Решение № 129 от 22.04.2025, Районен съд - Бяла Слатина

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 129 гр. Б.С., 22.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П. при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П. Гражданско дело № 20251410100024 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на ищеца Ц. П. П., с ЕГН ********** от гр. Б.С., ***, вх.А, ет.1, ап.1, действащ чрез пълномощника си адв. Л. К. Б. от САК против "Неткредит" ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление в гр.

С., район Изгрев, ***, ет. 10 и "Кредит Гарант БГ" ООД, ЕИК 203107568, със седалище и адрес на управление в гр. С., ***, ет. 11, с искане за обявяване недействителността на Договор за потребителски кредит № 202308180845140059 от 18.08.2023 г., сключен с "Неткредит" ООД и осъждане на дружеството да върне недължимо платената от ищеца сума в размер на 584 лв., както и искане за обявяване недействителността на Договор за предоставяне на гаранция № 1449325657 от 18.08.2023 г., сключен с "Кредит Гарант БГ" ООД, ЕИК 203107568.

Предявени са обективно и субективно съединени два установителни и един осъдителен иск, съответно с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр с чл. 26, ал. 1, предл. от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вкл. с твърдения за неравноправност на клаузите на процесните договори и с правна квалификация на осъдителен иск по чл. 55 от ЗЗД за връщане на недължимо платени към първия ответник суми.

В исковата молба е предявен иск за обявяване на нищожността на Договор за потребителски кредит №202308180845140059/18.08.2023 г. съгласно, който ищцата твърди, че същия е нищожен, респ. съдържащата се клауза на чл.4, ал.3 от договора, съответно и нищожността на Договор за предоставяне на гаранция.

Поддържа, че на 18.08.2023 г. ищцата е сключила процесния договор, по силата на който първият ответник й е предоставил в заем сумата в размер на 2500 лв. при фиксиран ГЛП от 40,65 % и ГПР от 49,15 %. Според погасителния план същата е следвало да внесе 14 месечни вноски в размер на 257,00 лв., като в нея се включвало главница-2500 лв., лихва 584 лв.

Посочва се още, че на 12.03.2024 г. ищцата е сключила договор за предоставяне на гаранция №1449325657 с втория ответник във връзка с договора за потребителски кредит.

Ответникът следвало да обезпечи задълженията на ищцата по процесния кредит, за сумата от 3084 лв., с цел гарантиране изпълнението на парично задължение по процесния договор.

1

Посочва се, че със сключването на договора ищцата се е задължила да плаща възнаграждение в размер на 159 лв., за срока на валидността на гаранцията, а именно до 20.08.2024 г. Възнаграждението на ден е 1/30 от месечното възнаграждение, като се заплащало заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.

В исковата молба се излагат съображения, че договорът е нищожен, тъй като съдържа нищожни неравноправни клаузи: ГЛП е 40,65 % с твърдение, че е прекомерна. Уговореният в процесният договор възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва, която към 18.08.2023 г. е била 13,29 %, поради което били накърнени добрите нрави.

ГПР е 49,15 %, като ищеца твърди, че същия по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което е било в противоречие в чл.19 ал.1 от ЗПК и е още едно основание за нищожност.

Посочва се, че в чл.4 ал.3 от договора кредитополучателят се задължавал да предостави на кредитора банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която да бъде за сума в размер на 3084 лв. със срок на давност до 20.08.2024 г., а в чл.6 ал.1 страните се договорили, че в случай на непредставяне на гаранцията на кредитополучателят ще бъде начислена неустойка в размер на 2004 лв.

Поддържа се, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.712 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази недействителност. Сочи се още, че при обявяване на тази недействителност заемателят дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Поддържа се, че клаузата за обезпечение в действителност увеличавала печалбата на кредитора, тъй като при плащане на всички задължения по заема, потребителят следвало да плати и възнаграждението на гаранта. Като посочва, че посоченият в договора ГПР не отговарял на действителните разходи, тъй като не включвал сумата за обезпечението.

Посочва, че липсвало ясно разписана методика за формиране на годишния лихвен процент на разходите по кредита – кои компоненти са включени в него и как е сформиран същия.

Посочва, че съгласно чл.11 ал.1 , т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит. Спазвайки това изискване потребителят разбирал какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Сочи, че за да е налице недействителност на договора за кредит следвало да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“.

Поддържа, че страните по договор за кредит могат да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена. Но максималният размер на договорната лихва е ограничен от нормата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използвало се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.

Сочи се, че по критериите в чл.32 ал.4 от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да представи на заемодателя уговореното обезпечение, възлизало на 80 % от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка по чл.6 от договора била нищожна.

