Решение № 5980 от 30.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5980 гр. София, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Б В при участието на секретаря С В като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110151353 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът „М..с” АД е предявил срещу М. К. К. кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, с които се иска да се признае за установено че ответницата му дължи сумата 4862, 18 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от разстояние № ../28.03.2023 г., ведно със законна лихва за период от 12.08.2025 г. до изплащане на вземането, сумата 2236, 69 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за период от 28.05.2023 г. до 28.03.2025 г., както и сумата от 756, 84 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 29.05.2023 г. до 11.08.2025 г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1685/2025 г., по описа на РС - Габрово. При условията на евентуалност е предявен и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата от 4691, 35 лв.

Ищецът твърди, че на 28.03.2023 г. е сключил с ответницата договор за потребителски кредит от разстояние № .., по силата на който й е предоставил кредит за текущо потребление в размер на 5000 лв. със срок от 24 месеца. Твърди, че ответницата не е заплатила процесните суми, поради което ищецът претендира плащането им. При условията на евентуалност предявява осъдителен иск по чл. 55 – чл. 59 ЗЗД за сумата от 4862, 15 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответницата оспорва предявените искове като неоснователни. Излагат се доводи за нищожност на процесния договор за кредит поради прекомерност на размера на възнаградителната лихва от 41 %, който противоречи на добрите нрави, както и поради невключване в размера на годишния процент на разходите на дължима неустойка. Сочи, че по нищожен договор за кредит заемателят дължи връщане единствено на главницата.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните 1 обстоятелства: 1./ наличието на валиден договор за потребителски кредит със соченото в исковата молба съдържание, сключен чрез средствата за комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя за сключване на договора/; 2./ кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит; 4/ уговорка за възнаградителна лихва в посочения в исковата молба размер 4./ настъпила изискуемост на задълженията по договора и техният размер.

В тежест на ответника е да докаже погасяване в срок на задълженията по договора, както и да докаже твърденията си за нищожност на договора.

В тежест на ищеца по предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е да установи предаване на ответника на сумата от 4691, 35 лв. и получаването й от същия, а в тежест на ответника е да установи наличието на основание за получаване/задържане на сумата.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, като безспорни между страните с доклада са отделени следните обстоятелства: между „М..с” АД и М. К. К. е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № ../28.03.2023 г. с посоченото в исковата молба съдържание, като ищецът е предоставил на ответницата сумата в размер на 5000 лв.; че ответницата е заплатила по процесния договор за кредит сума в общ размер от 308, 65 лв.

От фактическа страна:

По делото е приет договор за потребителски кредит № ../28.03.2023 г., съгласно който ищцовото дружество се е задължило да предостави на ответника потребителски кредит в размер на 5000 лв. със срок на издължаване 24 месеца. В чл. 7, ал. 1 от договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41 %, а в чл. 9 е посочен годишен процент на разходите в размер на 49, 65 %. Съгласно чл. 10 от договора в случай на допусната забава за погасяване в срок на която и да е месечна вноска съгласно погасителния план, отделно от лихвата по чл. 7, кредитополучателят дължи и неустойка за просрочие за времето на забавата, която се изч ислява върху частта от месечната вноска, съответстваща на непогасената просрочена част от главницата и която неустойка за забава е в размер на законната лихва, определена съгласно чл. 86 ЗЗД.

По делото са приети и погасителен план и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, които съдържат същите параметри като посочените в договора за кредит.

Прието е и преводно нареждане с получател ответницата от 28.03.2023 г. за сума в размер на 5000 лв. и основание за плащане процесния договор за кредит.

От правна страна:

Предвид датата на сключване на процесния договор за заем приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.

По делото не е спорно, че заемната сума е била предоставена на ответника, като е прието и преводно нареждане от датата на сключване на процесния договор.

Следва да бъдат разгледани наведените от ответника възражения за недействителност на процесния договор за кредит, като освен това съдът следи и служебно за тази недействителност.

На първо място, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК /ред. ДВ бр. 35 от 2014 г. в сила от 23.07.2014 г. /, който е бил в сила към момента на сключване на договора, годишният процент на разходите, който включва и законната лихва, не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в съответната валута на кредита, определена с ПМС. Според чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите изразява 2 общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи като лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. Стойността на ГПР съответства и онагледява разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията от негова страна.

Според § 1, т. 1. ДР ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Съдът намира, че с оглед цитираните по-горе разпоредби, посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите от 49, 65 % е действителният такъв.

Процесният договор не предвижда никакви допълнителни вземания в полза на ищеца освен възнаградителната лихва и обезщетение за забава в размер на законната лихва.

Наведените доводи от ответника за наличието на неустойка, която е следвало да бъде включена при изчисляване на годишния процент на разходите, останаха недоказани, тъй като в чл. 10 и чл. 11 от договора е предвидено единствено вземане при забава, което се равнява на законната лихва, въпреки че е използвана думата „неустойка“. В този смисъл е спазено изискването на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, които допускат при забава на потребителя кредиторът да получи законната лихва върху неплатената сума за времето на забавата. При включване на уговорения процент възнаградителна лихва в изчисляването на годишния процент на разходите се получава точно посочения в договора размер от 49, 65 %, като липсват други уговорени между страните вземания, които да не са включени в него и да следва да се добавят.

На следващо място, съдът не споделя доводите на ответника за нищожност на договора поради предвидения в него размер на възнаградителната лихва в размер на 41 % поради накърняване на добрите нрави, тъй като съдебната практика, обективирана в Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на IV Г. О. на ВКС, Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на II Г. О. на ВКС, Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на II Г. О. на ВКС, Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на I I Г.

О. на ВКС, Определение № 527/09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г. на III Г. О. на ВКС, следва да се счита за преодоляна и неактуална, предвид по-новото постановено по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о. В него е посочено, че по силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в 3

Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

В цитираното решение Върховният касационен съд е приел, че не е нищожна поради накърняване на добрите нрави клауза, която предвижда възнаградителна лихва в размер на 37, 70 % само поради нейния размер, ако годишният процент на разходите не надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на договорната клауза като част от основния предмет на договора. Прилагането на общата норма на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД само по себе си не противоречи на материалния закон, но задаването като императив на конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва, без подобен максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценяват всички обстоятелства по договора, има за резултат формирането на необоснован правен извод. Съгласно мотивите на решението, след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен.