, извършвани от ЧСИ-та, били проверки по депозирани молби от взискател за наличие на трудови договори и банкови сметки. Твърди, че изп.д. 994/2012 г. е прекратено, образувано друго изп.д. под № 5692/2020 г. при ЧСИ Н. нямало, а при ЧСИ М. Н. делото било вече прекратено. Въз основа на тези аргументи смята, че вземането е погасено по давност и моли решението да бъде отменено, като иска въззивният съд да постанови друго, с което признае за установено, че по отношение на Кредит Инкасо Инвестмънт ЕАД Г. Б. М. не дължи сумата от 1313,76 лв., тъй като сумата произтича от договорни отношения с друго лице и цесията не му била съобщена.

Моли да му се присъдят разноски.

От въззиваемата страна Кредит инкасо е постъпил отговор № 6554/20.10.2025 г., в който се излагат аргументи за неоснователност на жалбата. Намира, че съдът правилно е установил началния момент на давността – 26.06.2015 г., тъй като ТР 2/2015 по т.д. 2/2013 ОСГТК следвало да се прилага във времето след постановяването му и погасителна давност не е текла относно вземанията, за които е имало висящо изпълнително производство по изп. дело 994/2012 г. по описа на ЧСИ В. Й.. Казва, че с издаване на изпълнителния лист заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е влязла в сила – 10.11.2011 г., давността за вземането е била прекъсната и е започнала да тече нова давност. После давността била прекъсвана на първо място с подаването на молба за образуване на изпълнително дело, с която първоначалният взискател е възложил правомощията по чл. 18 ЗЧСИ на ЧСИ В.

Й.. След образуване на изпълнителното дело висящността била поддържана от самия длъжник с внасяне на доброволни суми в размер на 190 лв. в периода 06.11.2013 – 30.01.2014 г. Трайна била практиката, съгласно която признание на вземането по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуването на 3 задължението, което кореспондира на признатото право. За да е налице признаване по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД същото трябвало да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора и да се отнася до съществуването на самото задължение. Признанието можело да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на вземането, като в случая плащането било несъмнено едно такова действие.

Неоснователно било възражението за прилагане на 5-годишната давност по чл. 110 ЗЗД. Същата била прекъсната с встъпването на дружеството като взискател по делото – 03.08.2016 г. След това в периода от 15.05.2019 г. до 03.07.2020 г. давността била спряна заради загубата на правоспособност на ЧСИ, както и не е текла за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. предвид обявеното извънредно положение в страната. С оглед на това дружеството счита, че от общия срок на давността по отношение на вземанията следва да се приспаднат общо 68 дни.

На следващо място счита, че давността е прекъсната с подаването на Молба № 861/03.02.2021 г., както и Молба № 3205/21.04.2021 г. С тях са отправени искания за извършване на изпълнителни действия, като кредиторът е поискал да се приложи определен изпълнителен способ, което само по себе си било достатъчно да прекъсне давността, независимо дали действия по реализирането му са предприети от ЧСИ. Излагат се правни съображения относно това, че бездействието на ЧСИ не може да доведе до санкциониране на кредитора, както и относно разликата между перемпцията и давността, като се подчертава, че настъпилата перемпция по изпълнителното дело е без правно значение за давността, а извършени след настъпила перемпция изпълнителни действия са годни да прекъснат отново давността. От значение за давността била единствено кредиторовата активност, респективно – пасивност. По отношение уведомяването за извършената цесия излага, че дължимостта на вземането не зависи от установяване на надлежно уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съдебният изпълнител бил този, който провежда изпълнението и носи отговорност за действията си, като промяната на страните в изпълнителното производство не заличава изискуемото право. В този смисъл възраженията на длъжника по отношение на страните в изпълнителното производство били относими единствено към действията на съдебния изпълнител по конституиране на друг взискател, но не и към погасяване на правото, а само последното можело да е правна последица от уважаване на иска по чл. 439 ГПК. Счита, че основателността на иска по чл. 439 ГПК може да се свърже само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на изпълняемото право, а уведомяването на длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД няма отношение към това. В допълнение излага, че в качеството си на пълномощник на цедента е уведомил длъжника за извършената цесия, но уведомлението било върнато на изпращача, тъй като декларираният от длъжника адрес бил несъществуващ. В този смисъл неуспешното уведомяване не било по вина на кредитора. Най-накрая казва, че найкъсно уведомяването може да се счита извършено в рамките на съдебното производство.