Посочва, че договора за предоставяне на гаранция е нищожен поради противоречие с 2 добрите нрави. Посочва, че в процесния договор е договорено, че предоставянето на гаранция е предпоставка за сключването му, като се заплаща със следващата погасителна вноска на кредита. Посочва, че е отпуснат кредит в размер на 2500 лв., уговореното възнаграждение за предоставена гаранция е в общ размер на 1908 лв., 12 месечни погасителни вноски или 12 месеца по 159 лв., което било прекомерно и по този начин бил нарушен принципа на добросъвестност и справедливост.

Поддържа, че договорът за гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави, не е посочена в ГПР, като при включване на възнаграждение от договора за предоставяне на гаранция действителният ГПР би бил в размер надхвърлящ чл.19 ал.4 от ЗПК.

По тези и други подробно изложени съображения се иска съда да прогласи недействителността на договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция.

Претендира разноски.

В срока за отговор по чл.131 от ГПК ответника „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД е подал отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Излагат се твърдения, че по силата на т.3.2.1 от Общите условия, приложими към договорите за потребителски кредит на „НЕТКРЕДИТ“ООД, кредитополучателят е бил длъжен да предостави подходящо обезпечение на своето задължение, като е разполагал със следните възможности: предоставяне на банкова гаранция, гаранция от финансова институция, поръчителство по чл.138 ЗЗД. Поддържа, че ищцата е имала посочените възможности, като същата е избрала да сключи договор с „Кредит Гарант БГ“ООД, като ответника е изпълнил задължението си по договора за гаранция.

Посочва, че договорът за гаранция е самостоятелно правоотношение, по което две страни са поели конкретни задължения, по отношение на които не намират приложение нормите на ЗПК.

Поддържа, че ищцата е била уведомена за своите задължения по договора и същата е взела свободно и информирано решение за сключването му.

Сочи, че съгласно §1 от ДР на ЗПК „Общ разход на кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. Лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит. Претендира разноски.

В законовоустановеният срок по чл.131 от ГПК ответникът „НЕТКРЕДИТ“ ООД е подало отговор, като оспорва предявения иск като неоснователен.

На основание чл.175 от ГПК е направено признание, че е сключен процесния договор за кредит между ищцата и ответникът и е предоставена в заем сума в размер на 2500 лв.; в ГПР по процесния договор е включен единствено разход за възнаградителна лихва.

Оспорва, че процесния договор е нищожен като противоречащ на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, накърняване на добрите нрави и противоречащ на закона, както и че договорната лихва е прекомерна. Оспорва твърдението на ищеца, че е бил задължаван да сключи договор за гаранция с „Кредит Гарант БГ“ООД.

Ответникът възразява и срещу поставените въпроси по доказателственото искане по чл.195 от ГПК, тъй като въпросите са правни и поддържа направено признание по чл.175 от ГПК, че в ГПР е включено единствено като разход възнаградителна лихва.

Излагат се доводи, че представянето на цялото кредитно досие излиза извън обхвата на делото, тъй като спора касаел само нищожността на процесния договор за кредит.

Погасителния план по договора е обективиран в него и вече приложен като доказателство.

Не може да бъде представен договор за гаранция, тъй като ответникът излага съображения, че такъв не е сключван, а ако е бил налице такъв договор ответникът не би могъл да го представи, тъй като не е страна по него.

3

Поддържа, че процесния договор за кредит не е обезпечен посредством предоставяне на гаранция, не е налице разход, който да бъде прибавян към размера на ГПР по кредита, поради което твърденията на ищеца били неоснователни.

Посочва, че съгласно чл.19 ЗПК ГПР по кредита се изчислявал по формула съгласно приложение 1, като се вземали предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. При изчислението му не се включвали разходите, които потребителят плащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, различни от покупната цена на стоката или услугата, за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, за ползване на платежен инструмент и др.

В отговора ответника твърди, че по смисъла на ЗПК „Общ разход на кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по – специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Посочва, че сключването на договора за гаранция не е задължително условие за сключването на договора за кредит.

Поддържа, че при сключване на договора за кредит, към който момент се изчислява ГПР съобразно чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, кредиторът не разполагал с информация за намерението на кредитополучателят да обезпечи договора посредством предоставяне на гаранцията, което било причината и по отношение на евентуалните разходи, които възникват след сключването на кредита да бъдат калкулирани в ГПР.

Твърди се, че надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР би довело до нищожност само на онези клаузи, надвишаващи максимално допустимия размер от 5 пъти законна лихва за забава, но не и на нищожност на целия договор.